Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

32

Мартин Силенъс се извива и гърчи в чистата поезия на болката. Двуметров стоманен трън влиза в тялото му между плешките и излиза на един ужасяващ, остър метър от гърдите му. Мятащите му се ръце не могат да достигнат върха. Трънът не оказва триене и потните му длани и сгърчени пръсти не могат да се хванат за него. Въпреки че е гладък на пипане, тялото на Силенъс не може да се изплъзне — той е здраво набучен, като пеперуда, забита с карфица за изложба.

Няма кръв.

В часовете, след като разумът се върна през безумната мъгла от болка, Мартин Силенъс се чудеше на всичко това. Няма кръв. Но има болка. О, да, тук има изобилие от болка — болка отвъд най-безумните представи на поета, болка отвъд човешката издържливост и границите на страданието.

Но Силенъс издържа. И страда.

Той изкрещява за хиляден път — неравен звук, изпразнен от съдържание, без език, дори без нецензурни изрази. Думите не могат да изразят такава агония. Силенъс крещи и се гърчи. След известно време отпуснато увисва, а дългият трън леко пружинира в отговор на въртенето му. Над, под и зад него висят други хора, но Силенъс почти не ги гледа. Всеки е отделен в свой личен пашкул от агония.

„Но туй е ад — си мисли Силенъс, цитирайки Марлоу, — и аз съм вътре в него.“

Ала знае, че това не е ад. Нито пък отвъден живот. Но също знае, че не е някакво разклонение на действителността — трънът минава през собственото му тяло! Осем сантиметра органична стомана пронизват гърдите му! Но не е мъртъв. Не му тече кръв. Това място беше навсякъде другаде и всичко друго, но не и адът, нито пък животът.

Времето тук течеше странно. Силенъс и преди се бе сблъсквал с удължаване и скъсяване на времето — агонията на оголения нерв на зъболекарския стол, болката от камъка в бъбрека в чакалнята на медицинската клиника — времето можеше да се влачи, дори сякаш да спира, когато стрелките на засегнатия биологичен часовник замръзваха от шока. Но тогава времето всъщност течеше. Каналът в корена на зъба биваше затворен. Ултраморфинът накрая пристигаше и подействаше. А тук самият въздух е замръзнал от отсъствието на време. Болката е хребета и пяната на вълна, която не се разбива.

Силенъс крещи от гняв и болка. И се гърчи на тръна си.

— По дяволите! — накрая успява да каже той. — По дяволите, да го еба кучия син. — Думите са спомен от друго време, останки от съня, който беше живял преди реалността на дървото. Силенъс помни само отчасти онзи живот, както само отчасти си спомня Шрайка да го донася тук, да го набучва тук и да го оставя тук.

— О, Господи! — крещи поетът и с две ръце сграбчва тръна, опитвайки се да се приповдигне и да облекчи огромната тежест на тялото си, която така безмерно усилва неизмеримата болка.

Под него се вижда пейзажът. Може да обхване с поглед километри. Това е изпълнена в папиемаше, замръзнала диорама на долината на Гробниците на времето и на пустинята наоколо. Дори мъртвият град и далечните планини са възпроизведени в пластична, стерилна миниатюра. Няма значение. За Мартин Силенъс съществуват единствено дървото и болката, а те са невидими. Силенъс оголва зъби в сгърчена усмивка. Като дете на Старата Земя заедно с Амалфи Шварц, най-добрия му приятел, бяха посетили християнска комуна в Северноамериканския резерват, бяха научили суровата им теология и след това много пъти се бяха шегували с разпятието. Младият Мартин беше разперил ръце, кръстосал крака, вдигнал главата си и бе казал: „Брей, че оттук виждам целия град“. Амалфи беше изревал от смях.

Силенъс изкрещява.

Времето не тече наистина, но след малко умът на Силенъс се връща към нещо, напомнящо линейно наблюдение… нещо, различно от пръснатите оазиси на бистра, чиста агония, откъснати от пустиня на несъзнателно приемана агония… и в това линейно възприятие на собствената му болка Силенъс започва да налага време върху това безвременно място.

Първо, нецензурните изрази добавяха яснота в болката му. Викането боли, но гневът му пречиства и прояснява.

После, в миговете на изтощение между виковете или чистите гърчове на болка, Силенъс си позволява да мисли. Отначало това е само усилие да бъде последователен, да повтаря наум разписания, каквото и да било, за да отдели агонията отпреди десет секунди от агонията, която предстои. Силенъс открива, че в опита да се съсредоточи агонията леко отслабва — все още е непоносима, все още разпилява всички истински мисли, както вятърът — слама, но отслабва до някаква неопределима степен.

Затова Силенъс се съсредоточава. Той крещи, ругае и се гърчи, но се съсредоточава. Тъй като няма върху какво друго, той се съсредоточава върху болката.

Болката, открива той, има структура. Има план на етажите. Има конструкция, по-сложна от тази на черковен кораб, черти, по-чудновати от тези на готическа катедрала с безброй контрафорси. Дори докато крещи, Мартин Силенъс проучва структурата на тази болка. Разбира, че е поема.

Силенъс извива тялото и шията си за десетхиляден път, търсейки облекчение там, където облекчението е невъзможно, но този път вижда позната фигура на пет метра под себе си да виси на подобен трън и да се гърчи в нереалния повей на агонията.

— Били! — задъхано казва Мартин Силенъс — първата му истинска мисъл.

Бившият му господар и покровител е втренчен в невидимата бездна, ослепен от същата болка, която бе ослепила Силенъс, но се извърта леко, сякаш в отговор на повика на името му на това място, където нямаше имена.

