Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

Част втора

16

Брон Ламиа неспокойно заспа точно преди зазоряване и сънищата й бяха изпълнени с видения и звуци отвсякъде — получути и не особено разбираеми разговори с Мейна Гладстоун, стая, която като че ли се носеше в космоса, движение на мъже и жени по коридори, чиито стени шепнеха като зле настроен векторен приемник, — а под трескавите сънища и накъсани видения се криеше влудяващото усещане, че Джони — нейният Джони — беше толкова близо, толкова близо. Ламиа извика насън, но викът се загуби в неравномерните отгласи на изстиващите камъни на Сфинкса и подвижните пясъци.

Ламиа внезапно се събуди и веднага дойде в пълно съзнание като включен уред. Сол Уайнтрауб трябваше да стои на пост, но сега спеше до ниската врата на стаята, където беше намерила подслон групата им. Дъщеричката му, Рахил, спеше между одеялата на пода до него — дупенцето й беше повдигнато, лицето й се притискаше до одеялото, а на устните й се беше издуло мехурче от слюнка.

Ламиа се огледа. На слабата светлина от един нисковатов светлинен глобус и бледите лъчи на деня, отразяващи се от четириметровия коридор, се виждаше само още един от поклонниците, като тъмен вързоп върху каменния под. Мартин Силенъс лежеше и хъркаше. Ламиа почувства прилив на страх, сякаш са я изоставили, докато е спяла. Силенъс, Сол, бебето… тя разбра, че липсва само консулът. Войната на изтощение беше разяла групата на поклонниците, състояла се от седмина възрастни и едно бебе: Хет Мастийн, изчезнал от вятърната гемия, докато пресичаха Тревното море; Ленар Хойт, убит предишната нощ; Касад, изчезнал по-късно същата нощ… консулът… къде беше консулът?

Брон Ламиа отново се огледа, доволна, че в тъмната стая няма нищо друго, освен раници, вързопи одеяла, спящият поет, ученият и детето, а после се изправи, намери автоматичния пистолет на баща си сред обърканите одеяла, бръкна в раницата си, за да извади нервозашеметителя и се измъкна покрай Уайнтрауб и бебето в коридора зад тях.

Навън беше утро и то толкова ярко, че Ламиа трябваше да заслони очи с длан, когато излезе по каменните стъпала на Сфинкса на силно засипаната пътека, водеща надолу по долината. Бурята беше преминала. Небесата на Хиперион бяха дълбоко, кристално лазурни, напръскани със зелено, а блестящата бяла точка на звездата на планетата тъкмо изгряваше над източните скални стени. Сенките на скалите се сливаха с издължените силуети на Гробниците на времето по дъното на долината. Нефритената гробница искреше. Ламиа видя новите преспи и дюни, натрупани от бурята — бялото и яркочервените пясъци се преливаха в чувствени криви и бразди покрай камъка. Нямаше следи от снощния им лагер. Консулът седеше върху една скала на десет метра надолу по склона. Той се бе втренчил в долината и от лулата му се издигаше дим на спирали. Ламиа плъзна пистолета при зашеметителя в джоба си и се приближи.

— Нито следа от полковник Касад — рече консулът, когато жената стигна при него. Той не се обърна.

Ламиа погледна надолу по долината към мястото, където се издигаше Кристалният монолит. Някога блестящата му повърхност сега беше цялата в белези и дупки, горните двайсет-трийсет метра очевидно липсваха и в основата му все още димяха останки. Разстоянието от около половин километър между Сфинкса и Монолита беше обгорено и в кратери.

— Изглежда така, сякаш не си е тръгнал без да се бие — отбеляза тя.

Консулът изсумтя. Димът от лулата накара Ламиа да почувства глад.

— Търсих чак до двореца на Шрайка, на два клика надолу по долината — каза консулът. — Центърът на сражението като че ли е бил Монолитът. Все още няма следа от отвор на равнището на земята, но по-нагоре вече има достатъчно дупки, така че можеш да видиш напомнящата на восъчна пита структура, която дълбочинният радар винаги показваше.

— Но нито следа от Касад?

— Никаква.

— Кръв? Изгорели кости? Бележка, съобщаваща, че ще се върне, след като остави дрехите си за пране?

— Нищо.

Брон Ламиа въздъхна и седна на камъка до скалата на консула. Слънцето стопляше кожата й. Тя примижа към входа на долината.

— Е, по дяволите — възкликна Брон, — какво ще правим сега?

Консулът свали лулата си, намръщи се към нея и поклати глава.

