Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

35

Смут.

Триста космически кораба се оттеглят в космоса на Хиперион под силен обстрел, отстъпват пред рояка като хора, които се бият с пчели.

Безумие при военните телепортали, претоварен трафик-контрол, отстъпващи кораби като ЕМПС-та във въздушната решетка на ТС2, уязвими като яребици за носещите се в атака кораби на прокудените.

Безумие на изходните пунктове: кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, строени като овце в тясна кошара, кръжат от отрязания портал на Мадиа до изходящия телепортатор. Кораби се спускат в космоса на Хеброн, други се прехвърлят на Небесна врата. Божия горичка, Mare Infinitum, Аскуит. Само часове остават до навлизането на рояците в системите на Мрежата.

Смут настъпва, когато стотици милиони бежанци се телепортират от застрашените светове и пристигат в градове и центрове за пренасочване, полуобезумели от безцелно вълнение от започващата война. Смут настъпва, когато незастрашените светове от Мрежата избухват в бунтове: три кошера на Лусус — почти седемдесет милиона граждани — поставени под карантина заради бунтове на култа към Шрайка, опустошени трийсететажни улици, разрушени от тълпите жилищни монолити, разбити ядрени центрове, атакувани терминали. Автономният съвет се обръща за помощ към Хегемонията; Хегемонията обявява военно положение и праща ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци да обкръжат кошерите.

Отцепнически бунтове на Нова Земя и Мауи-Обетована. Терористични нападения от роялисти на Гленън-Хайт — крили се вече от три четвърти век — на Талия, Армагаст, Нордхолм и Лий Три. Още бунтове на култа към Шрайка на Цингтао Ксишуанг Панна и Ренесанс Вектор.

Командването на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ на Олимп прехвърля бойни батальони от транспорти, завърнали се от Хиперион в световете от Мрежата. Унищожителни взводове, прикрепени към фотонни кораби в застрашени системи, докладват, че телепортаторните ексцентрични сфери са готови за разрушаване и че чакат само векторна заповед от ТС2.

 

 

— Има по-добър начин — казва на Гладстоун и Военния съвет съветник Албедо.

Президентът се обръща към посланика на Техноцентъра.

— Има оръжие, което ще унищожи прокудените, без да нанесе щети на собственост на Хегемонията. Или пък на собственост на прокудените.

Генерал Морпурго се намръщва.

— Говорите за бомбения еквивалент на жезъла на смъртта — уточнява той. — Няма да стане. Учените от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ доказаха, че се разпространява безкрайно. Освен, че според Кодекса на Новия Бушидо не е честно, той ще унищожи населението на нашите светове, както и нашествениците.

— Съвсем не — възрази Албедо. — Ако гражданите на Хегемонията са подходящо защитени, няма да има никакви нещастни случаи. Както знаете, жезлите на смъртта могат да бъдат настроени за специфични дължини на вълни. Бомбата може да се основе на същия принцип. Добитъкът, дивите животни, дори другите антропоидни видове няма да бъдат засегнати.

Генерал Ван Цайдт от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци се изправя.

— Но няма начин да се защити населението! Изпитанията ни показаха, че тежките неутрино на бомбата на смъртта ще проникнат в здрава почва или метал на шест километра дълбочина. Подобни убежища няма!

Изображението на съветник Албедо скръства ръце на масата.

— Разполагаме с девет свята с убежища, които могат да поберат милиарди — меко казва той.

Гладстоун кима.

— Лабиринтните светове — прошепва тя. — Но навярно подобно прехвърляне на население би било невъзможно.

— Не — поклаща глава Албедо. — След като присъединихте Хиперион към Протектората, всеки от лабиринтните светове има способност за телепортиране. Техноцентърът може да уреди прехвърляне на населението право в тези подземни убежища.

Покрай дългата маса започва шепот, но втренченият поглед на Мейна Гладстоун не изпуска лицето на Албедо. Тя махва с ръка за тишина и я постига.

— Кажете ни повече — нарежда президентът. — Заинтригувани сме.