— Били! — отново вика Силенъс и после загубва зрение и мисъл от болката. Той се съсредоточава върху структурата й, следва моделите й, сякаш опипва дънера, клоните, вейките и тръните на самото дърво. — Милорд!

Силенъс чува глас над крясъците и с изумление открива, че и крясъците, и гласът са неговите:

… О, спящо нещо,

ти — своя собствена възбуда, виж —

къде блаженство има на Земята

за тебе? Дом си имат всички живи;

човеците си имат скръб и радост,

при труд възвишен или низък труд

и скръб, и радост имат — поотделно.

Мечтателят сам дните си отравя —

понася скръб, по-тежка от греха му.[1]

Знае стиховете, не негови, а на Джон Кийтс, и усеща как думите структурират мнимия хаос от болка около него. Силенъс разбира, че болката е с него от рождението му — дарът на вселената за поета. Тя е физическо отражение на болката, която беше изпитвал и напразно бе опитвал да вкара в стих, да затвори в проза през всички онези безполезни години от живота си. По-зле е от болка — това е нещастие, защото вселената предлага болка на всички.

Мечтателят сам дните си отравя —

понася скръб, по-тежка от греха му.

Силенъс извиква думите, но не крещи. Ревът от болка откъм дървото, по-скоро душевна, отколкото физическа, стихва за нищожна частица от секундата. Сред този океан на всеобхватност има един остров на разсейване.

— Мартин!

Силенъс се извива, вдига глава и се опитва да се съсредоточи в мъглата от болка. Тъжният крал Били гледа към него. Гледа.

Тъжният крал Били изграква някаква сричка, която, след безкраен миг, Силенъс разпознава като „Още!“.

Силенъс крещи в агония, гърчи се в скован спазъм на безумна физическа реакция, но когато престава, увиснал от изтощение — с болка, неотслабнала, а предизвикана от токсините на изтощението в двигателните области на мозъка му, — той позволява на гласа в него да вика и мълви песента си:

О, дух с най-царствена осанка!

О, дух с най-жива болка?

О, дух с най-ярък пламък!

О, дух с най-силна мъка!

О, дух! Прекланям се

със ниско сведено чело

във сянката на твоето крило!

О, дух! Цял поразен от страст,

аз гледам

твойто светло царство!

Малкият кръг от тишина се разширява, за да включи съседните клони — няколко тръна, носещи своите гроздове от човешки същества в последния час.

Силенъс поглежда нагоре към Тъжния крал Били и вижда своя предаден господар да отваря тъжните си очи. За пръв път от повече от два века покровител и поет се поглеждат. Силенъс предава посланието, което го е довело, което го е овесило тук.

— Съжалявам, милорд.

Преди Били да може да отговори, преди хорът от писъци да заглуши всеки отговор, въздухът се променя, усещането за замръзнало време се раздвижва и дървото се разтърсва, сякаш цялото нещо беше пропаднало с един метър. Силенъс изкрещява с другите, когато клонът се разтърсва и трънът разкъсва вътрешностите му и отново раздира плътта му.

Силенъс отваря очи и вижда, че небето и пустинята са истински, че Гробниците блестят, вятърът вее и времето отново потича. Мъчението не отслабва, но яснотата се е върнала.

Мартин Силенъс се смее през сълзи.

— Виж, мамичко! — вика той и се кикоти, а стоманената пика все още стърчи на метър над разкъсаната му гръд. — Оттук виждам целия град!

 

 

— Г. Севърн? Добре ли сте?

Задъхан, застанал на четири крака, аз се обърнах към гласа. Отварянето на очите ми беше болезнено, но никоя болка не би могла да се сравни с това, което току-що бях изпитал.

— Добре ли сте, сър?

Около мен в градината нямаше никой. Гласът идваше от микрокамера, която жужеше на половин метър от лицето ми — навярно някой от хората от сигурността, някъде от Правителствения дом.

— Да — успях да отговоря аз, докато се изправях на крака и изтупвах чакъла от коленете си. — Добре съм. Внезапна… болка.

— Можете да получите медицинска помощ за две минути, сър. Биомониторът ви не отчита органични проблеми, но можем…

— Не, не — прекъснах го аз. — Всичко е наред. Няма нищо. И ме оставете сам.

Камерата потрепна като нервно колибри.

— Да, сър. Само повикайте, ако имате нужда от нещо. Мониторът на градината ще отговори.

— Вървете си — казах аз.

Излязох от градините, минах през главната зала на Правителствения дом — сега пълна с пропускателни пунктове и стражи — и тръгнах през начупения релеф на Еленовия парк.

Районът на пристанището беше тих, а р. Тетида бе по-спокойна, отколкото я бях виждал някога.

— Какво става? — попитах един от стражите на вълнолома.

Мъжът влезе в инфотерма ми, провери изпълнителния сигнал и разрешителното на президента, но все още се бавеше да отговори.

— Порталите са изключени за ТС2 — провлечено обясни той. — Затворени са.

— Затворени ли? Искате да кажете, че реката вече не тече през Тау Сети Сентър?

— Точно така. — Той бутна надолу визьора си, когато приближи някаква малка лодка, а после го вдигна, щом разпозна двамата мъже от сигурността в нея.

— Мога ли да изляза по този път? — посочих аз нагоре по реката, където високите портали се виждаха като плътна, сива завеса.

Стражът сви рамене.

— Да. Но няма да ви пуснат обратно по него.

— Няма значение. Мога ли да взема малката лодка?

Стражът промърмори нещо в миниатюрния си микрофон и кимна.

— Карайте.

Стъпих предпазливо в малката лодка, седнах на задната пейка, хванах се за перилата, докато люлеенето отслабна, докоснах енергийния диск и казах:

— Тръгвай.