— Тази сутрин отново опитах да повикам кораба по инфотерма, но все още е затворен. — Той изтърси пепелта. — Опитах и аварийните ленти, но очевидно сме под възбрана. Или корабът не предава, или хората имат заповед да не отговарят.

— Би ли си тръгнал наистина?

Консулът сви рамене. Беше заменил дипломатическия си костюм от предишния ден с груба вълнена туника, сиви конопени панталони и високи ботуши.

— Ако корабът беше тук, ние — вие — щяхме да имаме възможност да си тръгнем. Иска ми се другите да решат да си тръгнат. В края на краищата, Мастийн го няма, Хойт и Касад си отидоха… Не съм сигурен какво да правим сега.

Един дълбок глас каза:

— Можем да се опитаме да закусим.

Ламиа се обърна, за да погледне Сол, който слизаше надолу по пътеката. Рахил беше в бебешката носилка на гърдите на учения. Слънцето се отразяваше в оплешивяващото теме на възрастния мъж.

— Не е лоша идея — съгласи се тя. — Останали ли са ни достатъчно провизии?

— Достатъчно за закуска — отвърна Уайнтрауб. — И за още няколко хранения със студени консерви от торбата с допълнителни провизии на полковника. После ще трябва да се ядем един друг.

Консулът направи опит да се усмихне и мушна лулата в джоба на туниката си.

— Предлагам да се върнем в крепостта Хронос преди да стигнем до това положение. Свършихме замразено-сушените храни от „Бенарес“, но в крепостта имаше складове.

— Ще се радвам да… — започна Ламиа, но беше прекъсната от вик, който се разнесе от вътрешността на Сфинкса.

Тя първа стигна до гробницата и преди да влезе във входа, извади автоматичния пистолет. Коридорът беше мрачен, стаята, в която бяха спали — още по-мрачна и й трябваше секунда, за да разбере, че вътре нямаше никой. Брон Ламиа приклекна, насочи пистолета към тъмния завой на коридора, когато някъде извън полезрението й отново се разнесе викът на Силенъс:

— Хей! Елате тук!

Тя погледна през рамо и видя, че консулът влиза в Сфинкса.

— Стой там! — изръмжа Ламиа и бързо тръгна по коридора, като се държеше до стената, протегнала напред пистолета със свален предпазител. Тя спря пред отворената врата на малкото помещение, където лежеше тялото на Хойт, приклекна и се завъртя с протегнат пистолет.

Мартин Силенъс вдигна поглед от мястото, където беше клекнал до трупа. Фибропластмасовият чаршаф, който бяха използвали, за да покрият тялото на свещеника, беше смачкан в ръката на Силенъс. Той се втренчи в Ламиа, безразлично погледна към оръжието и отново сведе очи към тялото.

— Можеш ли да повярваш в това? — тихо попита той. Ламиа отпусна пистолета и се приближи. Зад тях надничаше консулът. Брон чуваше Сол Уайнтрауб по коридора — бебето плачеше.

— Боже мой — прошепна Брон Ламиа и клекна до тялото на отец Ленар Хойт. Изкривените от болка черти на младия свещеник се бяха превърнали в лицето на мъж в края на шейсетте си години: високи вежди, дълъг аристократичен нос, тънки устни с приятни извивки нагоре в ъгълчетата, остри скули, заострени уши под кичурите сива коса, големи очи под клепачи, бледи и тънки като пергамент.

Консулът клекна до тях.

— Виждал съм снимки. Това е отец Пол Дюре.

— Вижте — каза Мартин Силенъс. Той дръпна чаршафа още по-надолу, спря, а после преобърна тялото на една страна. Двата малки кръстоида върху гърдите на мъжа пулсираха в розово, точно като на Хойт, но на гърба му сега нямаше нищо.

Сол застана до вратата, като се опитваше да спре плача на Рахил с нежни полюшвания и успокоителен шепот. Когато детето замълча, той рече:

— Мислех си, че на бикурите са им трябвали три дни, за да… се съживят.

Мартин Силенъс въздъхна.

— Бикурите са били възкресявани от кръстоидните паразити в продължение на повече от два стандартни века. Навярно първият път е по-лесно.

— Той…? — започна Ламиа.

— Дали е жив? — Силенъс пое ръката й. — Пипни го.

Гърдите на мъжа се издигаха и спускаха, макар и съвсем леко. Кожата беше топла на пипане. Горещината от кръстоидите под кожата беше осезаема. Брон Ламиа рязко дръпна ръката си.

— Отец Дюре? — повика го Сол, като пристъпи напред.

Главата на мъжа се обърна. Той премига, като че ли бледата светлина изгаряше очите му, после издаде нечленоразделен звук.