 

 

Консулът седи в пъстрата сянка на ниско невилово дърво и чака смъртта си. Ръцете му са завързани зад гърба му с извита фибропластмаса. Дрехите му са разкъсани на парцали и са все още мокри. Влагата по лицето му отчасти е от реката, но най-вече от пот.

Двамата мъже, които са се изправили над него, довършват огледа на вълнената му чанта.

— Майната му — казва първият мъж, — тука нема нищо ценно, само тоз шибан стар пистолет. — Той затъква оръжието на бащата на Брон Ламиа в пояса си.

— Много лошо, дето не моем да гепим оня проклет летящ килим — добавя вторият мъж.

— Към края вече хич не летеше добре! — подхвърля първият и двамата започват да се смеят.

Консулът поглежда към двете масивни фигури — бронираните им тела се очертават на спускащото се към залез-слънце. От диалекта им той разбира, че са туземци, а от вида им — части от стари брони на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, тежки многоцелеви пушки, дрипи от някогашно камуфлажно полимерно облекло — заключава, че са дезертьори от някоя част на Силите за самоотбрана на Хиперион.

От отношението им към него той е сигурен, че ще го убият.

Отначало, зашеметен от падането в р. Хули, все още оплетен във въжетата, които го държаха за вълнената му чанта и безполезното хокингово килимче, той ги помисли за свои спасители. Консулът се беше ударил силно във водата, бе останал под нея много по-дълго, отколкото си бе представял, че е възможно без да се удави и бе изплувал само, за да потъне отново, теглен от въжетата и килимчето. Щеше доблестно да води битката, но и да я загуби. Все още беше на десет метра от плитчините, когато единият от мъжете, появили се от горичката невилови и трънени дървета, хвърли на консула въже. После го бяха пребили, ограбили, завързали и — съдейки по безчувствените им коментари — се готвеха да му прережат гърлото и да го оставят на лешоядите.

По-високият от двамата мъже, чиято коса представлява маса от мазни шипове, кляка пред консула и изважда от ножницата керамичен нож с острота нула.

— Нек’ви последни думи, татенце?

Консулът облизва устни. Беше гледал хиляди филми и холоси, в които това бе момента героят да повали противника си, да ритне другия, да сграбчи оръжието и да се справи с двамата — да стреля с все още завързани ръце, — а после да продължи приключенията си. Но консулът не се чувства герой: той е изтощен и ранен от падането си във водата мъж на средна възраст. Всеки един от тези мъже е по-строен, по-силен, по-бърз и очевидно по-подъл, отколкото изобщо някога е бил консулът. Беше виждал насилие — дори веднъж бе участвал в насилие, — но животът и обучението му бяха посветени на напрегнатите, макар и тихи пътеки на дипломацията.

Консулът отново облизва устни и казва:

— Мога да ви платя.

Клекналият мъж се усмихва и размърдва ножа назад-напред на пет сантиметра пред очите му.

— С к’во, татенце? Гепихме универсалната ти карта и тя пет пари не струва тук.

— Със злато — заявява консулът, защото знае, че това е единствената дума, оказвала властта си през вековете.

Клекналият не реагира — в очите му играе налудничав пламък, докато гледа острието, — но другият пристъпва напред и полага тежката си длан върху рамото на партньора си.

— К’во говориш бе, човече? Отде че гепиш злато?

— От кораба ми — отвръща консулът. — „Бенарес“.

Клекналият вдига ножа до собствената си буза.

— Мож да менти, Чез. „Бенарес“ е оназ плоскодънна лодка със свалена броня на синьокожите, дето ги довършихме преди три дни.

Консулът затваря очи за миг и усеща гадене, но не му се поддава. Бетик и другият андроид от екипажа бяха оставили „Бенарес“ на един от портовете преди по-малко от седмица и се бяха насочили по течението към „свободата“. Очевидно бяха намерили нещо друго.

— А, Бетик — казва той. — Капитанът на екипажа. Той не спомена ли за златото?

Мъжът с ножа се захилва.

