Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 67 гласа)

Информация

Корекция
Диан Жон (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)
Източник
sfbg.us

Издание:

Дан Симънс

Падането на Хиперион

Американска, I издание

 

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Иван Златарски, д-р Юлиян Стойнов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“: Линче Шопова

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

 

ИК „Бард“ ООД, София

 

The Fall of Hyperion

Dan Simmons

Doubleday

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция
  5. — Корекция на много правописни и граматически грешки

29

През нощта, в която беше заминал консулът, у Сол Уайнтрауб се бяха зародили силни надежди. Най-после правеха нещо. Или поне се опитваха. Сол не вярваше, че криогенните камери на кораба на консула са решение за спасяването на Рахил — медицинските експерти на Ренесанс Вектор бяха изтъкнали крайната опасност от тази процедура, — но беше добре да разполага с алтернатива, с каквато и да е алтернатива. И ученият чувстваше, че са останали пасивни достатъчно дълго, в очакване Шрайка да си направи удоволствието, като осъдени престъпници, очакващи гилотината.

Тази нощ вътрешността на Сфинкса изглеждаше прекалено несигурна и Сол изнесе вещите им върху широкото гранитно преддверие на гробницата, където Дюре се опитваше да устрои Мастийн и Брон удобно под одеяла и наметала, с раници вместо възглавници. Медицинските монитори на Брон продължаваха да не показват каквато и да е мозъчна активност, но тялото й почиваше спокойно. Мастийн се въртеше и мяташе в обятията на треската.

— Какъв, според теб, е проблемът на храмера? — попита Дюре. — Болест ли?

— Може да е обикновена настинка. След като е бил отвлечен от вятърната гемия, той се е оказал сред пустошта и тук, в долината на Гробниците на времето. Ял е сняг вместо вода и не е имал абсолютно никаква храна.

Дюре кимна и провери медицинския маншет от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, който бяха прикрепили от вътрешната страна на ръката на Мастийн. Датчиците показваха постоянно преливане на интравенозен разтвор.

— Но ми прилича на нещо друго — каза йезуитът. — Почти на лудост.

— Храмерите имат почти телепатична връзка с дърволетите си — отвърна Сол. — Това, че е видял унищожаването на „Игдразил“, трябва леко да е влудило Истинския глас на дървото Мастийн. Особено, ако някак си е знаел, че е необходимо.

Дюре кимна и продължи да попива восъчнобледото чело на храмера. Минаваше полунощ и вятърът се беше усилил, вдигаше яркочервена прах на лениви спирали във въздуха и стенеше край крилата и грубите ръбове на Сфинкса. Гробниците ярко проблясваха и после избледняваха, първо една от тях, сетне следващата, без очевиден порядък или последователност. От време на време приливите на времето атакуваха двамата мъже, караха ги да се задъхват и да се вкопчват в камъка, но след миг приливът на deja vu и замайване отслабваше. Брон Ламиа беше свързана със Сфинкса чрез кабела, споен с черепа й и те не можеха да си тръгнат.

По някое време преди зазоряване облаците се разкъсаха и се показа небето. Гъсто осеяните звезди бяха почти болезнени с яснотата си. Известно време единствените следи от огромните сражаващи се там флоти бяха случайни опашки от ядрени двигатели, тесни диамантени резки по стъкленото лице на нощта, но после отново започнаха да се разпростират далечните разцъфващи експлозии и след час блясъкът на Гробниците беше засенчен от пламъка на битката.

— Кой ще победи, според теб? — попита отец Дюре. Двамата мъже седяха, облегнати с гръб на каменната стена на Сфинкса, с лица, вдигнати към полумесеца от небе, видим между извитите напред криле на гробницата.

Сол разтриваше гърба на Рахил, докато детето спеше по корем, с вдигнато под тънките одеяла дупенце.

— От това, което казват другите, изглежда, че е предопределено Мрежата да изстрада ужасна война.