Електрическите двигатели забръмчаха, малкият катер се включи, заби носа си в реката и аз посочих пътя срещу течението.

Никога не бях чувал част от р. Тетида да е била блокирана, но телепортаторната завеса сега определено беше еднопосочна и полупропусклива мембрана. Лодката мина през нея. Не обърнах внимание на изтръпването и се огледах.

Намирах се в един от двата големи града на канала — Ардмен или Памоло — на Ренесанс Вектор. Тук Тетида беше главна улица, от която се отклоняваха много притоци. Обикновено единственият речен трафик тук бяха туристическите гондоли във външните коридори, яхтите и всъдеходите на големите богаташи в пресечните централни коридори. Днес беше истинска лудница.

Лодки с всякакви размери и вид задръстваха централните канали, лодки се щураха във всички посоки. Лодки-вили бяха покрити с високи купчини вещи, по-малки съдове бяха толкова тежко натоварени, че сякаш и най-малката вълничка или диря от друга лодка беше в състояние да ги преобърне. Стотици декоративни джонки от Цингтао Ксишуанг Панна и речни вентоладии от Фуджи, струващи милион марки, се бореха за своя дял от реката. Предполагах, че съвсем малко от тези жилищни съдове някога бяха напускали пристанищата си. Сред бъркотията от вода, пластомана и перспекс всъдеходите се движеха като сребърни яйца, а задържащите им полета бяха нагласени на пълно отразяване.

Запитах инфосферата: Ренесанс Вектор беше свят от втората вълна, на сто и седем часа от нахлуването. Стори ми се странно, че плавателните канали тук са претъпкани с бежанци от Фуджи, след като на техния свят му оставаха повече от двеста часа, докато паднеше брадвата, но после разбрах, че освен отстраняването на ТС2 от водния път, реката все още тече през обичайната поредица светове. Бежанците от Фуджи бяха поели от Цингтао, на трийсет и три часа от прокудените, през Денеб Драй, на сто четирийсет и седем часа, през Ренесанс Вектор към Пестеливост или Трева, и двата вън от опасност за момента. Поклатих глава, открих сравнително нормална водна улица, от която да наблюдавам безумието и се зачудих кога властите ще пренасочат реката така, че всички заплашени светове да потекат към убежището.

„Могат ли да направят това?“ — почудих се аз. Техноцентърът беше инсталирал р. Тетида като подарък за Хегемонията по случай нейната петстотна годишнина. Но сигурно Гладстоун или някой друг се беше сетил да помоли Техноцентъра за помощ при евакуацията. „Дали са го направили?“ — запитах се аз. Щеше ли Техноцентърът да помогне? Знаех, Гладстоун бе убедена, че някои елементи на Техноцентъра са решени да премахнат човешкия вид — войната беше нейният Хобсънов избор при тази алтернатива. Какъв лесен начин античовешките елементи на Техноцентъра да изпълнят програмата си — просто като откажат да евакуират милиардите, заплашени от прокудените!

Бях се усмихнал, макар и мрачно, но тази усмивка изчезна, щом осъзнах, че Техноцентърът също поддържа и контролира телепортаторната решетка, от която зависех, за да се измъкна от застрашените територии.

Бях завързал катера за основата на каменно стълбище, спускащо се в блудкавата вода. Забелязах зелен мъх, който растеше по най-долните камъни. Самите каменни стъпала — навярно донесени от Старата Земя, след като някои от класическите градове бяха телепортирани през ранните години след Голямата грешка — бяха изтъркани от годините и видях една фигура от фини пукнатини, свързващи блестящите точици, която приличаше на схема на Мрежата на световете.

Беше много топло, а въздухът — прекалено гъст, прекалено тежък. Слънцето на Ренесанс Вектор висеше ниско над островърхите кули. Светлината беше прекалено червена и сладникава за очите ми. Шумът от Тетида бе оглушителен дори тук, на сто метра надолу по този еквивалент на уличка. Гълъби възбудено прелитаха между тъмни стени и надвиснали стрехи.

„Какво мога да направя?“ Изглежда всички действаха така, сякаш светът се плъзгаше към унищожението си и най-доброто, което можех да направя, бе да се скитам безцелно.

Това ти е работата. Ти си наблюдател.

Потрих очи. Кой казва, че поетите трябва да бъдат наблюдатели? Сетих се за Ли По и Джордж Уу, които повели армиите си през Китай и написали някои от най-чувствените стихове в историята, докато войниците им спели. И поне Мартин Силенъс бе водил дълъг, изпълнен с преживявания живот, дори половината от преживяванията да са били тъмни, а другата половина — опустошителни.

При мисълта за Мартин Силенъс простенах на глас.

„Дали детето, Рахил, виси на онова трънено дърво в момента?“

За миг се замислих върху това, чудейки се дали такава участ е за предпочитане пред бързото угасване от болестта на Мерлин.

„Не.“

Затворих очи и съсредоточено се опитах да не мисля изобщо за нищо, като се надявах, че ще мога да осъществя някакъв контакт със Сол, да разбера нещо за съдбата на детето.

Малката лодка нежно се полюляваше от далечното движение на други съдове. Някъде над мен гълъбите прехвръкваха към стрехата и гугукаха помежду си.

 

 

— Не ме е грижа колко е трудно! — вика Мейна Гладстоун. — Искам цялата флота в система Вега да защитава Небесна врата. После да пренасочи нужните подразделения към Божия горичка и другите застрашени светове. Единственото предимство, с което разполагаме сега, е подвижността!

Лицето на адмирал Сингх е потъмняло от раздразнение.

— Прекалено опасно, г. президент! Ако насочим цялата флота право към Вега, тя поема ужасен риск да бъде отрязана там. Със сигурност ще се опитат да унищожат ексцентричната сфера, която свързва системата с Мрежата.

