Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

5

Полковник Федман Касад следва Брон Ламиа и отец Хойт през прашната буря към Нефритената гробница. Беше излъгал Ламиа — нощният му визьор и сензорите работеха добре, въпреки електрическите заряди, които трептяха по тях. Преследването на двамата изглеждаше най-добрата възможност да открие Шрайка. Касад помнеше лова на скални лъвове на Хеброн — връзваха някоя коза и чакаха.

Данните от датчиците, които бе разположил около лагера, мигат на тактическия екран на Касад и шептят чрез импланта му. Пресметнат риск е да остави Уайнтрауб и дъщеря му, Мартин Силенъс и консула да спят там неохранявани от никого, с изключение на автоматиката и алармената сигнализация. Но пък Касад сериозно се съмнява дали ще може да спре Шрайка. Всички те бяха кози, вързани и чакащи. Всъщност, преди да умре, полковникът иска да открие жената, фантома на име Монита.

Вятърът продължава да се усилва и сега вие покрай Касад, свежда нормалната видимост до нулева и шиба бронята му. Дюните сияят от статичното електричество и докато крачи, за да следва топлинния сигнал на Ламиа, миниатюрна светкавица изпращява по ботушите и краката му. Информацията се лее от отворения й инфотерм. Затворените канали на Хойт разкриват само, че е жив и се движи.

Касад минава под разпереното крило на Сфинкса и чувства невидимата тежест над себе си, която виси като огромен ток на ботуш. После завива надолу по долината и със сензорите за инфрачервена светлина вижда Нефритената гробница като отсъствие на топлина, като студено очертание. Хойт тъкмо влиза в полусферичния отвор, а Ламиа е на двайсет метра зад него. Нищо друго не помръдва в долината. Датчиците от лагера, скрит от нощта и бурята зад Касад, разкриват, че Сол и бебето спят, че консулът лежи буден, но неподвижен и че в района няма никой друг.

Касад сваля предпазителя на оръжието си и бързо продължава напред, а дългите му крака правят широки крачки. В този миг би дал всичко, за да има достъп до наблюдателен спътник и тактическите му канали да работят пълноценно, вместо да си има работа с тази частична картина на фрагментарна ситуация. Той свива рамене в бронята си и продължава да напредва.

 

 

Брон Ламиа почти не извървява последните петнайсет метра от пътя си до Нефритената гробница. Вятърът се е превърнал във вихрена сила и я бута отзад, така че жената на два пъти се препъва и пада неудържимо в пясъка. Светкавиците вече са истински и разцепват небето със страшни избухвания, които осветяват сияещата гробница пред нея. На два пъти се опитва да извика Хойт, Касад или другите, сигурна, че никой в лагера не би могъл да спи от бурята, но широколентовите приемници на инфотерма и имплантите й регистрират нещо неразбираемо. Ламиа застава на колене и поглежда напред — няма и следа от Хойт след онова кратко зърване на човешка фигура, движеща се към входа.

Ламиа стисва автоматичния пистолет на баща си и се изправя на крака, като позволява на вятъра да я избута през последните метри. Пред полукръглия вход тя спира.

Дали поради бурята и статичното електричество, или поради нещо друго, Нефритената гробница сияе в ярка, жлъчнозелена светлина, която обагря дюните и кара кожата на китките и дланите й да прилича на нещо, излязло от гроба. Ламиа прави последен опит да повика някого по инфотерма си и после влиза в гробницата.

 

 

Отец Ленар Хойт от хиляда и двеста годишното Общество на Иисус, жител на Нови Ватикан на Пацем и лоялен служител на Негово светейшество папа Урбан XVI, крещи мръсни изрази.

Хойт се е изгубил и изпитва страхотна болка. Просторните помещения до входа на Нефритената гробница се бяха стеснили, коридорът се бе увил многократно около самия себе си и сега отец Хойт е изгубен в тези катакомби, лута се между зеленикаво сияещите стени, в лабиринт, какъвто не помни от търсенията си през деня или от картите, които е оставил в лагера. Болката — болка, която е с него от много години, болка, която е негов спътник, откакто племето на бикурите му постави двата кръстоида, неговия и на Пол Дюре — сега заплашва да го влуди с новото си безумие.

Коридорът отново се стеснява. Ленар Хойт крещи, вече без да съзнава, че го прави, без да съзнава думите, които вика — думи, които не е използвал от детството си. Той иска избавление. Избавление от болката. Избавление от бремето да носи ДНК на отец Дюре, неговата личност… душата на Дюре… в кръстоидния паразит на гърба си. И от това да носи ужасното проклятие на собственото си отвратително възкресяване в кръстоида на гърдите си.

Но още докато крещи, Хойт разбира, че не мъртвите сега бикури са го обрекли на тази болка — изчезналото племе от колонисти, възкресявани от собствените си кръстоиди толкова много пъти, че се бяха превърнали в идиоти, в обикновени подвижни носители на своите ДНК и на тези на паразитите им, бяха също жреци… жреци на Шрайка.

