Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

2

Изглежда, че всяка епоха, изпълнена с раздори и опасности, си създава лидер, предназначен точно за нея — политически колос, чието отсъствие, погледнато в ретроспекция, като че ли е немислимо по времето, когато се пише историята на тази епоха. Мейна Гладстоун беше точно такъв лидер за нашата Последна епоха, макар и никой по онова време да не можеше и да сънува, че ще остана единствено аз, за да напиша истинската история за нея и нейното време.

Гладстоун беше сравнявана с класическата фигура на Ейбрахам Линкълн толкова често, че когато накрая се появих пред нея в нощта на тържеството по случай армадата, останах полуизненадан, че не я заварвам в черна рокля и цилиндър. Президентът на Сената и премиерът на правителство, служещо на сто и трийсет милиарда души, носеше сив костюм от мека вълна, панталони и връхна туника, украсена единствено с лекото загатване на червен ширит по маншетите. Не мислех, че прилича на Ейбрахам Линкълн… нито на Алварес-Темп, вторият най-известен герой от древността, цитиран от пресата като неин двойник. Мислех си, че прилича на възрастна дама.

Мейна Гладстоун беше висока и слаба, но лицето й имаше по-орлов вид от това на Линкълн, с рязко открояващия се клюн на носа й, остри скули, широка, изразителна уста с тънки устни и сива коса, стърчаща в грубо оформена купчина, която наистина напомняше за перушина. Но за мен най-паметното нещо в лицето на Мейна Гладстоун бяха очите й: големи, кафяви и безкрайно тъжни.

Не бяхме сами. Бях въведен в продълговата, слабо осветена стая с дървени лавици по стените и върху тях бяха подредени много стотици печатни книги. Дълга холорамка, имитираща прозорец, предлагаше изглед към градините. Срещата беше в процес на привършване и дванадесетина мъже и жени стояха или седяха в неправилен полукръг, по средата на който оставаше бюрото на Гладстоун. Президентът беше небрежно облегната на бюрото, отпуснала тежестта си върху него и скръстила ръце. Когато влязох, тя вдигна очи.

— Г. Севърн?

— Да.

— Благодаря ви, че дойдохте. — Гласът й ми беше познат от хиляди дебати по Всеобема, с дрезгав от възрастта тембър и тон, мек като скъп ликьор. Акцентът й беше прочут — тя сливаше точния синтаксис с почти забравения ритъм на дохеджирския английски, днес очевидно запазен единствено в регионите на речната делта на родната й планета Патауфа. — Дами и господа, нека ви представя г. Джоузеф Севърн.

Неколцина от групата кимнаха, като явно се чудеха защо съм тук. Гладстоун не продължи с представянето ми, но аз докоснах инфосферата, за да разбера самоличността на присъстващите: трима министри от кабинета, включително министърът на отбраната, двама шефове от щаба на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, двама помощници на Гладстоун, четирима сенатори, включително влиятелният сенатор Колчев и прожекция на съветника от Техноцентъра, известен като Албедо.

— Г. Севърн беше поканен тук, за да внесе перспективата на художника в тържеството — съобщи президент Гладстоун.

Генерал Морпурго от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски изсумтя нещо, което трябваше да е смях.

— Перспективата на художника ли? При цялото ми дължимо уважение, г. президент, какво, по дяволите, означава това?

Гладстоун се усмихна. Вместо да отговори на генерала, тя отново се обърна към мен.

— Какво мислите за преминаването на армадата, г. Севърн?

— Прилична е — отвърнах аз.

Генерал Морпурго отново изпръхтя.

Прилична ли? Пред очите му е най-голямото съсредоточаване на космическа огнева мощ в историята на галактиката, а той я нарича „прилична“? — Военният се обърна към свой колега и поклати глава.

Усмивката на Гладстоун не се беше поколебала.

— Ами войната? — попита ме тя. — Имате ли някакво мнение за опита ни да избавим Хиперион от варварските прокудени?

— Глупаво е — отвърнах аз.

В стаята стана съвсем тихо. Текущото гласуване на живо по Всеобема показваше 98% одобрение на решението на президент Гладстоун да се сражава, а не да отстъпи колониалната планета Хиперион на прокудените. Политическото бъдеще на Гладстоун зависеше от положителния изход от конфликта. Мъжете и жените в това помещение представляваха оръдието във формулирането на политиката, в решението за нападение и в разработването на плана. Мълчанието продължи прекалено дълго.