Пазете я! — изръмжава Гладстоун. — Точно за това са всички тези скъпи бойни кораби.

Сингх поглежда към Морпурго или към другия офицер за подкрепа. Никой не казва нищо. Групата се намира в изпълнителния комплекс „Военен салон“. Стените са пълни с холоси и текущи колони данни. Никой не гледа към тях.

— Всичките ни ресурси отиват, за да пазим ексцентричната сфера в системата Хиперион — тихо и с нарочно провлачени думи казва адмирал Сингх. — Да се отстъпва под огън, особено при атаката на целия рояк там, е извънредно трудно. Ако онази сфера бъде унищожена, флотата ни ще е на осемнайсет месеца време-дълг от Мрежата. Войната ще бъде загубена, преди да успеят да се върнат.

Гладстоун отсечено кима.

— Не ви карам да рискувате онази ексцентрична сфера, докато всички подразделения на флотата не бъдат прехвърлени, адмирале… Вече се съгласих да им оставя Хиперион, преди да измъкнем всичките си кораби… но настоявам да не предаваме светове от Мрежата без битка.

Генерал Морпурго се изправя. Лусианецът вече изглежда изтощен.

— Г. президент, ние подготвяме битка. Но е много по-благоразумно да започнем отбраната си на Хеброн или Ренесанс Вектор. Не само, че печелим почти пет дни да подготвим защитата си, но и…

— Но губим девет свята! — прекъсва го Гладстоун. — Милиарди граждани на Хегемонията. Човешки същества. Небесна врата ще е ужасна загуба, но Божия горичка е културна и екологична съкровищница. Незаменима.

— Г. президент — казва Алън Имото, министър на отбраната, — прииждат свидетелства, че храмерите са в тайно споразумение с така наречената Църква на Шрайка от много години. Голяма част от субсидиите за програмите на култа към Шрайка идват от…

Гладстоун махва с ръка, за да накара мъжа да замълчи.

— Не ме е грижа за това. Мисълта да загубим Божия горичка е непоносима. Щом не можем да защитим Вега и Небесна врата, теглим чертата при храмерската планета. Това е окончателно.

Сингх сякаш е обременен с невидими вериги, докато се опитва да се усмихне иронично.

— Така печелим по-малко от час, г. президент.

— Окончателно е — повтаря Гладстоун. — Лейт, какво е положението с бунтовете на Лусус?

Хънт си прочиства гърлото. Държи се мрачно и не бърза, както винаги.

— Г. президент, вече участват поне пет кошера. Унищожени са стотици милиони марки в недвижима собственост. От Фрийхолм бяха прехвърлени и пристигнаха отряди на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски, за да спрат плячкосването и демонстрациите, но не може да се прецени кога ще бъде възстановена телепортаторната служба в тези кошери. Няма съмнение, че е отговорна Църквата на Шрайка. Първият бунт в кошера Бергстром е започнал с демонстрация на фанатици от култа, а епископът е излязъл по холовизорната програма, от която бил прекъснат от…

Гладстоун свежда глава.

— Значи най-после се е показал на повърхността. Сега на Лусус ли е?

— Не знаем, г. президент — отвръща Хънт. — Хората от Транзитните власти се опитват да проследят него и първите му помощници.

Гладстоун се извръща към млад мъж, когото отначало не разпознавам. Това е командир Уилям Аджънта Лий, героят от битката за Мауи-Обетована. Когато за последен път чух за него, младежът бе прехвърлен в тила, тъй като дръзнал да каже какво мисли пред началниците си. Сега на еполетите на униформата му от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: флота се виждаха златисто-смарагдовите отличителни знаци на контраадмирал.

— Ами ако се сражаваме за всеки свят? — пита го Гладстоун, като пренебрегва собствената си заповед, че решението е окончателно.

— Смятам, че е грешка, г. президент — отвръща Лий. — Всичките девет рояка са заети с атаката. Единственият, за който няма да се наложи да се тревожим в продължение на три години — ако приемем, че можем да освободим силите си — е роякът, който в момента напада Хиперион. Ако съсредоточим флотата си — дори само половината — да посрещне заплахата при Божия горичка, е почти сто процента сигурно, че няма да сме в състояние да прехвърлим онези сили да защитават другите осем свята от първата вълна.

Гладстоун потрива долната си устна.

— Какво препоръчвате?

Контраадмирал Лий си поема дъх.

— Препоръчвам да се примирим със загубите си, да унищожим ексцентричните сфери в онези девет системи и да се подготвим да атакуваме рояците от втората вълна, преди да са достигнали обитаеми звездни системи.

Около масата избухва вълнение. Сенатор Фелдщайн от света на Бърнард се е изправила на крака и крещи нещо.

Гладстоун изчаква бурята да отмине.

— Да отнесем битката при тях, това ли имате предвид? Да контраатакуваме самите рояци, а не да чакаме отбранителна битка?

— Да, г. президент.

Гладстоун посочва адмирал Сингх.

— Може ли да бъде направено? Можем ли да планираме, подготвим и започнем такива офанзивни удари — консултира се тя с потока от данни на стената над нея, — след деветдесет и четири стандартни часа?

Сингх застава в центъра на вниманието.

— Дали е възможно? Хм… навярно, г. президент, но политическите последствия от загубата на девет свята от Мрежата… хм, логичните трудности от…

— Възможно ли е? — настоява Гладстоун.

— Хм… да, г. президент. Но ако…

— Направете го — казва Гладстоун. Тя се изправя и другите край масата побързват да станат на крака. — Сенатор Фелдщайн, ще се срещна с вас и с другите засегнати депутати в покоите си. Лейт, Алън, моля, дръжте ме в течение за бунтовете на Лусус. Военният съвет ще се събере отново тук след четири часа. Приятен ден, дами и господа.