— Вода — сети се консулът и бръкна в джоба на туниката си, за да извади малката пластмасова бутилка, която носеше. Мартин Силенъс държеше главата на свещеника, докато консулът му помагаше да пие.

Сол се приближи, застана на едно коляно и докосна ръката на мъжа. Дори тъмните очички на Рахил гледаха любопитно.

— Ако не можете да говорите — каза Сол, — мигайте два пъти за „да“ и един път за „не“. Вие Дюре ли сте?

Главата на мъжа се завъртя към учения.

— Да — тихо произнесе той с дълбок, културен глас. — Аз съм отец Пол Дюре.

 

 

Закуската се състоеше от последното кафе, парчета месо, изпържени на разгънатото подгряващо устройство, шепа зърно, смесено с рехидрирано мляко и последния им самун хляб, нарязан на пет парчета. Ламиа си помисли, че е възхитителен.

Седяха в края на сянката под разпереното крило на Сфинкса и използваха за маса един нисък, плосък отгоре камък. Слънцето приближаваше късно утро и небето оставаше безоблачно. Не се чуваше никакъв звук, с изключение на случайното потракване на вилица или лъжица и на тихия им разговор.

— Помните ли… преди? — попита Сол. Свещеникът носеше резервния комплект корабни дрехи на консула — сив спортен костюм с герба на Хегемонията отляво на гърдите му. Униформата му беше малко тясна.

Дюре държеше чаша кафе в двете си ръце, сякаш възнамеряваше да я поднесе за освещаване. Той вдигна поглед и в очите му се виждаха в еднаква степен интелигентност и тъга.

— Преди да умра ли? — попита Дюре. Патрицианските устни се свиха в усмивка. — Да, помня. Помня заточението, бикурите… — Той сведе очи. — Дори тесловото дърво.

— Хойт ни разказа за дървото — обясни Брон Ламиа. Свещеникът се бе приковал върху активно теслово дърво в огнебълващите гори, изстрадвайки години на агония, смърт, възкресение и отново смърт, вместо да се предаде на лесната симбиоза на живота под властта на кръстоида.

Дюре поклати глава.

— Мислех си… в онези последни секунди… че съм го победил.

— Вие сте го победили — каза консулът. — Отец Хойт и другите са ви открили. Вие сте били изтръгнали нещото от тялото си. После бикурите присадили вашия паразит на Ленар Хойт.

Дюре кимна.

— И няма следа от момчето?

Мартин Силенъс посочи към гърдите на мъжа.

— Очевидно шибаното нещо не може да се противопостави на закона за запазване на материята. Болката на Хойт е била толкова голяма в продължение на толкова време — той не би се върнал там, където е искал паразитът, — че никога не е успял да наддаде за… по дяволите, как бихте го нарекли? За двойно възкресение.

— Това няма значение — рече Дюре. Усмивката му беше тъжна. — ДНК паразитът в кръстоида има безгранично търпение. Той ще възкресява един приемник в продължение на поколения, ако трябва. Рано или късно, и двата паразита ще си намерят дом.

— Помните ли нещо след тесловото дърво? — тихо попита Сол. Дюре изпи остатъка от кафето си.

— От смъртта ли? От рая или ада? — Усмивката беше искрена. — Не, дами и господа, иска ми се да можех да ви кажа, че помня. Спомням си болката… вечността от болка… и после облекчението. И после мрака. И после събуждането си тук. Колко години казахте, че са изминали?

— Почти дванайсет — отвърна консулът. — Но само около половината от тях за отец Хойт. Прекарал е известно време в пътуване.

Отец Дюре се изправи, протегна се и започна да се разхожда назад-напред. Беше висок мъж, слаб, но около него се долавяше усещане за сила и Брон Ламиа откри, че е впечатлена от присъствието му, от онова странно, необяснимо личностно обаяние, което от незапомнени времена беше проклинало и дарявало с власт малцина. Тя трябваше да си напомни, първо, че той е свещеник на култ, изискващ безбрачие от духовниците си и второ, че само допреди час е бил труп. Ламиа гледаше как възрастният мъж се разхожда напред-назад, с движения, изящни и спокойни като на котка и разбра, че и двете наблюдения са верни, но че нито едно от тях не обезсилва личностното привличане, което излъчваше свещеникът. Тя се зачуди дали Дюре го усеща.

Свещеникът седна на един камък, протегна крака право пред себе си и започна да разтрива бедрата си, сякаш се опитваше да раздвижи схванатите си мускули.

— Вече ми казахте нещичко за това кои сте… и защо сте тук — започна той. — Не можете ли да ми разкажете още?

Поклонниците се спогледаха.