— Защо да е глупаво? — меко попита Гладстоун.

Махнах с дясната си ръка.

— Хегемонията не е воювала от основаването си преди седем столетия — отвърнах аз. — Глупаво е да се изпитва принципната й стабилност по този начин.

— Не е воювала! — извика генерал Морпурго. Той сграбчи коленете си с масивните си ръце. — А как, по дяволите, наричате бунта на Гленън-Хайт?

— Бунт — отвърнах аз. — Безредици. Полицейска акция.

Сенатор Колчев показа зъбите си в усмивка, в която не се долавяше веселост. Произхождаше от Лусус и беше само мускули.

— Действия на флотата — каза той, — половин милион загинали, две дивизии на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, сражавали се повече от година. Далеч е от полицейска акция, синко.

Не отвърнах нищо.

Лейт Хънт, по-възрастен мъж с туберкулозен вид, когото инфосферата докладва като най-близък помощник на Гладстоун, прочисти гърлото си.

— Но това, което казва г. Севърн, е интересно. В какво виждате разликата между… хм… един конфликт и войните на Гленън-Хайт, сър?

— Гленън-Хайт е бил бивш офицер от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ — отвърнах аз, съзнавайки, че казвам очевидни неща. — Прокудените са неизвестна величина от векове. Бунтовническите сили са били познати, потенциалът им — лесно измерим, а рояците на прокудените са извън Мрежата отпреди Хеджира. Гленън-Хайт е останал в Протектората, нападайки планети на не повече от два месеца време-дълг от Мрежата, докато Хиперион е на три години от Парвати, където се намира най-близкият телепортатор.

— Смятате ли, че не сме мислили за това? — попита генерал Морпурго. — Ами битката за Бреша? Вече сме се сражавали там с прокудените. Това не беше… бунт.

— Тишина, моля — каза Лейт Хънт. — Продължавайте, г. Севърн.

Отново свих рамене.

— Основната разлика е, че в този случай си имаме работа с Хиперион — заявих аз.

Сенатор Ришо, една от присъстващите жени, кимна, сякаш с това изцяло бях обяснил идеята си.

— Страхувате се от Шрайка — заключи тя. — Да не принадлежите към църквата на Последното изкупление?

— Не — отвърнах. — Не съм член на култа към Шрайка.

— Какъв сте тогава? — попита Морпурго.

— Художник — излъгах аз.

Лейт Хънт се усмихна и се обърна към Гладстоун.

— Съгласен съм, че ни е необходимо отрезвяването на тази гледна точка, г. президент — рече той, като посочи към прозореца и холоизображенията с все още аплодиращите тълпи, — но преди нашият приятел-художник да постави тези въпроси, те бяха изцяло обсъдени и анализирани.

Сенатор Колчев си прочисти гърлото.

— Не обичам да споменавам очевидното, когато изглежда всички сме решени да го пренебрегваме, но дали този… господин… притежава съответния пропуск от службата за сигурност, необходим при подобна дискусия?

Гладстоун кимна и се усмихна така, както се бяха опитвали да я представят толкова много карикатуристи.

— Г. Севърн е упълномощен от Министерството на изкуствата да ми направи поредица скици през следващите няколко дни или седмици. Теорията е, струва ми се, че те ще имат някакво историческо значение и могат да бъдат използвани за нарисуваното на официален портрет. Във всеки случай, г. Севърн има златен пропуск на равнище „Т“ и свободно можем да разговаряме пред него. Също искам да заявя, че оценявам откровеността му. Навярно пристигането му служи, за да обяви края на срещата ни. Ще се видя с всички ви във Военния салон в 08:00 ч. утре сутринта, точно преди флотата да се прехвърли в космоса на Хиперион.

Групата веднага се разпръсна. Генерал Морпурго ми се намръщи, когато си тръгваше. Сенатор Колчев ме погледна с известно любопитство, докато ме подминаваше. Съветник Албедо просто изчезна в небитието. Лейт Хънт беше единственият, освен мен и Гладстоун, който остана. Той се настани по-удобно и преметна крак през страничната облегалка на безценния дохеджирски стол, на който седеше.