— Значи вярваш в предсказанията на Съвещателната комисия на ИИ?

Сол сви рамене в мрака.

— Всъщност, не зная нищо за политиката… или за точността на Техноцентъра в предсказанията. Аз съм незначителен учен от малък колеж на затънтен свят. Но имам чувството, че ни предстои нещо ужасно… че някакъв свиреп звяр пълзи към Витлеем, за да се роди.

Дюре се усмихна.

— Йейтс — каза той. Усмивката изчезна. — Подозирам, че това място е новият Витлеем. — Той погледна надолу по долината към блестящите Гробници. — Прекарах известно време в изследване на теориите на Св. Тейлхард за еволюцията към точката Омега. Вместо това, ето какво имаме. Човешко безумие в небесата и един ужасен Антихрист, който очаква да наследи останалото.

— Мислиш ли, че Шрайка е Антихристът?

Отец Дюре облегна лакти върху вдигнатите си колене и скръсти ръце.

— Ако не е, съвсем сме загазили. — Той горчиво се засмя. — Не много отдавна щях да бъда очарован да открия Антихрист… дори присъствието на някаква антибожествена сила щеше да ми послужи да подкрепя отслабващата си вяра в каквато и да е форма на божественост.

— А сега? — тихо попита Сол.

Дюре разпери пръсти.

— Аз също бях разпнат.

Сол си спомни за образите от разказа на Ленар Хойт за Дюре — за това как възрастният йезуит сам се бе приковал на теслово дърво, изстрадвайки годините на болка и прераждане, вместо да се предаде на кръстоидния ДНК паразит, който дори сега се криеше под плътта на гърдите му.

Дюре сведе поглед от небето.

— Никакъв поздрав от небесния Баща — тихо каза той. — Никакво успокоение, че болката и жертвата не са били напразни. Само болка. Болка и мрак, и после отново болка.

Ръката на Сол престана да се движи по гърба на бебето.

— И това ли те накара да загубиш вярата си?

Дюре погледна към учения.

— Напротив, това ме накара да почувствам, че вярата е толкова по-важна. Болката и мракът са нашия жребий още от Падението на Човека. Но трябва да има някаква надежда, че можем да се издигнем до по-висше равнище… че съзнанието може да еволюира до плоскост, по-благосклонна от нейния контрапункт на една равнодушна вселена.

Сол бавно кимна.

— Имах един сън по време на дългата битка на Рахил с болестта на Мерлин… жена ми Сара имаше същия сън… че съм призован да принеса в жертва единствената си дъщеря.

— Да — рече Дюре. — Прослушах резюмето на диска на консула.

— Тогава знаеш отговора ми — каза Сол. — Първо, че вече не можем да следваме пътя на покорство на Авраам, дори да има Бог, който изисква такова покорство. Второ, че сме извършвали жертвоприношения на този Бог вече прекалено много поколения наред… и заплащанията с болка трябва да престанат.

— И все пак, ето те тук — отбеляза Дюре, като посочи към долината, Гробниците и нощта.

— Аз съм тук — съгласи се ученият. — Но не, за да се унижавам. По-скоро да видя какъв е отговорът на тези сили към моето решение. — Той отново докосна гърба на дъщеря си. — Сега Рахил е на ден и половина и с всяка секунда става по-малка. Ако Шрайка е архитект на такава жестокост, искам да се изправя пред него, дори той да е твоят Антихрист. Ако има Бог и ако той е сторил това, ще се отнеса със същото презрение и към него.

— Навярно всички ние и без това сме изразявали прекалено много презрение — унесено рече Дюре.

Сол вдигна очи, когато десетина точици яростна светлина се взривиха в ударни вълни от плазмени експлозии далеч в космоса.

— Иска ми се да имахме средства, за да се сражаваме с Бог на равни начала — с тих и напрегнат глас каза той. — Да се хвърлим срещу него в бърлогата му. Да му върнем за всички несправедливости, обсипали човечеството. Да му позволим да промени самодоволната си арогантност или да върви по дяволите.