 

 

Разхождах се по улиците като в унес, а мислите ми бяха настроени на отгласите. Далеч от р. Тетида, където каналите бяха по-малко, а пешеходните артерии — по-широки, тълпите изпълваха булевардите. Оставих инфотерма да ме води към различни терминали, но при всеки следващ навалицата беше още по-голяма. Трябваха ми няколко минути, за да осъзная, че това не бяха само жители на Ренесанс Вектор, които се опитваха да се измъкнат, а туристи от цялата Мрежа, които се бутаха да влязат. Запитах се дали някоя от евакуационните спецчасти на Гладстоун се беше сетила за проблема с милионите любопитни, които се телепортираха, за да гледат как започва войната.

Нямах представа как сънувах разговорите във Военния салон на Гладстоун, но пък нямаше и съмнение, че бяха действителни. Като се върнах назад, си спомних подробности от сънищата ми през изтеклата дълга нощ — не просто сънища за Хиперион, а за световната обиколка на президента и подробности от съвещания на високо равнище.

„Кой бях аз?“

Киборгът беше биологично тяло с дистанционно управление, придатък на ИИ… или в този случай — на възстановена личност на ИИ… скрита на сигурно място някъде в Техноцентъра. Имаше смисъл в това Техноцентърът да знае всичко, което става в Правителствения дом, в многобройните зали на човешкото ръководство. Човечеството беше толкова свикнало да споделя живота си с потенциалното наблюдение на ИИ, колкото и южняшките семейства в САЩ отпреди Гражданската война — да разговарят пред своите роби-хора. Не можеше да се направи нищо — всеки човек над най-долната бедняшка класа от Помийния кошер имаше инфотерм с биомонитор, мнозина имаха импланти и всички те бяха настроени на музиката на инфосферата, наблюдавани от елементи на инфосферата, зависими от функциите на инфосферата — така че хората приемаха липсата си на уединеност. Някога един художник от Есперанс ми беше казал: „Да правиш секс или да се караш със семейството си пред включените домашни монитори е като да се събличаш пред куче или котка… първия път те кара да поспреш за малко, а после изобщо забравяш за това.“

Така че дали не прониквах в някакъв заден канал, известен само на Техноцентъра? Имаше лесен начин да разбера: да оставя моя киборг и да тръгна по магистралите на мегасферата към Техноцентъра по начина, по който Брон и моето обезплътено копие го бяха направили последния път, когато споделях техните възприятия.

„Не.“

Тази мисъл ме замая толкова, че едва не ми прилоша. Намерих пейка и поседнах за миг, като сведох глава между коленете си и започнах дълбоко и бавно да си поемам въздух. Тълпите минаваха покрай мен. Някъде някой ги насочваше през портал.

Бях гладен. Бяха изтекли поне двайсет и четири часа, откакто бях ял и киборг или не, тялото ми бе отслабнало и изгладняло. Завих по една странична улица, където гласовете на уличните търговци надвикваха обичайната глъчка, предлагайки стоката си от едноколесни жирокоди.

Открих кола, опашката пред която беше къса, поръчах си мекица с мед, чаша гъсто брешанско кафе и джобсандвич със салата, платих на жената с докосване на универсалната си карта и се качих по едно стълбище към някаква изоставена сграда, за да седна на балкона и да се нахраня. Беше ужасно вкусно. Отпивах от кафето и обмислях да се върна за още мекици, когато забелязах, че тълпата на площада под мен е преустановила безмозъчното си движение и се е скупчила около малка група мъже, застанали върху парапета на широк фонтан в центъра. Усилените им от високоговорител думи долетяха до мен над главите на тълпата.

— … Ангелът на възмездието е освободен сред нас, пророчествата се сбъдват, Хилядолетието идва… планът на Аватара изисква такова жертвоприношение… както е предречено от Църквата на Последното изкупление, която знае, която винаги е знаела, че това изкупление трябва да бъде извършено… твърде късно за такива половинчати мерки… твърде късно за изтребителна борба… краят на човечеството е пред нас, Изпитанията започнаха, Хилядолетието на Господ изгрява.

Разбрах, че мъжете в червено са жреци на култа към Шрайка и че тълпата им отговаря — отначало с отделни одобрителни възгласи, случайни викове „Да, да!“ и „Амин!“, а сетне и с всеобщо скандиране, с вдигнати над тълпата, размахани юмруци и яростни крясъци на екстаз. Меко казано, гледката беше нелепа. През този век Мрежата имаше много от религиозните белези на Рим от Старата Земя точно преди християнската ера: толерантна политика, безброй религии — повечето от които, като например дзен-гностицизма, бяха сложни и по-скоро насочени към вътрешната душевност, отколкото свързани с прозелитизма[2] — докато общата тенденция беше лек цинизъм и равнодушие към религиозните пориви.

Но не и сега, не и на този площад.

Мислех си за това колко малко тълпи бе имало през миналите няколко века: за да се събере тълпа, трябваше да има обществени митинги, а обществените митинги в наше време се състояха от индивиди, които общуваха чрез Всеобема или по други канали на инфосферата — трудно е да предизвикаш страст, когато хората са разделени на километри и светлинни години, свързани единствено от комуникационни линии и векторни нишки.

Внезапно бях изваден от унеса си от стихването на рева на тълпата и от извръщането на хиляди лица в моя посока.