— Седнете — покани ме Хънт.

Погледнах към президента. Тя беше заела мястото си зад масивното бюро и ми кимна. Седнах на стола с изправена облегалка, който бе заемал генерал Морпурго. Гладстоун попита:

— Наистина ли смятате, че е глупаво да защитаваме Хиперион?

— Да.

Гладстоун изпъна пръсти и почука по долната си устна. Прозорецът зад нея показваше, че тържеството по случай пристигането на армадата продължава с тиха възбуда.

— Ако имате каквато и да е надежда да се съедините с вашия… хм… двойник — каза тя, — като че ли ще е във ваш интерес да проведем Хиперионската кампания.

Не отговорих нищо. Образът на прозореца се смени с изглед от нощното небе, все още осветено от ядрените опашки.

— Носите ли материали за рисуване? — попита Гладстоун.

Извадих писалката и малък скицник, какъвто бях излъгал Даяна Филомел, че нямам.

— Рисувайте, докато разговаряме — каза Мейна Гладстоун.

Започнах да я скицирам — отначало грубо, в свободната й, почти отпусната поза, а после се задълбочих в детайлите на лицето. Очите ме заинтригуваха.

Смътно съзнавах, че Лейт Хънт ме гледа съсредоточено.

— Джоузеф Севърн — обади се той. — Интересен избор на име.

Използвах бързи, дръзки черти, за да представя усещането за високите вежди и изпъкналия нос на Гладстоун.

— Знаете ли защо хората гледат с лошо око на киборгите? — попита Хънт.

— Да — отвърнах аз. — Синдромът на чудовището Франкенщайн. Страх от каквото и да било в човешка форма, което не е съвсем човешко същество. Това е истинската причина, поради която андроидите са забранени от закона, предполагам.

— Ъхъ — кимна Хънт. — Но киборгите са напълно хуманоидни, нали?

— Генетично са хуманоидни — съгласих се аз. Открих, че мисля за майка си, и си спомням миговете, когато й четях по време на болестта й. Сетих се за брат си Том. — Но са също и част от Техноцентъра — продължих аз, — и затова отговарят на характеристиката „не напълно хуманоидни“.

— Значи сте част от Техноцентъра? — попита Мейна Гладстоун и се обърна с лице към мен. Започнах нова скица.

— Не съвсем — отвърнах аз. — Мога свободно да се движа из участъците в които ме допускат, но това по-скоро напомня на достъп в инфосферата, отколкото способност на истинска личност от Техноцентъра. — Лицето й беше по-интересно в три четвърти профил, но очите бяха по-въздействащи, когато гледаше право в теб. Задълбочих се в мрежата от бръчици, които излизаха от ъгълчетата на тези очи. Очевидно Мейна Гладстоун никога не се бе подлагала на пулсенови процедури.

— Ако беше възможно да се пазят тайни от Техноцентъра — рече Гладстоун, — щеше да е безумие да ви позволим пълен достъп до правителствените съвети. Както изглежда… — Тя пусна ръце и седна изправена. Обърнах нова страница. — Както изглежда — продължи Гладстоун, — вие разполагате с информация, която ми трябва. Вярно ли е, че можете да четете мислите на вашия двойник, първата възстановена личност?

— Не — отвърнах аз. Беше трудно да уловя сложната игра на бръчките и мускулите в ъгълчетата на устата й. Скицирах първия си опит да го сторя, продължих към твърдата брадичка и нахвърлих светлосенките под долната устна.

Хънт се намръщи и погледна към президента. Г. Гладстоун отново докосна върховете на пръстите си.

— Обяснете по-подробно — помоли тя.

Вдигнах поглед от рисунката.

— Аз сънувам — отвърнах й. — Съдържанието на съня очевидно съответства на събитията, които се развиват около човека, носещ импланта на предишната личност на Кийтс.

— Жена на име Брон Ламиа — уточни Лейт Хънт.

— Да.

Гладстоун кимна.

— Значи първоначалната личност на Кийтс, онази, която смятаха за убита на Лусус, е все още жива?

Замълчах.

— Тя… той… е все още жив — отвърнах аз. — Знаете, че първичният личностен субстрат е извлечен от Техноцентъра, навярно от самия киборг, и е имплантирай в невралния шунт на Шрьоновата уредба, носена от г. Ламиа.