— Той вдига много шум, ама не приказва много. Рече, че лодката я нема, че се е чупила към Ръба. Адски далече за лодка без броня, мислим аз.

— Млъквай, Оубъм. — Другият кляка пред консула. — Защо ти е да носиш злато на оназ стара лодка, човече?

Консулът вдига лице.

— Не ме ли познаваш? Бях консул на Хегемонията на Хиперион в продължение на години.

— Хей, я да не се будалкаш с нас… — започва мъжът с ножа, но другият го прекъсва:

— Да бе, човече, помним ти лицето от холоса в лагера, когат’ бях дете. Че що носиш злато по реката сега, когат’ небесата се стоварват отгоре, а, хегемонски човече?

— Бяхме тръгнали за убежището… крепостта Хронос — обяснява консулът, като се опитва думите му да не прозвучат прекалено енергично. В същото време е благодарен за всяка секунда живот, която му се отпуска. „Защо? — помисля си част от него. — Ти беше уморен от живота. Беше готов да умреш.“ Но не така. Не и докато Сол, Рахил и останалите имат нужда от помощта му.

— Няколко от най-заможните граждани на Хиперион — продължава той. — Евакуационните власти не биха им позволили да прехвърлят милиарда, затова се съгласих да им помогна да го оставят в подземията на крепостта Хронос, стария замък на север от Брайдъл Рейндж. Срещу комисионна.

— Мамка ти, луд човек! — презрително изсумтява мъжът с ножа. — Всичко на север оттук е вече владение на Шрайка.

Консулът свежда глава. Не е необходимо да симулира умората и чувството за поражение, които излъчва.

— Точно това и разбрахме. Миналата седмица андроидният екипаж дезертира. Няколко от пътниците бяха убити от Шрайка. Бях тръгнал по реката сам.

— Шибана лъжа — отсича мъжът с ножа. Очите му отново имат онзи налудничав, отнесен израз.

— Един момент — казва партньорът му. Той удря силен шамар на консула. — И къде го тоз тъй наречен златен кораб, старче?

Консулът усеща в устата си кръв.

— Нагоре по реката. Не е на самата река, а е скрит в един от притоците й.

— Аха — сумти онзи с ножа и отново допира плоската част на острието в шията на консула. Не е нужно да удря, за да пререже гърлото му, а просто да завърти острието. — Викам, дето туй е мръсна лъжа. И само си губим времето.

— Един момент — изръмжава другият. — Колко нагоре по реката?

Консулът се замисля за притоците, които беше отминал през последните няколко часа. Късно е. Слънцето почти докосва върхарите на дърветата на запад.

— Точно над шлюзовете Карла — казва той.

— И що летеше на таз играчка, а не на лодката?

— Опитвах се да намеря помощ — отвръща консулът. Адреналинът му е спаднал и сега чувства крайно изтощение, много близко до отчаяние. — По брега имаше прекалено много… прекалено много бандити. Лодката изглеждаше ужасно несигурна. Хокинговото килимче беше… по-безопасно.

Мъжът, наречен Чез, се засмива.

— Остави ножа, Оубъм. Че се поразходим малко нагоре, а?

Оубъм скача на крака. Ножът е все още в ръката му, но сега острието — и гневът — са насочени срещу партньора му.

Мамка ти, човече. Шибаната ти глава е пълна с лайна между ушите, разбираш ли? Тоя ни менти, за да отложи смъртта си.

Чез нито премигва, нито отстъпва назад.

— Мое и да менти. Нема значение. Възвишенията са на половин ден път, дето и без туй че го минаваме. Ако нема ни лодка, ни злато, че му прережеш гръцмуля. Само че го убиваш бавно, че започнеш от краката нагоре. И да има злато, пак че си свършиш работата, само дето че си вече богаташ, разбираш ли?

Оубъм се колебае за миг между гнева и здравия разум, извръща се настрани и замахва с керамичния нож с острота нула през осемсантиметровия ствол на едно невилово дърво. Има време да се обърне и да клекне пред консула, преди гравитацията да информира дървото, че е отрязано и то с трясък да падне на брега на реката. Оубъм сграбчва консула за все още мократа риза.