— … и ето един от тях! — извика жрецът от култа към Шрайка, а червените му одежди пробляснаха, когато посочи към мен. — Един от онези от затворените кръгове на Хегемонията… един от сплетничещите грешници, които днес ни донесоха Изкуплението… точно този човек и другите като него искат Шрайка Аватар да ви накара да заплатите вие за собствените му грехове, докато той и другите се крият на сигурно място в тайните светове, които ръководството на Хегемонията си е приготвило за този ден!

Оставих чашата с кафето, преглътнах последния залък от мекицата и зяпнах. Мъжът ломотеше неразбрано. Но откъде ли знаеше, че съм пристигнал от ТС2? Или че имах достъп до Гладстоун? Отново погледнах, засенчвайки очи от блясъка, и се опитах да пренебрегна вдигнатите лица и размаханите юмруци, насочени към мен, като се съсредоточих върху лицето над червените одежди…

Боже мили, това беше Спенсър Рейнълдс, реалностният художник, когото за последен път бях видял да се опитва да господства над разговора на вечерята във „Върхарите“. Рейнълдс беше обръснал главата си, върху която не бе останало нищо от накъдрената му и фризирана коса, освен плитката на култа към Шрайка отзад, но лицето му все още бе загоряло и красиво, макар и сега да беше изкривено от престорената ярост и фанатичната вяра на истински вярващ.

— Хванете го! — извика агитаторът от култа към Шрайка Рейнълдс, все още сочещ към мен. — Хванете го и го накарайте да плати за разрушаването на домовете ви, за смъртта на семействата ви, за края на света!

Действително погледнах зад себе си, като си помислих, че навярно този надут позьор не говори за мен.

Но той говореше за мен. И достатъчна част от хората беше превърната в тълпа, така че вълната на онези, които стояха най-близко до крещящия демагог се разлюля към мен с размахани юмруци и пръски слюнка, докато краищата на групата под мен също не се придвижиха в моята посока, за да не бъдат прегазени.

Вълнението се превърна в ревяща, викаща, крещяща маса от бунтовници — в този момент сборът от коефициента за интелигентност на тълпата беше далеч под този на най-скромния от нея. Тълпите притежават страст, а не мозък.

Не исках да оставам тук достатъчно дълго, за да им обяснявам това. Тълпата се раздвои и се втурна нагоре и от двете страни на моето разделено стълбище. Обърнах се и опитах дъсчената врата зад себе си. Беше заключена.

Започнах да я ритам, докато не я разбих от третия опит и влязох в прохода точно пред протягащите се ръце, затичах се по тъмното стълбище и се оказах в коридор, който миришеше на старост и плесен. Чуваха се крясъци и шум от разцепване — тълпата доразбиваше вратата зад мен.

На третия етаж имаше обитаем апартамент, макар че сградата изглеждаше изоставена. Не беше заключен. Отворих вратата точно, когато дочух стъпки по стъпалата под мен.

— Моля, помогнете… — започнах аз и млъкнах. В тъмната стая имаше три жени — навярно три поколения от едно семейство, защото донякъде си приличаха. И трите седяха на изгнили столове, облечени в мръсни дрипи, с протегнати бели ръце, чиито бледи пръсти бяха сгърчени около невидими сфери — виждах тънкия метален кабел, който се извиваше през белите коси на най-старата жена към черния пулт върху прашната маса. Идентични кабели стърчаха от черепите на дъщерята и внучката.

Жицеглави. В последен стадий на верижна анорексия. От време на време някой трябваше да идва да ги храни интравенозно и да сменя мръсните им дрехи, но навярно страхът от войната беше накарал гледачите им да избягат.

По стълбите отекнаха стъпки. Затворих вратата и изкачих още два етажа. Заключени врати или изоставени стаи с локви от капещата през летвите вода. Празни инжектори от флашбек, пръснати като кутии безалкохолни напитки. „Неприятно съседство“ — помислих си аз.

Стигнах на покрива десет стъпки преди глутницата. Каквато и част от безумната си ярост да беше загубила след отделянето от своя гуру, тълпата си я бе възвърнала в мрачните и клаустрофобични граници на стълбището. Може и да бяха забравили защо ме преследват, но това не правеше мисълта да ме заловят по-малко привлекателна.

Като затръшвах зад себе си изгнилата врата, потърсих ключалка или нещо, с което да се барикадирам, каквото и да било. Ключалка нямаше. Нищо, достатъчно голямо, за да запречи вратата. По последните стъпала на стълбището отекнаха яростни стъпки.

Огледах покрива: миниатюрни верижни съдове, нарастващи като обърнати, плесенясали отровни гъби, простряно пране, сякаш забравено от години, разложени трупове на десетина гълъба и древен викен.

Стигнах до ЕМПС-то преди първите от тълпата да минат през вратата. Машината беше музейна рядкост. Прах и гълъбови курешки покриваха предното стъкло. Някой беше свалил оригиналните двигатели и ги бе заменил с евтини, черноборсаджийски части, които никога не биха могли да минат на преглед. Перспексният покрив беше стопен и потъмнял отзад, сякаш някой го бе използвал вместо мишена за упражнения с лазерен пистолет.

За настоящия момент обаче беше по-важен фактът, че нямаше сензор за длан, а само ключалка, разбита много отдавна. Хвърлих се на прашната седалка и затръшнах вратата, която не щракна и остана полуотворена. Нямах време да се замислям за малките предимства на запалването на това нещо или за още по-малките предимства на способността ми да преговарям с тълпата, ако ме измъкнеха оттук… стига просто да не ме хвърлеха от покрива на сградата. Чувах басовия рев, когато сборището на площада отдолу само се докара до ярост.