— Да, да — каза Лейт Хънт. — Но е факт, че вие сте в контакт с личността на Кийтс, а чрез него, и с поклонниците на Шрайка.

Бързи, тъмни щрихи очертаха мрачния фон, който придаде на скицата на Гладстоун повече дълбочина.

— Всъщност, не съм в контакт — възразих аз. — Сънувам за Хиперион това, което вашите векторни предавания потвърдиха като действителни събития. Не мога да общувам с пасивната личност на Кийтс, нито с приемника му или с другите поклонници.

Президент Гладстоун премига.

— Откъде знаете за векторните предавания?

— Консулът разказа на другите поклонници за способността на инфотерма му да предава чрез векторния предавател на кораба му. Каза им го точно преди да се спуснат в долината.

Гласът на Гладстоун издаваше годините й на адвокат, преди да се отдаде на политиката.

— А как реагираха другите на това признание на консула?

Мушнах писалката обратно в джоба си.

— Те знаеха, че сред тях има шпионин — отвърнах аз. — Вие сте го съобщила на всеки един поотделно.

Гладстоун хвърли поглед към помощника си. Лицето на Хънт беше безизразно.

— Щом сте в контакт с тях — каза тя, — трябва да знаете, че не сме получавали известия, откакто напуснаха крепостта Хронос, за да се спуснат към Гробниците на времето.

Поклатих глава.

— Сънят ми от снощи завърши точно, когато наближаваха долината.

Мейна Гладстоун се изправи, приближи се до прозореца, вдигна ръка и образът почерня.

— Значи не знаете дали някой от тях е все още жив?

— Не.

— Какво беше положението им, когато ги… сънувахте за последен път?

Хънт ме наблюдаваше все така напрегнато. Мейна Гладстоун гледаше към тъмния екран, обърнала гръб и на двама ни.

— Всички поклонници бяха живи — отвърнах аз, — евентуално с изключение на Хет Мастийн, Истинският глас на дървото.

— Мъртъв ли беше? — попита Хънт.

— Изчезна от вятърната гемия в Тревното море преди две нощи, само часове, преди разузнавачите на прокудените да унищожат дърволета „Игдразил“. Но малко преди поклонниците да се спуснат от крепостта Хронос, видяха някаква облечена в роба фигура да пресича пясъците по посока на Гробниците.

— Хет Мастийн ли? — попита Гладстоун.

Вдигнах ръка.

— Те решиха така. Не бяха сигурни.

— Разкажете ми за другите — каза президентът.

Поех си дъх. От сънищата си знаех, че Гладстоун познава поне двама от хората в това последно поклонение пред Шрайка — бащата на Брон Ламиа някога е бил неин колега в Сената, а консулът на Хегемонията беше личен представител на президента в тайните преговори с прокудените.

— Отец Хойт изпитва огромна болка — започнах аз. — Той разказа историята за кръстоида. Консулът разбра, че Хойт също носи такъв… всъщност, дори два такива, на отец Дюре и своя собствен.

Гладстоун кимна.

— Значи все още носи възкресяващия паразит?

— Да.

— Повече ли го безпокои сега, когато приближава до леговището на Шрайка?

— Така ми се струва — отвърнах аз.

— Продължавайте.

— Поетът, Силенъс, беше пиян през повечето време. Убеден е, че незавършената му поема е предсказала и предопределила хода на събитията.

— На Хиперион ли? — все още с обърнат към мен гръб попита Гладстоун.

— Навсякъде — казах аз.

Хънт погледна към президента, а после върна очите си към мен.

— Луд ли е Силенъс?

Отвърнах на погледа му, но не казах нищо. Всъщност, не знаех.

— Продължавайте — отново настоя Гладстоун.

— Полковник Касад упорства с двойните снемания да открие жена на име Монита[1] и да убие Шрайка. Той съзнава, че може да са едно и също.

— Въоръжен ли е? — съвсем тихо попита Гладстоун.

— Да.

— Продължавайте.

— Сол Уайнтрауб, ученият от света на Бърнард, се надява да влезе в гробницата, наречена Сфинкса, колкото е възможно по-скоро…

— Извинете — прекъсна ме Гладстоун, — но дъщеря му още ли е с него?