Дюре кимна.

— Смятате ли, че самият аз съм чудовище? Някакво оръдие на Шрайка? Не бих ви обвинявал, ако мислите така.

— Не мислим така — възрази Брон Ламиа. — Шрайка няма нужда от оръдия, за да върши работата си. Освен това ви познаваме от разказа на отец Хойт и от дневниците ви. — Тя погледна към другите. — Открихме, че ни е… трудно… да разкажем защо сме дошли на Хиперион. А сега ще ни бъде невъзможно да повторим това.

— Водил съм някои бележки на инфотерма си — обади се консулът. — Те са съвсем кратки, но дават известна представа за историите ни… и за последното десетилетие от историята на Хегемонията. Защо Мрежата е във война с прокудените. Нещо от този род. Можете да ги прегледате, ако желаете. Няма да ви отнеме повече от час.

— С удоволствие — отвърна отец Дюре и последва консула обратно в Сфинкса.

Брон Ламиа, Сол и Силенъс тръгнаха към началото на долината. От седловината между ниските скали виждаха дюните и пустошта, която се простираше до планините на Брайдъл Рейндж, на по-малко от десет клика на югозапад. Счупените глобуси, нежните кулички и разрушените галерии на мъртвия Град на поетите се виждаха едва на два-три клика отдясно, по широкия хребет, който пустинята постепенно завладяваше.

— Ще се върна в крепостта и ще намеря малко храна — заяви Ламиа.

— Мразя да се цепя от групата — рече Сол. — Можем да се върнем всички заедно.

Мартин Силенъс скръсти ръце.

— Някой би трябвало да остане тук, в случай, че полковникът се появи.

— Преди да тръгне който и да било — каза Сол, — мисля, че трябва да претърсим останалата част от долината. Сутринта консулът не е проверил далеч зад Монолита.

— Съгласна съм — отвърна Ламиа. — Да отиваме, преди да е станало твърде късно. Искам да вземем провизии от крепостта и да се върнем преди мръкване.

Вече се бяха спуснали при Сфинкса, когато се появиха Дюре и консулът. Свещеникът държеше в едната си ръка резервния инфотерм на дипломата. Ламиа обясни плана за претърсване и двамата мъже се съгласиха да се присъединят към тях.

Те отново тръгнаха по коридорите на Сфинкса, а лъчите от джобните им фенерчета и лазерни моливи осветяваха изпотения камък и чудатите ъгли. Излизайки на светлината на обедното слънце, те изминаха тристаметровото разстояние до Нефритената гробница. На влизане в помещението, където Шрайка се бе появил предишната нощ, Ламиа откри, че трепери. Кръвта на Хойт беше останала като ръждивокафяви петна по зелените керамични подове. Нямаше и следа от прозрачния отвор към лабиринта отдолу. Нямаше и следа от Шрайка.

В Обелиска нямаше стаи, а само централна шахта, в която между абаносовите стени се виеше спираловидна рампа, прекалено стръмна за спокойно изкачване. Тук отекваше дори шепотът и групата свеждаше разговорите до минимум. На върха на рампата, на петдесет метра над каменния под, нямаше прозорци, нито някакъв друг изглед навън и лъчите на фенерчетата им осветяваха само мрак там, където покривът се извиваше над тях. Закрепени въжета и вериги, останали от два века туризъм, им позволиха да се спуснат без много страх от подхлъзване или падане, което долу би могло да завърши фатално. Когато спряха на входа, Мартин Силенъс извика за последен път името на Касад и ехото ги последва навън на слънчевата светлина.

Прекараха половин час или дори повече в оглеждане на пораженията до Кристалния монолит. Локви от пясък, превърнат в стъкло, с големина от пет до десет метра, пречупваха обедната светлина и отразяваха жегата в лицата им. Разрушената фасада на Монолита, сега цялата надупчена и с все още висящи нишки стопен кристал, приличаше на обект на безмозъчен вандализъм, но всички знаеха, че Касад сигурно се беше борил за живота си. В напомнящия на пчелна пита лабиринт вътре нямаше нито врата, нито какъвто и да е друг вход. Уредите им съобщиха, че вътрешността е празна и несвързана, както винаги. Тръгнаха си неохотно и се заизкачваха по стръмната пътека към основата на северните скали, където се намираха Пещерните гробници, разделени от по-малко от сто метра разстояние помежду си.

— Първите археолози са смятали, че това са най-старите Гробници поради недодялаността им — обясни Сол, когато влязоха в първата пещера. Лъчите от прожекторите играеха по камъка, издълбан в хиляди неразгадаеми мотиви. Нито една от пещерите не беше по-дълбока от трийсет-четирийсет метра. Всяка от тях завършваше с каменна стена, зад която сондите и радарите никога не бяха открили нещо друго.