Първите хора, появили се на покрива, бяха здравеняк в монтьорски комбинезон в цвят каки, слаб мъж в матовочерен костюм по последна Тау Сети мода, ужасно дебела жена, размахваща нещо, което ми заприлича на дълъг френски ключ и някакъв нисък мъж в зелената униформа на Силите за самоотбрана на Ренесанс Вектор.

С лявата си ръка придърпах отворената врата и пъхнах микрокартата на Гладстоун в процепа за запалване. Акумулаторът простена, преходният стартер заора и аз затворих очи, пожелавайки си веригите да са със слънчево зареждане и самовъзстановяващи се.

Юмруци заудряха по покрива, длани започнаха да пляскат по изкривения перспекс до лицето ми и някой дръпна вратата, въпреки усилията ми да я задържа затворена. Виковете на далечната тълпа бяха като постоянния шум, издаван от океана, а крясъците на групичката върху покрива повече напомняха писък на огромни чайки.

Повдигащите вериги зацепиха и двигателите засипаха тълпата на покрива с прах и гълъбови курешки. Пъхнах ръка в омниконтролера, потеглих назад и надясно и почувствах как се издига, разклаща, снижава и отново се издига старият викен.

Подкарах надясно над площада, като полуосъзнавах, че сигналните инсталации на контролния пулт звънят и че някой все още се е овесил на отворената врата. Пикирах ниско, небрежно усмихнат, докато гледах как фигурата на Рейнълдс, оратора от култа към Шрайка, се смалява, а тълпата се разпръсква. После се издигнах над фонтана и рязко извих наляво.

Пищящият ми пасажер не се пускаше от вратата, но пък тя се откъсна, тъй че ефектът беше същият. Забелязах, че бе дебелата жена, в мига, в който заедно с вратата падна във фонтана на осем метра под мен, като оплиска Рейнълдс и тълпата. Издигнах ЕМПС-то по-високо и се вслушах в стенещата реакция на черноборсаджийските му части.

Гневните призиви на местните транспортни полицаи се сляха с хора на алармените сигнали от контролния пулт. Колата се разклати и понечи да промени курса по заповед на полицията, но аз отново докоснах диска с микрокартата си и кимнах, когато управлението се върна на ръчен режим. Носех се над най-старата и най-бедна част на града, ниско над покривите и близо до часовниковите кули, за да остана извън обсега на полицейския радар. В нормален ден транспортните ченгета, с персоналните си лифтери и плъзгачи, щяха отдавна да са се спуснали и да са ме хванали в мрежите си, но по вида на тълпите по улиците и по безредиците, които мернах до обществените портали, не ми приличаше много на нормален ден.

Дисплеят на викена започна да ме предупреждава, че времето му във въздуха изтича след секунди. Почувствах как двигателят спира с гадно накланяне и наблегнах върху омниконтролера и наклонния регулатор, за да се приземя в малък паркинг между някакъв канал и голяма, омазана със сажди сграда. Намирах се най-малко на десет клика от площада, където Рейнълдс беше насъскал тълпата, така че вече шансовете ми на земята бяха по-големи… не че в момента имаше изобщо някакви шансове.

Хвърчаха искри, цепеше се метал, части от ауспуха, от задния и от предния плот се отделяха от машината. Снижих се и спрях на два метра от стената над канала. Отдалечих се от викена толкова небрежно, колкото можех.

Улиците бяха под властта на навалиците, които тук все още не се бяха слели в тълпа, а каналите бяха претъпкани с малки лодки, така че влязох в най-близката обществена сграда, за да се скрия. Тя беше отчасти музей, отчасти библиотека и отчасти архив — харесах я от пръв поглед… и мирисът й, защото тук имаше хиляди печатни книги, голяма част от тях наистина много стари, а нищо не миришеше така чудесно, както старите книги.

Разхождах се из преддверието, разглеждах заглавията и разсеяно се чудех дали тук можеха да се намерят трудовете на Салмуд Бреви, когато към мен се приближи някакъв дребен, съсухрен мъж в демодиран вълнен и фибропластичен костюм.

— Сър — рече той, — мина много време, откакто имахме удоволствието от вашата компания!

Кимнах, сигурен, че никога не съм го виждал и че никога не съм посещавал това място.

— Три години, нали? Най-малко три години! Боже, как лети времето. — Гласът на дребния мъж беше малко по-силен от шепот — тихият глас на човек, прекарал по-голямата част от живота си в библиотеки — но в него се усещаха нотки на вълнение. — Сигурен съм, че ще искате да отидете направо при сбирката — каза той и се отдръпна, сякаш, за да ме пусне да мина.

— Да — отвърнах аз, като леко се поклоних. — Но след вас.

Дребният мъж — бях почти сигурен, че е архивар — изглеждаше доволен да ме заведе. Той бъбреше безцелно за някакви нови придобивки, скорошни оценки и посещения на учени от Мрежата, докато оставяхме зад гърба си зала след зала, пълни с книги: високи, многорафтови хранилища с книги, тесни, облицовани с махагон коридори с книги, огромни помещения, в които стъпките ни отекваха в далечните стени, отрупани с книги. През целия път не видях други хора.

Пресякохме покрит с плочки мост с парапети от ковано желязо над дълбок басейн с книги, в който тъмносини защитни полета пазеха от опустошенията на атмосферното въздействие свитъци, пергаменти, крехки карти, украсени ръкописи и древни книги с комикси. Архиварят отвори ниска порта, по-дебела от повечето херметични врати и се оказахме в малка стая без прозорци, в която плътни завеси наполовина скриваха ниши с рафтове древни книги. Върху персийския килим отпреди Хеджира беше поставен един-единствен, тапициран с кожа стол. В стъклена касета под вакуум се съхраняваха няколко пергаментови парчета.

— Имате ли намерение скоро да публикувате, сър? — попита дребният мъж.

