Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

20

Дюре едва не припадна, докато обядваха с последните две консерви. Сол и консулът го пренесоха по широкото стълбище на Сфинкса на сянка. Лицето на свещеника беше бяло като косата му.

Той опита да се усмихне, когато Сол вдигна бутилка вода към устните му.

— Всички приемате възкресяването ми съвсем спокойно — рече Дюре, като избърса с пръст ъгълчетата на устата си.

Консулът се облегна на един от камъните на Сфинкса.

— Видях кръстоидите на Хойт. Същите, които носиш сега ти.

— И аз повярвах на разказа му… на твоя разказ — рече Сол. Той подаде бутилката на консула.

Дюре докосна челото си.

— Прослушах инфотермните дискове. Разказите, включително и моят, са… невероятни.

— Съмняваш ли се в някой от тях? — попита консулът.

— Не. Трудно е да ги разбереш. Да откриеш общия елемент… свързващата ги нишка.

Сол вдигна Рахил на гърдите си, като леко я люлееше, прихванал с длан тила й.

— Трябва ли да има някаква връзка? Освен Шрайка?

— О, да — отвърна Дюре. Страните му бяха възвърнали малко цвета си. — Това поклонничество не е случайно. Нито пък вашето избиране за него.

— Различни страни са имали думата по въпроса кой да дойде на поклонничеството — рече консулът. — Съвещателната комисия на ИИ, Сенатът на Хегемонията, дори Църквата на Шрайка.

Дюре поклати глава.

— Да, но зад този подбор е имало само един ръководен интелект, приятели.

Сол се наведе по-близо.

— Бог ли?

— Може би — усмихнат отвърна Дюре. — Но мисълта ми беше за Техноцентъра… за изкуствените интелекти, които се държат толкова тайнствено по време на цялото развитие на събитията.

Бебето издаде тих, скимтящ звук. Сол му намери залъгалка и настрои инфотерма на китката си на сърдечния пулс. Детето сви веднъж юмручета и се отпусна на рамото на учения.

— Разказът на Брон предполага, че някои елементи в Техноцентъра се опитват да дестабилизират статуквото… да дадат шанс за оцеляване на човечеството, като в същото време все още се стремят да завършат проекта си за създаване на Абсолютен Интелект.

Консулът посочи към безоблачното небе.

— Всичко, което се случи… нашето поклонничество, дори тази война… беше фабрикувано поради вътрешната политика на Техноцентъра.

— А какво знаем ние за Техноцентъра? — тихо попита Дюре.

— Нищо — отвърна консулът и хвърли камъче към гравирания камък отляво на стълбището на Сфинкса. — В края на краищата не знаем нищо.

Дюре беше седнал и триеше лицето си с леко навлажнена кърпа.

— Все пак целта им е странно сходна с нашата.

— И каква е тя? — попита Сол, който все още люлееше бебето.

— Да познаем Бога — отвърна свещеникът. — Или ако не успеем, да Го създадем. — Той примижа към дългата долина. Сенките от югозападните скални стени вече бяха по-издължени и започваха да докосват и обгръщат Гробниците. — Спомогнах за издигането на тази идея в Църквата…

— Чел съм монографиите ти върху Св. Тейлхард — каза Сол. — Блестящо си защитил необходимостта от еволюция към точката Омега — Божествеността, — без да изпадаш в Социниевата ерес.

— В какво? — попита консулът.

Отец Дюре се поусмихна.

— Социний е бил италиански еретик от XVI в. сл.Хр. Вярвал е… заради което е бил отлъчен… че Бог е ограничено същество, способно да се учи и расте успоредно с усложняването на света… и вселената. И все пак изпаднах в Социниевата ерес, Сол. Това беше първият ми грях.

Погледът на учения беше безизразен.

— А последният?