— Добре, че видим к’во има там, хегемонски човече. Че побъбрим, че потичаме, че попътуваме и че ти срежа пръстите и ушите просто за упражнение, разбираш ли ме?

Консулът се изправя със залитане на крака и тримата поемат сред храсти и ниски дървета. Той върви на три метра зад Чез и на същото разстояние пред Оубъм, тътри се по същия път, по който е дошъл, отдалечавайки се от града, от кораба и от последния шанс да спаси Сол и Рахил.

 

 

Минава час. Консулът не може да измисли умен план за момента, когато стигнат до притоците и не открият лодката. На няколко пъти Чез им маха да запазят тишина и да се скрият — веднъж при звука на леко разлюлелите се клони, а после при някакъв шум от другата страна на реката, — но няма никаква следа от други човешки същества. Никакъв признак за помощ. Консулът си спомня изгорените сгради по реката, безлюдните колиби и празни пристанища. Страхът от Шрайка, страхът да не бъдат оставени на прокудените при евакуацията и месеците на плячкосване от дезертьори от СЗС бяха превърнали тази област в ничия земя. Консулът скалъпва извинения и разтакавания, а после ги отхвърля. Единствената му надежда е да се приближат до Възвишенията, където да може да се хвърли в дълбоките и бързи води и да се опита да се задържи на повърхността със завързаните зад гърба си ръце, докато не бъде скрит в лабиринта от малки островчета под това място.

Само че е прекалено уморен да плува, дори ръцете му да бяха свободни. А и оръжията, които носеха двамата мъже, щяха лесно да го улучат, дори да имаше десетминутна преднина сред дънерите и островчетата. Консулът е прекалено уморен, за да проявява хитрост, прекалено възрастен, за да е смел. Той мисли за жена си и сина си, мъртви вече от много години, загинали при бомбардирането на Бреша от хора с толкова чест, колкото и тези две същества. Консулът съжалява единствено, че е нарушил думата си да помогне на другите поклонници. Съжалява за това, че… не ще види как свършва всичко това.

Зад него Оубъм издава звук от плюене.

— Майната му, Чез. К’во че кажеш да го сложим да седне, да го попорежем и да му попомогнем да побъбри малко, а? А после да отидем сами при лодката, ако има такава?

Чез се обръща, изтрива потта от очите си, замислено се намръщва към консула и казва:

— Хм, да, мислим, че си прав, давай, ама така, че до края да може да приказва, нали?

— Естествено — захилва се Оубъм, хвърля оръжието си и изважда ножа с нулева острота.

— НЕ МЪРДАЙ! — избумтява глас отгоре. Консулът пада на колене и бившите войници от СЗС свалят оръжията си с опитна бързина. Чува се спускане, рев, шибат ги клони и ги посипва прах, консулът вдига очи навреме, за да види някакво вълнение на покритото с облаци вечерно небе по-ниско от облаците, усещане за маса, спускаща се точно над тях, а после Чез вдига иглометната си пушка, Оубъм насочва метателя си и сетне тримата заедно се прекатурват и падат, не като застреляни войници, не като откатни елементи в някакво балистично изравняване, а се свличат като дървото, отсечено по-рано от Оубъм.

Консулът пръв пада по очи в прах и чакъл и остава там без да мига, без да може да мигне.

Зашеметител, мисли си той през синапси[1], станали мудни, като стара смазка. Изригва ограничен циклон, когато нещо голямо и невидимо се приземява между трите лежащи в праха тела и речния бряг. Консулът чува изскърцването на отварящ се люк и вътрешното цъкане на двигателни турбини, паднали под критичната точка на издигане. Все още не може да мига, още по-малко да вдигне глава, а погледът му се ограничава до няколко камъчета, пясъчна дюна, малка туфа трева и една самотна мравка-архитект — огромна от това разстояние, — която изглежда внезапно се заинтересува от влажното, но немигащо око на консула. Мравката се обръща, за да измине бързо половината метър до влажната си награда и консулът си мисли: „Побързайте“ към спокойните стъпки зад него.