— Да.

— И колко е голяма сега Рахил?

— На пет дни, струва ми се. — Затворих очи, за да си спомня по-подробно съня от снощи. — Да — потвърдих аз, — на пет дни.

— И все още не спира да става по-малка?

— Да.

— Продължавайте, г. Севърн. Моля ви, разкажете ми за Брон Ламиа и консула.

— Г. Ламиа изпълнява желанията на бившия си клиент… и любим — отвърнах аз. — Личността на Кийтс чувстваше, че за него е необходимо да се противопостави на Шрайка. Г. Ламиа го прави вместо него.

— Г. Севърн — започна Лейт Хънт, — говорите за „личността на Кийтс“, сякаш няма значение или връзка със собствената ви…

— По-късно, моля те, Лейт — прекъсна го Мейна Гладстоун. Тя се обърна да ме погледне. — Любопитна съм за консула. Разказа ли на свои ред причината да се присъедини към поклонничеството?

— Да — отвърнах аз.

Гладстоун и Хънт чакаха.

— Консулът им разказа за баба си — казах аз. — Жената на име Сайри, която застанала начело на бунта на Мауи-Обетована преди повече от половин век. Разказа им за смъртта на собственото си семейство по време на битката за Бреша и им разкри тайните си срещи с прокудените.

— Това ли е всичко? — попита Гладстоун. Кафявите й очи гледаха извънредно напрегнато.

— Не — отвърнах аз. — Консулът им каза, че именно той е включил устройството на прокудените, което ускорило отварянето на Гробниците на времето.

Хънт седна изправено и кракът му падна от облегалката на стола. Гладстоун видимо си пое дъх.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Как реагираха другите на разказа за неговото… предателство? — попита тя.

Замълчах и се опитах да възстановя образите от съня в по-прегледен вид, отколкото ги предлагаше паметта ми.

— Някои бяха разярени — отвърнах аз. — Но в този момент никой не изпитва прекомерна лоялност към Хегемонията. Решиха да продължат. Струва ми се, всеки един от поклонниците чувства, че това наказание ще бъде осъществено от Шрайка, а не с човешка помощ.

Хънт стовари юмрук по облегалката на стола.

— Ако консулът беше тук — изръмжа той, — много бързо щеше да разбере, че не е така.

— Спокойно, Лейт. — Гладстоун се върна при бюрото си и докосна някакви листове хартия. Всички лампички на комуникационния пулт нетърпеливо премигваха. Бях удивен, че президентът прекарва толкова време в разговор с мен в такъв момент.

— Благодаря ви, г. Севърн — каза тя. — Искам да останете с нас през следващите няколко дни. Някой ще ви покаже апартамента ви в жилищното крило на Правителствения дом.

Изправих се.

— Ще се върна на Есперанс за багажа си.

— Не е необходимо — рече Гладстоун. — Донесоха го още преди да слезете от платформата на терминала. Лейт ще ви покаже пътя.

Кимнах и последвах по-високия мъж към вратата.

— А, г. Севърн… — извика Мейна Гладстоун.

— Да?

Президентът се усмихна.

— Оцених откровеността ви преди малко — заяви тя. — Но отсега нататък, нека приемем, че сте придворен художник и само придворен художник, без мнение, без гледна точка, без уста. Ясно?

— Ясно, г. президент — отвърнах аз. Гладстоун кимна, вече насочила вниманието си към мигащите телефонни лампички.

— Много добре. Моля ви, донесете скицника си на срещата във Военния салон в 08:00 ч.

Служител от охраната ни посрещна в преддверието и понечи да ме поведе към лабиринта от коридори и пропускателни пунктове. Хънт му извика да спре и пресече просторното помещение. Стъпките му отекваха по плочите. Той докосна ръката ми.

— Не допускайте тази грешка — рече той. — Ние знаем… тя знае… кой сте, какъв сте и кого представлявате.

Посрещнах погледа му и спокойно отстраних ръката му.

— Това е добре — казах, — защото в този момент съм съвсем сигурен, че аз не знам.

Бележки

[1] Латинското име на древногръцката богиня на паметта Мнемозина, титанка, дъщеря на Уран и Гея, майка на музите — Бел.пр.