Дан Симънс
Падането на Хиперион (27)

27

Полковник Федман Касад последва Монита през портала и се оказа в огромна лунна равнина, където ужасно трънено дърво се издигаше на пет километра в кървавочервено небе. Човешки фигури се гърчеха по многобройните клони и шипове: ясно се виждаше, че по-близките са хора и страдат от болка, а по-далечните бяха смалени от разстоянието и напомняха бледи гроздове.

Касад премига и си пое дъх под повърхността на живачния пластокостюм. Той се огледа наоколо, покрай безмълвната фигура на Монита, откъсвайки очи от отвратителното дърво.

Това, което беше помислил за лунна равнина, бе повърхността на Хиперион на входа към долината на Гробниците на времето, но един ужасно променен Хиперион. Дюните бяха замръзнали и изкривени, сякаш са били взривени и стопени на стъкло, камъните и скалните стени също се бяха разтекли и замръзнали като ледници от светъл камък. Нямаше атмосфера — небето беше черно с безмилостната чистота на безвъздушни луни навсякъде. Слънцето не беше това на Хиперион — такава светлина човешкият опит не познаваше. Касад погледна нагоре и зрителните филтри на пластокостюма се поляризираха, за да се справят с ужасните енергии, изпълващи небето с ивици червена кръв и яростни взривове бяла светлина.

Долината под него като че ли вибрираше, сякаш с недоловими трусове. Гробниците на времето блестяха със собствената си вътрешна енергия, хвърляха пулсираща студена светлина на голямо разстояние в дъното на долината от всеки вход, портал и отвор. Изглеждаха нови, гладки и лъскави.

Касад разбра, че единствено пластокостюмът му позволява да диша и спасява тялото му от лунния студ, заменил пустинната жега. Той се обърна, за да погледне Монита, опита се да зададе интелигентен въпрос, не успя и отново вдигна очи към невероятното небе.

Тръненото дърво като че ли беше направено от същата стомана, хром и хрущял като самия Шрайк: очевидно изкуствено и въпреки това ужасно органично в същото време. В основата си стволът беше дебел двеста-триста метра, по-ниските клони имаха почти същия диаметър, но по-малките и тръните скоро се заостряха като ками, разперили се към небето с ужасния, набучен на тях човешки плод.

Беше невероятно, че хора, набучени така, можеха да живеят толкова дълго — още по-невероятно бе, че оцеляват във вакуума на това място извън времето и пространството. Но оцеляваха и страдаха. Касад ги виждаше как се гърчат. Всички бяха живи. И всички страдаха.

Касад осъзнаваше болката като силен звук, надхвърлящ възможностите на слуха, като огромна, постоянна йерихонска тръба от болка, сякаш хиляди неопитни пръсти падаха върху хиляди клавиши на грамаден орган от болка. Болката беше толкова осезаема, че той огледа пламтящото небе, сякаш дървото бе огън или висок сигнален фар с ясно видими вълни от болка.

Но там имаше само дрезгава светлина и лунна застиналост.

Касад усили увеличението на зрителните обективи на пластокостюма и огледа клон по клон, трън по трън. Хората, които се гърчеха там, бяха от двата пола и от всички възрасти. Носеха различни разкъсани дрехи и безредната им козметика датираше от много десетилетия, ако не и от векове. Повечето от модните стилове бяха непознати на Касад и той предположи, че вижда жертви от своето бъдеще. Имаше хиляди… десетки хиляди… жертви. Всички бяха живи. И всички страдаха.

Касад спря, съсредоточи се върху един от клоните на четиристотин метра от земята, върху група тръни и тела далеч от ствола, върху един-единствен трън дълъг три метра, от който висеше позната лилава пелерина. Фигурата там се гърчеше, извиваше се и се обърна към Федман Касад.

Той гледаше набученото тяло на Мартин Силенъс.

Касад изруга и стисна юмруци толкова силно, че костите на ръцете го заболяха. Огледа се за оръжието си, усилвайки увеличението, за да провери в Кристалния монолит. Там нямаше нищо.

Полковник Касад поклати глава, разбра, че пластокостюмът му е по-добро оръжие от онова, което беше донесъл на Хиперион и закрачи към дървото. Не знаеше как ще се покатери, но щеше да намери начин. Не знаеше как ще свали Силенъс жив — как ще свали долу всички жертви, — но щеше да го стори или да умре, докато се опитва.

Касад направи десет крачки и спря на завоя на замръзнала дюна. Шрайка стоеше между него и дървото.

Той разбра, че яростно се хили под хромираното силово поле на пластокостюма. Именно това бе чакал от толкова много години. Именно това беше доблестната битка, за която бе заложил живота и честта си преди двайсет години на церемонията „Масада“ на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Двубой между воини. Сражение за защита на невинните. Касад се ухили, изпъна ръба на дясната си длан в сребристо острие и пристъпи напред.

— Касад!

Той погледна назад при вика на Монита. Светлина бликна върху живачната повърхност на голото й тяло, когато тя посочи към долината.

Втори Шрайк се появяваше от гробницата, наречена Сфинкса. По-нататък в долината един Шрайк излизаше от входа на Нефритената гробница. Дрезгава светлина проблясна по шипове и бръсначни жици, когато друг изплува от Обелиска, на половин клик разстояние.

Касад не им обърна внимание и се насочи към дървото и неговия пазител.

Сто Шрайка стояха между него и дървото. Той премига и още сто се появиха от лявата му страна. Погледна зад себе си и легион Шрайкове стояха безстрастно като скулптури по студените дюни и стопените камъни на пустинята.

Касад удари с юмрук по коляното си.

— По дяволите!

Монита се приближи до него и ръцете им се докоснаха. Пластокостюмите се сляха и той усети топлата плът на рамото й до своето. Тя застана бедро до бедро до него.

— Обичам те, Касад.

Той погледна съвършените линии на лицето й, не обърна внимание на бушуващите отражения и багри по него и се опита да си спомни първия път, когато я беше срещнал в гората до Азенкур. Помнеше сепващите й зелени очи и къса, кестенява коса. Пълната й долна устна и вкуса на сълзи, когато случайно я беше ухапал.

Той вдигна ръка и докосна страната й, усети топлината на кожата под пластокостюма.

— Ако ме обичаш — прати към нея той, — остани тук.

Тогава полковник Федман Касад се обърна и издаде вик, който можеше да чуе единствено той в лунната тишина — отчасти бунтовен крясък от далечното човешко минало, отчасти кадетски поздрав, отчасти каратистки вик и отчасти чисто предизвикателство. Затича се по дюните към тръненото дърво и към Шрайка, точно пред него.

Сега по хълмовете и в долината имаше хиляди Шрайкове. Ноктите им щракнаха едновременно, светлината блестеше по десетки хиляди остри като скалпели шипове и тръни.

Касад не обърна внимание на другите и се затича към Шрайка, който мислеше, че е видял първи. Над нещото се гърчеха в самотата на болката си човешки фигури.

Шрайка, към който тичаше, разтвори ръце, сякаш за прегръдка. Извити остриета като че ли щръкваха от скрити ножници по китките, ставите и гърдите му.

Касад изкрещя и ликвидира оставащото разстояние.