— Освен гордостта ли? — попита Дюре. — Най-големият ми грях беше фалшифицирането на данните от седемгодишните ми разкопки на Армагаст. Опитът ми да изфабрикувам връзка между изчезналите Строители на лабиринти на планетата и една форма на протохристиянство. Такава връзка не съществуваше. Сам скалъпих данните. Такава е иронията на съдбата, че най-големият ми грях, поне в очите на Църквата, беше нарушението на научните методи. През своите последни дни, Църквата може да приеме теологична ерес, но не допуска подправяне на научната документация.

— Такъв ли беше Армагаст? — попита Сол и посочи с ръка долината. Гробниците и нахлуващата пустиня.

Дюре се огледа и очите му проблясваха за миг.

— Прахът, камъкът и усещането за смърт, да. Но това място е безкрайно по-заплашително. Нещо тук все още не може да бъде принудено да умре, а би трябвало.

Консулът се засмя.

— Да се надяваме, че не става дума за нас. Ще отида да занеса инфотерма в онази седловина и пак ще се опитам да установя връзка с кораба.

— И аз ще дойда — каза Сол.

— И аз — рече отец Дюре, като се изправи на крака, замисли, се само за миг и отказа протегнатата ръка на Уайнтрауб.

 

 

Корабът не отговори на повикванията. Без него не можеха да установят векторна връзка с прокудените, с Мрежата или някъде другаде извън Хиперион. Обикновените комуникационни ленти не функционираха.

— Възможно ли е корабът да е унищожен? — попита консула Сол.

— Не. Съобщението се приема, просто не му се отговаря. Гладстоун все още държи кораба под карантина.

Сол примижа и погледна над пустошта към планини, които искряха сред омарата. На фона на небето, няколко клика по-близо назъбено се очертаваха развалините на Града на поетите.

— Чудесно се подредихме — рече той. — Имаме си един deus ex machina[1] и той ни е достатъчен.

Пол Дюре се разсмя с дълбок, искрен смях и спря едва, когато започна да кашля и трябваше да пийне глътка вода.

— На какво се смееш? — попита консулът.

— На deus ex machina. Точно за това говорехме преди. Подозирам, че точно той е причината, поради която е тук всеки един от нас. Бедният Ленар с неговия бог в машината на кръстоида. Брон с нейния възроден поет, впримчен в Шрьонова уредба, търсеща машината, за да освободи личния й бог. Ти, Сол, чакаш мрачния бог, за да реши ужасния проблем на дъщеря ти. Техноцентърът, машината майка, опитваща се да създаде свой собствен бог.

Консулът намести слънчевите си очила.

— Ами ти, отче?

Дюре поклати глава.

— Аз чакам най-голямата машина да създаде своя бог — вселената. Каква част от анализа ми на Св. Тейлхард произлиза от простия факт, че не открих и следа от жив Творец в днешния свят? Подобно на интелектите в Техноцентъра, аз се опитвам да създам това, което не мога да открия никъде другаде.

Сол се загледа в небето.

— А какъв бог търсят прокудените?

— Вманиачаването им по Хиперион е действително — отвърна му консулът. — Те смятат, че той ще бъде рожденото място на нова надежда за човечеството.

— По-добре да се връщаме долу — предложи Сол, като закри Рахил от слънцето. — Брон и Мартин трябва да си дойдат преди вечеря.

Но те не се появиха преди вечеря. Нито пък имаше някаква следа от тях до залез-слънце. На всеки час консулът отиваше до входа на долината, качваше се върху един камък и се оглеждаше за движение сред дюните и каменистото поле. Нямаше никой. На консула му се искаше Касад да бе оставил мощния си бинокъл.

Още преди небето да се скрие в здрач, избухващата светлина по зенита му предизвести за продължаващата космическа битка. Тримата мъже седяха на най-високото стъпало от стълбището на Сфинкса и гледаха светлинното представление — бавни експлозии от чисто бели мълнии, мътночервени цветове и внезапни зелено-оранжеви резки, които оставяха отгласи по ретината им.

— Кой, според вас, ще победи? — попита Сол.

Консулът не вдигна поглед.