Усеща длани под ръцете си, чува пъхтене и познат, но напрегнат глас:

— По дяволите, надебелял сте.

Петите на консула се влачат в праха, подскачат над потръпващите пръсти на Чез… или може би на Оубъм… консулът не може да извърне глава, за да види лицата им. Нито пък да види избавителя си, който сумти до ухото му меки проклятия, докато го вкарва през балоноподобния отвор на демаскирания плъзгач и го отпуска върху полегналата продълговата кожена седалка.

Генерал-губернатор Тео Лейн изниква в полето на видимост на консула — има момчешки, но и демоничен вид, когато отворът се затваря и червените вътрешни лампи осветяват лицето му. По-младият мъж се навежда, за да щракне клипсовете на мрежата от аварийни колани през гърдите на консула.

— Съжалявам, че трябваше да ви зашеметя наред с другите двама. — Тео сяда на мястото си, щраква собствените си колани и дърпа омниконтролера. Консулът усеща как плъзгачът потреперва, а после се издига и кръжи за миг преди да завие наляво като диск в лагер без триене. Ускорението го притиска към седалката му. — Нямах голям избор — казва Тео над лекия вътрешен шум на плъзгача. — Единственото оръжие, което могат да носят тези машини, са зашеметители за контрол на масови безредици, а най-лесният начин беше да зашеметя и трима ви на най-ниска степен и бързо да ви измъкна оттам. — Тео намества архаичните очила на носа си с познато побутване с един пръст и се обръща, за да се ухили на консула. — Стара поговорка на наемниците: „Убийте ги всичките и Господ ще познае своите“.

Консулът успява да помръдне езика си достатъчно, за да издаде звук и да отдели малко слюнка върху бузата си и кожата на седалката.

— Починете си малко — препоръчва му Тео, като отново насочва вниманието си към уредите и гледката пред него. — Две-три минути и ще можете спокойно да говорите. Летя ниско и бавно, тъй че до Кийтс остават десет минути. — Тео хвърля поглед към пътника си. — Имате късмет, сър. Трябва да сте бил обезводнен. Онези двамата намокриха гащите, когато паднаха на земята. Хуманно оръжие е зашеметителят, но е доста смущаващо, ако нямаш подръка чифт гащи за смяна.

Консулът се опитва да изрази мнението си за това „хуманно“ оръжие.

— Още няколко минути, сър — спира го генерал-губернатор Тео Лейн и се протяга да избърше бузата на консула с носна кърпичка. — Трябва да ви предупредя — малко е неприятно, когато действието на зашеметителя започне да се разнася.

В този момент някой забожда няколко хиляди карфици и иглички в тялото на консула.

 

 

— Как, по дяволите, ме откри? — пита консулът. Намират се на няколко километра над града и все още летят по р. Хули. Той е в състояние да седи изправен и думите му са повече или по-малко разбираеми, но консулът се радва че има още няколко минути, преди да му се наложи да стане или да върви.

— Какво, сър?

— Попитах как ме намери? Откъде би могъл да знаеш, че съм се върнал на Хули?

— Президент Гладстоун се свърза с мен. Само заради вас.

— Гладстоун ли? — Консулът разтърсва ръце, в опит да върне чувството в пръстите си, сега увиснали като гумени наденички. — Откъде, по дяволите, би могла да знае Гладстоун, че съм изпаднал в беда на р. Хули? Оставих инфотермния приемник на баба Сайри в долината, за да мога да се свържа с другите поклонници, когато стигна на кораба. Откъде би могла да научи Гладстоун?

— Не зная, сър, но тя точно посочи местоположението ви и че сте изпаднал в беда. Дори каза, че сте летял на хокингово килимче, което е паднало.

Консулът поклаща глава.

— Тази дама разполага с източници, за които не сме и сънували, Тео.

— Да, сър.