Отец Хойт от Обществото на Иисус беше донесъл стъкленица със светена вода, благословена от Негово светейшество, причастие, осветено по време на тържествената голяма литургия и екземпляр от древните заклинания на Църквата. Сега тези неща бяха забравени, затворени в един балон от перспекс в джоба на наметалото му.

Хойт се препъва до стената и отново изкрещява. Силата на болката вече не се поддава на никакво описание, а пълната ампула ултраморфин, която си е инжектирал само преди петнайсет минути, е безсилна срещу нея. Отец Хойт крещи и сграбчва дрехите си, разкъсва тежкото наметало, черната туника и римската якичка, панталоните, ризата и бельото, докато не остава гол, треперейки от болка и студ в сияещите коридори на Нефритената гробница и крещейки ругатни в нощта.

Той отново се запрепъва напред, намира отвор и влиза в някакво помещение по-голямо от тези, които си спомня от търсенията си през деня. Голи, прозрачни стени се издигат на трийсет метра от всички страни на празното пространство. Хойт пада на ръце и колене, поглежда надолу и разбира, че подът е станал почти прозрачен. Той се втренчва във вертикалната шахта под тънката ципа на пода-шахта, която се спуска километър или повече надолу към пламъци. Помещението се изпълва с червено-оранжева пулсираща светлина от толкова далечния огън.

Хойт се претъркулва настрани и се разсмива. Ако това е образът на ада, извикан заради него, то той е неуспешен. Виждането на свещеника за пъкъла е осезаемо — той е болката, която се движи в него като остри жици, минаващи през вените и червата му. Пъкълът също е спомена за гладуващите деца в бордеите на Армагаст и усмивката на политиците, които изпращат момчета на смърт в колониалните войни. Пъкълът е мисълта за Църквата, която умира сега, по времето на Дюре, а последните й последователи — шепа стари мъже и жени — изпълват само няколко пейки от огромните катедрали на Пацем. Пъкълът е лицемерието да казва утринната си молитва със злото на кръстоида, топло и гадно пулсиращ над сърцето му.

Усеща се прилив на горещ въздух и Хойт вижда как част от пода се плъзва назад и се появява отвор към шахтата отдолу. Помещението се изпълва със зловоние на сяра. Хойт се разсмива на клишето, но след секунди смехът му се превръща в ридание. Сега е паднал на колене и дращи с разкървавени нокти кръстоидите на гърдите и гърба си. Кръстообразните подутини като че ли блестят на червената светлина. Хойт чува пламъците отдолу.

— Хойт!

Все още ридаейки, той се обръща и вижда жената — Ламиа — в рамката на вратата. Тя гледа покрай него, зад него и вдига древния си пистолет. Очите й са широко разтворени.

Отец Хойт чувства горещината зад себе си, чува рева, сякаш от далечна пещ, но над него изведнъж долавя плъзгането и стърженето на метал по камък. Стъпки. Все още дращейки разкървавената подутина на гърдите си, Хойт се обръща и коленете му се ожулват в пода.

Първо вижда сянката: десет метра от остри ъгли, тръни, шипове… крака като стоманени тръби с розети от остриета на ятагани по коленете и глезените. После, през пулсиращата гореща светлина и черна сянка, Хойт вижда очите. Стотици фасети… хиляди… горящи с червен, лазерен блясък през двата рубина над яка от стоманени тръни и живачни гърди, отразяващи пламъците и сенките…

Брон Ламиа стреля с бащиния си пистолет. Трясъкът на гърмежите отеква високо и глухо над тътена на пещта.

Отец Ленар Хойт се извърта към нея и повдига ръка.

— Не, недей! — изкрещява. — Той ми изпълнява едно желание! Трябва да направя…

Шрайка, който беше там — на пет метра разстояние, — внезапно е тук, на една ръка от Хойт. Ламиа престава да стреля. Хойт вдига поглед, вижда собственото си отражение в огнено-лъскавия хром на черупката на създанието… и в този миг съзира нещо друго в очите на Шрайка… а сетне то изчезва, Шрайка изчезва и Хойт бавно вдига ръка, почти замаяно докосва гърлото си, втренчва се за миг в червения водопад, който покрива ръката, гърдите, кръстоида, стомаха му…

Свещеникът се обръща към вратата и вижда Ламиа все още да гледа ужасена и шокирана, вече не към Шрайка, а към него, към отец Ленар Хойт от Обществото на Иисус, и в този миг разбира, че болката е изчезнала, отваря уста да проговори, но потича още червено, цял червен гейзер. Хойт отново поглежда надолу, за пръв път забелязва, че е гол, вижда кръвта, която се стича от брадичката и гърдите му, стича се и капе върху вече тъмния под, вижда кръвта да тече, сякаш някой излива кофа червена боя, а после вече не вижда нищо и пада по лице върху пода, толкова далеч… толкова ужасно далеч… надолу.