— Няма значение. Мислиш ли, че тази вечер трябва да спим някъде другаде, а не в Сфинкса? Да чакаме в някоя от другите Гробници?

— Не мога да напусна Сфинкса — поклати глава Сол. — Но вие спокойно можете да отидете.

Дюре докосна бузката на бебето. То си играеше със залъгалката и страната му се потърка в пръста му.

— Колко е голяма сега, Сол?

— На два дни. Почти точно. Щеше да е родена петнайсетина минути след залез-слънце на тази географска ширина, Хиперионско време.

— Ще се кача горе и ще погледна за последен път — каза консулът. — После ще трябва да запалим огън или нещо друго, за да ги ориентираме за пътя.

Консулът беше изминал половината от стъпалата към пътеката, когато Сол се изправи и посочи с ръка. Не към мястото, където началото на долината проблясваше на ниско спусналото се слънце, а в противоположната посока, към сенките на самата долина.

Дипломатът спря и другите двама мъже отидоха при него. Той бръкна в джоба си и извади малкия нервозашеметител, който преди няколко дни му бе дал Касад. Сега, когато Ламиа и Касад ги нямаше, това беше единственото им оръжие.

— Виждаш ли нещо? — прошепна Сол.

Фигурата се движеше в мрака извън бледата светлина на Нефритената гробница. Не изглеждаше достатъчно голяма и не се движеше достатъчно бързо, за да е Шрайка. Напредваше странно… бавно, спираше на всяка половин крачка, залиташе.

Отец Дюре погледна през рамо към входа на долината, после обратно.

— Има ли някакъв път, по който Мартин Силенъс да е влязъл в долината от онази посока?

— Не, освен ако не е скочил от скалните стени — прошепна консулът. — Или да е заобиколил осем клика от североизток. Освен това фигурата е прекалено висока, за да е на Силенъс.

Сянката отново спря и после падна. От повече от сто метра разстояние тя приличаше на нисък камък на дъното на долината.

— Хайде — каза консулът.

Те не тичаха. Консулът тръгна пръв надолу по стълбището, протегнал напред зашеметителя, настроен за стрелба на двайсет метра, макар мъжът да знаеше, че при това разстояние нервно-паралитичният ефект ще е минимален. Отец Дюре вървеше точно зад него и държеше детето на Сол; докато ученият търсеше да вземе някой малък камък.

— Давид и Голиат? — попита Дюре, когато Сол се появи с камък, колкото юмрук и го сложи във фибропластмасовата прашка, която беше изрязал от някаква опаковка същия следобед.

Обгореното от слънцето лице на учения над брадата придоби по-тъмен цвят.

— Нещо подобно. Ето, сега ще взема Рахил.

— Приятно ми е да я нося. И ако се наложи да се бием, по-добре вие двамата да сте със свободни ръце.

Сол кимна и тръгна рамо до рамо с консула, а свещеникът и детето останаха на няколко крачки зад тях.

От петнайсет метра разстояние стана очевидно, че падналата фигура е на мъж — много висок мъж, — облечен в груба роба и лежащ по очи върху пясъка.

— Останете тук — поръча консулът и се затича. Другите го гледаха, докато той преобърна тялото, прибра зашеметителя в джоба си и свали бутилката с вода от колана си.

Сол тежко се затича, усещайки умората си като някакво приятно замайване. Дюре ги последва по-бавно.

Когато свещеникът се приближи до светлината, хвърляна от джобното фенерче на консула, той видя свалената качулка на падналия мъж, разкриваща леко азиатско, странно изкривено продълговато лице, осветено от сиянието на Нефритената гробница и от фенера.

— Това е храмер — възкликна Дюре, удивен, че вижда тук последовател на Муира.

— Това е Истинския глас на дървото — каза консулът. — Първият от изчезналите поклонници… Хет Мастийн.

Бележки

[1] Бог от машина (лат.). В древногръцката трагедия заплетените положения се решавали с помощта на божество, което се явявало на сцената чрез някаква машина — Бел.пр.