— Какво? — извърнах се от касетата аз. — А… не.

Архиварят подпря брадичка на малкия си юмрук.

— Ще ме извините, че го казвам, сър, но ще бъде ужасна загуба, ако не го сторите. Даже от малобройните ни разговори през годините е очевидно, че сте един от най-добрите… ако не и най-добрият изследовател на Кийтс в Мрежата. — Той въздъхна и отстъпи назад. — Извинете ме, че го казах, сър.

Погледнах го.

— Няма нищо — рекох, внезапно осъзнал за кого ме взима и защо тази личност е идвала тук.

— Навярно бихте искал да останете сам, сър.

— Ако нямате нищо против.

Архиварят леко се поклони и излезе, отстъпвайки назад от стаята, като затвори дебелата врата съвсем тихо. Единствената светлина идваше от трите вградени в тавана малки лампи: отлична за четене, но не толкова силна, че да наруши църковната атмосфера на малката стая. Единственият шум принадлежеше на далечните отдалечаващи се стъпки на архиваря. Приближих се до касетата и положих длани на ръбовете й, като внимавах да не изцапам стъклото.

Първият киборг на възстановената личност на Кийтс, „Джони“, очевидно бе идвал тук често през няколкото години от живота си в Мрежата. Сега си спомних, че Брон Ламиа бе споменала нещо за някаква библиотека някъде на Ренесанс Вектор. Била последвала тук своя клиент и любовник в началото на разследването на „смъртта“ му. По-късно, след като наистина бил убит — с изключение на записа на личността му в Шрьоновата й уредба, — тя отново се върнала в библиотеката. Беше разказала на другите за две поеми, които първият киборг ежедневно преглеждал в непрестанните си усилия да разбере причините за собственото си съществуване… и смърт.

В касетата се намираха тези два оригинални ръкописа. Първият представляваше — така ми се стори — доста сладникава любовна поема, започваща със строфата: „Денят изтля и всичките му прелести изтляха!“. Втората беше по-добра, макар и да бе заразена от романтичната болезненост на онази безкрайно романтична и болезнена епоха:

Таз жизнена ръка, днес топла и способна да

сграбчва страстно, ако бе студена

и в ледената тишина на гроба,

спохождала би дните ти

и стряскала би бленните ти нощи,

така че би желала в собственото ти сърце

кръвта да секне, та в моите вени червен живот

да потече отново и ти да си спокойна —

виж, ето я — протягам я към теб.

Брон Ламиа беше приела стиховете едва ли не като лично послание от мъртвия й любовник, бащата на нероденото й дете. Вгледах се в пергамента и приближих лицето си дотолкова, че дъхът ми леко замъгли стъклото.

Това не беше послание през времето към Брон, нито дори тогавашно ридание за Фани, единственият и най-скъп копнеж на душата ми. Загледах се в избелелите думи — почеркът беше старателен, буквите все още бяха съвсем четливи през бездната на времето и развитието на езика — и си спомних как през декември 1819 г. написах този поетичен фрагмент на един лист от сатиричната „вълшебна приказка“, която току-що бях започнал — „Шапката и камбаните“ или „Завистите“. Ужасна глупост, съвсем правилно изоставена след краткия период на забавление, което ми достави.

Фрагментът „Таз жизнена ръка“ беше един от онези поетични ритми, които отекват като неразгадаема струна в ума и карат човек да ги види написани черно на бяло. Това на свой ред бе отглас от една още по-стара, незадоволителна линия… осемнайсетата, струва ми се… в моя втори опит да разкажа приказката за падението на слънчевия бог Хиперион. Спомням си, че първата версия… онази, която несъмнено все още се печата където и да са извадени на показ литературните ми останки, като мумифицираните мощи на някой непредумишлен светец, потънали в бетона и стъклото под олтара на литературата… първата версия гласеше:

… Кой би могъл да каже:

„Ти не си Поет —

не можеш да разкажеш своите мечти“?

Защото всеки, чието сърце не е бездушна буца,

е имал видения и би говорил, ако е обичал,

и е добре закърмен с майчиното слово.

Дали мечтата, която предстои сега да бъде споделена,

е на Поет или на Фанатик,

ще стане ясно, когато този страстен писар,

ръката ми — е в гроба.

Харесваше ми другата версия, с чувството й за преследване и да бъдеш преследван, и бих я заменил с „изгнива тази топла длан, що пише“, дори да се налагаше малко да я поправя и да прибавя още четиринайсет стиха към и без това прекалено дългия начален пасаж на Песен първа…

Отстъпих назад към стола, седнах и сведох лице към дланите си. Ридаех. Не знаех защо. Не можех да се успокоя.

Останах да седя замислен и изпълнен със спомени дълго, след като сълзите бяха престанали да текат. Веднъж, може би часове по-късно, чух отекването на стъпки, които се приближаваха отдалече, да спират почтително пред малката ми стая, а после отново да затихват в далечината.

Разбрах, че всички книги в нишите бяха творби на „Господин Джон Кийтс, висок метър и половина“, както бях писал някога — Джон Кийтс, туберкулозният поет, който бе помолил единствено гробът му да бъде безименен и да напишат само:

Тук лежи човек,

чието име бе написано върху вода.

Не се изправих, за да погледна книгите, да ги прочета. Нямаше нужда.

Сам в неподвижността и мускусния мирис на стара хартия и кожа на библиотеката, сам в моето светилище на „аз“-а и „не-аз“-а, затворих очи. Не спях. Аз сънувах.

Бележки

[1] „Падането на Хиперион. Сън.“ — Песен първа, пр. В. Левчев — Бел.пр.

[2] Гореща преданост към новоприето учение и убеждения — Бел.пр.