Консулът поглежда приятеля си. Тео Лейн беше генерал-губернатор на новия протекторатен свят Хиперион повече от една местна година, но старите навици се преодоляват трудно и обръщението „сър“ се дължеше на седемте години, през които Тео бе служил като вицеконсул и главен помощник на консула. Последния път, когато бе видял младия мъж — вече не толкова млад, осъзнава консулът: отговорностите бяха издълбали бръчки в това младежко лице, — Тео беше бесен, че консулът няма да поеме генерал-губернаторския пост. Това беше преди малко повече от седмица. Преди векове, преди цяла вечност.

— Между другото — добавя консулът, като внимателно произнася всяка дума, — благодаря ти, Тео.

Генерал-губернаторът кима, очевидно потънал в мисли. Не разпитва за това, което консулът е видял на север от планините, нито пък за участта на другите поклонници. Под тях р. Хули се разширява и се извива към столицата Кийтс. Далеч назад и от двете страни се издигат ниски скали и гранитът меко блести на вечерната светлина. Тъмносини посеви блещукат от повея на ветреца.

— Тео, а как намери време лично да дойдеш за мен? Положението на Хиперион трябва да е пълно безумие.

— Така е. — Тео нарежда на автопилота да поеме управлението и се обръща да погледне консула. — Въпрос е на часове… а може би на минути… прокудените действително да нахлуят.

Консулът премигва.

— Да нахлуят ли? Искаш да кажеш, да се приземят?

— Точно така.

— Но флотата на Хегемонията…

— В пълен хаос е. Едва защитаваха самите себе си от рояците, преди те да нахлуят в Мрежата.

— В Мрежата!

— Цели системи се разпадат. Други са застрашени. ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ върнаха флотата обратно през военните телепортали, но очевидно корабите в системата не са успели да се откъснат. Никой не ми съобщава подробности, но е явно, че прокудените имат пълна власт навсякъде, освен в защитния периметър, който ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ установиха около ексцентричните сфери и порталите.

— А космодрума? — Консулът си мисли за красивия си кораб, разбит на блестящи останки.

— Още не са го нападнали, но ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ изтеглиха изтребителите и товарните си машини колкото можеха по-бързо. Оставиха фиктивно подразделение морски пехотинци.

— Ами евакуацията?

Тео се засмя. Това беше най-горчивият звук, който консулът изобщо бе чувал от младия мъж.

— Евакуацията ще обхване всички хора от консулството и важни персони от Хегемонията, които последният изтребител успее да побере.

— Отказали са се да се опитат да спасят хората на Хиперион?

— Сър, та те не могат да спасят собствените си хора. По посланическия векторен приемник се дочува, че Гладстоун е решила да остави застрашените светове в Мрежата да паднат, така че ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ да могат да се прегрупират и да спечелят няколко години, за да построят отбранителната си линия, докато рояците съберат време-дълг.

— Боже мой — прошепва консулът. През по-голямата част от живота си той бе представлявал Хегемонията и през цялото време бе организирал падането й, за да отмъсти за баба си… за начина на живот на баба си. Но сега мисълта, че това наистина става… — Ами Шрайка? — внезапно пита той, като вижда ниските бели сгради на Кийтс на няколко километра пред тях. Слънчевата светлина докосва хълмовете и реката като сетен благослов преди мрака.

Тео поклаща глава.

— Все още има съобщения, но прокудените вече представляват основния източник на паника.

— Но нали не е в Мрежата? Имам предвид Шрайка.

Генерал-губернаторът отправя остър поглед към консула.

— В Мрежата ли? Как би могъл да е в Мрежата? Телепортали все още не се допускат на Хиперион. А и не са го виждали близо до Кийтс, Ендимион или Порт Романс. До никой от по-големите градове.