На излизане от третата Пещерна гробница поклонниците седнаха под малката сянка, която успяха да намерят и разделиха водата и протеиновите бисквити от резервните полеви дажби на Касад. Вятърът се беше усилил и сега въздишаше и шептеше през набраздената скала високо над тях.

— Няма да го намерим — каза Мартин Силенъс. — Шибаният Шрайк го е взел.

Сол хранеше бебето с един от последните биберони. Темето на Рахил беше порозовяло от слънцето, въпреки всичките усилия на учения да я пази, докато вървяха навън.

— Може да е в някоя от Гробниците, в които бяхме — обади се той, — ако с нас има части извън времевата фаза. Това е теорията на Арундес. Той смята Гробниците за четириизмерни конструкции в сложни полета през пространство-времето.

— Страхотно — рече Ламиа. — Значи дори и Федман Касад да е тук, няма да го видим.

— Е — каза консулът и с уморена въздишка се изправи на крака, — нека поне да ги огледаме докрай. Остана само една гробница.

Дворецът на Шрайка беше на километър нататък в долината, разположен по-ниско от другите и скрит зад завоя на скалната стена. Сградата бе по-малка от Нефритената гробница, но сложната й структура — ръбове, кули, контрафорси и подпорни колони, хаотично пръснати и в същото време подвластни на строг ред — я караха да изглежда по-голяма, отколкото беше.

Вътрешността на двореца на Шрайка представляваше кънтяща зала с неравен под от хиляди извиващи се, свързани помежду си сегменти, които напомняха на Ламиа за ребра и прешлени на някакво изкопаемо същество. Петнайсет метра над главите им беше куполът, пресечен от десетки хромирани „остриета“, които минаваха през стените и помежду си и стърчаха като стоманени тръни над сградата. Самият материал на купола беше леко тъмен и придаваше на засводеното пространство дълбок, млечен оттенък.

Ламиа, Силенъс, консулът, Уайнтрауб и Дюре започнаха да викат едновременно името на Касад и гласовете им напразно кънтяха и отекваха.

— Нито следа от Касад или Хет Мастийн — заключи консулът, когато излязоха. — Навярно така ще бъде и занапред… ще изчезваме един по един, докато не остане последният.

— И ще се изпълни ли желанието му, както предсказват легендите на култа към Шрайка? — попита Брон Ламиа. Тя седеше върху каменното огнище до двореца на Шрайка и късите й крака висяха във въздуха.

Пол Дюре вдигна лице към небето.

— Не вярвам, че желанието на отец Хойт е било да умре, за да мога аз да живея отново.

Мартин Силенъс хвърли кос поглед към свещеника.

— А какво ще е вашето желание, падре?

Дюре не се поколеба.

— Ще поискам… ще се моля… Бог веднъж завинаги да вдигне от човечеството бича на тези две ужасни неща — войната и Шрайка.

Последва мълчание, по време на което се разнасяха далечните въздишки и стонове на ранния следобеден вятър.

— Междувременно — каза Брон Ламиа, — трябва да намерим храна или да се научим да я караме само на въздух.

Дюре кимна.

— Защо сте взели със себе си толкова малко запаси?

Мартин Силенъс се засмя и високо каза:

Не искаше той вино или бира,

не искаше месо и риба или птици,

от сосове изобщо не разбираше,

а свинското по празници презираше.

С развратниците похотливи не дружеше,

с любовници лукави се не вреше,

а по поточета душата на поклонника трептеше

и цялата храна му беше горски въздух,

макар че често с аромата на шибои той пируваше.

Дюре се усмихна, очевидно все още озадачен.

— Всички очаквахме да тържествуваме или да загинем още през първата нощ — поясни консулът. — Не мислехме, че ще стоим дълго тук.

Брон Ламиа се изправи и изтупа панталоните си.

— Аз тръгвам — заяви тя. — Ще мога да донеса дажби за четири-пет дни, ако са полевите консерви или кондензираните храни, които видяхме.

— И аз ще дойда — каза Мартин Силенъс.

Настъпи тишина. През седмицата на тяхното поклонничество поетът и Ламиа на пет-шест пъти почти бяха стигали до размяна на удари. Веднъж беше заплашила, че ще го убие. Тя продължително го изгледа.

— Добре — кимна накрая Брон. — Ще спрем при Сфинкса, за да вземем раниците и бутилките за вода.

Групата потегли нагоре по долината, когато сенките на западните скални стени започнаха да се удължават.