Консулът не казва нищо, но си мисли: „Боже мой, от предателството ми няма никаква полза. Продадох душата си, за да отворя Гробниците на времето, а Шрайка няма да бъде причината за падането на Мрежата… Прокудените! Те са ни наблюдавали през цялото време. Предателството ми към Хегемонията е било част от техния план!“

— Вижте — дрезгаво казва Тео, като стиска китката на консула, — има причина Гладстоун да ме накара да оставя всичко, за да ви намеря. Тя нареди да освободя кораба ви…

— Чудесно — прекъсва го консулът. — Аз мога…

— Чуйте! Няма да се връщате в долината на Гробниците на времето. Гладстоун иска да излезете от периметъра на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и да влезете в системата, докато не се свържете с елементи от рояка.

— От рояка ли? Защо…

— Президентът иска да преговаряте с тях. Те ви познават. Някак си е успяла да ги извести, че идвате. Смята, че ще ви позволят… че няма да унищожат кораба ви. Но не беше получила потвърждение за това. Ще бъде рисковано.

Консулът се отпуска в кожената седалка. Чувства се така, сякаш отново е бил уцелен с нервозашеметител.

— Да преговарям? За какво, по дяволите, да преговарям?

— Гладстоун каза, че ще се свърже с вас по векторния приемник на кораба ви, щом напуснете Хиперион. Трябва да стане бързо. Днес. Преди всички светове от първата вълна да бъдат завладени от рояците.

Консулът чува фразата „светове от първата вълна“, но не пита дали любимата му Мауи-Обетована е сред тях. Навярно, мисли си той, би било най-добре да е така. После казва:

— Не, връщам се в долината.

Тео намества очилата си.

— Тя няма да ви позволи това, сър.

— Нима? — усмихва се консулът. — И как ще ме спре? Ще свали кораба ми ли?

— Не зная, но тя каза, че няма да ви го позволи. — Гласът на Тео звучи искрено разтревожен. — Флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ има постови и фотонни кораби в орбита, сър. За да ескортират последните транспорти.

— Добре — все още усмихнат, казва консулът, — нека се опитат да ме свалят. Така или иначе, управлявани от хора кораби не са можели да се приземяват до долината на Гробниците на времето от два века: кацат съвсем нормално, но екипажите им изчезват. Още преди да ме уцелят, ще вися на дървото на Шрайка. — За миг консулът затваря очи и си представя как корабът се приземява празен над долината. Вижда Сол, Дюре и останалите — завърнали се по чудо — да тичат за убежище в кораба, да използват лекарските му възможности, за да спасят Хет Мастийн и Брон Ламиа, а криогенната му сомния и камерите за сън, за да спасят малката Рахил.

— Боже мой — прошепва Тео и ужасеният му тон рязко изкарва консула от унеса му.

Бяха стигнали до последния завой на реката над града. Тук скалите се издигат по-нависоко и достигат върха си при издълбания в планината образ на Тъжния крал Били. Слънцето залязва в момента и огрява с огнени отражения ниските облаци и сгради високо по източните скали.

Над града бушува битка. Лазери пронизват облаците, кораби бягат като комари и изгарят като молци, доближили се прекалено до пламъка, докато параотблъскването и неясните очертания на защитните полета се носят под покрова на облаците. Град Кийтс е под атака. Прокудените са пристигнали на Хиперион.

— О, мамка му — благоговейно шепти Тео.

По горския хребет на северозапад от града къса струя пламък и блещукаща диря бележат пътя на торпедо, носещо се право към плъзгача на Хегемонията.

— Дръж се! — изръмжава Тео. Той поема ръчното управление и прави рязък завой, опитва се да влезе в радиуса на завиване на малката ракета.

Взрив отзад запраща консула напред в мрежата от обезопасителни колани и за миг замъглява зрението му. Когато отново може да вижда, кабината е пълна с дим, червени аварийни лампички мигат в мрака, а плъзгачът предупреждава за разпадане на системите с десетина настойчиви сигнала. Тео мрачно се е отпуснал над омниконтролера.

— Дръж се — отново и ненужно казва той. Плъзгачът главозамайващо завива, намира опора във въздуха, а сетне я загубва и започва да се премята и пада странично към горящия град.

Бележки

[1] Синапс — мястото, където нервният импулс минава от един неврон в друг — Бел.пр.