Отец Дюре вдигна вежди и после се поусмихна.

— Познавам гнева, който изпитваш. — Свещеникът нежно докосна главичката на Рахил. — Хайде да се опитаме да поспим малко преди разсъмване, а?

Сол кимна, легна до детето си и придърпа одеялото до бузата си. Той чу как Дюре шепне нещо, което можеше да е тихо пожелание за лека нощ или навярно молитва.

Сол докосна дъщеря си, затвори очи и заспа.

Шрайка не дойде през нощта. Нито пък на следващото утро, когато слънчевите лъчи обагриха югозападните скали и докоснаха върха на Кристалния монолит. Сол се събуди, когато светлината пропълзя в долината — той откри че Дюре спи до него, а Мастийн и Брон все още са в безсъзнание. Рахил неспокойно се въртеше и плачеше като гладно новородено. Сол я нахрани с един от последните биберони, като издърпа подгряващото ушенце и почака един миг млякото да достигне телесна температура. През нощта в долината се бе спуснал студ и по стъпалата на Сфинкса блестеше скреж.

Рахил лакомо започна да яде, като издаваше тихите скимтящи и сучещи звуци, които Сол помнеше отпреди повече от петдесет години, когато Сара я беше хранила. Щом бебето свърши, ученият го почака да се оригне и го постави до рамото си, като лекичко я люлееше насам-натам.

Оставаше ден и половина.

Сол беше много уморен. Той остаряваше, въпреки единствената пулсенова процедура отпреди десет години. По времето, когато заедно със Сара нормално трябваше да се свободни от родителски задължения — единственото им дете да е завършило университет и да е заминало на археологически разкопки в Периферията — Рахил се бе заразила от болестта на Мерлин и родителството отново се бе спуснало върху тях. Кривата на тези задължения се бе издигала, колкото повече остаряваха Сол и Сара — после Сол сам, след въздушната катастрофа в света на Бърнард — и сега той беше много, много уморен. Но въпреки това, въпреки всичко, Сол с интерес забеляза, че не съжалява нито за ден от грижите си за дъщеря си.

Оставаше ден и половина.

След малко отец Дюре се събуди и двамата мъже закусиха с различните консерви, които Брон беше донесла със себе си. Хет Мастийн не се бе свестил, но Дюре му прикачи предпоследния медицински пакет и храмерът започна да получава течности и интравенозен хранителен разтвор.

— Мислиш ли, че трябва да прикачим на г. Ламиа последния медицински пакет? — попита Дюре.

Сол въздъхна и отново провери мониторите на инфотерма й.

— Не мисля, Пол. Според биомониторите, кръвната захар е висока… хранителното равнище е сякаш току-що чудесно се е нахранила.

— Но как?

Сол поклати глава.

— Навярно онова проклето нещо е някакъв вид пъпна връв. — Той посочи към кабела, свързан с мястото на черепа й, където преди това беше невралният шунтов щекер.

— И какво ще правим днес?

Ученият погледна небето, което вече изсветляваше в зелено-лазурния купол, с който бяха свикнали на Хиперион.

— Ще чакаме — отвърна той.

 

 

Хет Мастийн се свести в дневната жега, малко преди слънцето да стигне зенита си. Храмерът седна изправено и каза:

— Дървото!

Дюре забърза нагоре по стъпалата от мястото, където се разхождаше в подножието им. Сол вдигна Рахил от сянката до стената и тръгна към Мастийн. Очите на храмера бяха съсредоточени върху нещо над равнището на скалите. Ученият вдигна поглед, но видя само избледняващото небе.

— Дървото! — отново извика храмерът и вдигна загрубялата си ръка.

Дюре го хвана.

— Има халюцинации. Мисли си, че вижда „Игдразил“, дърволета си.

Хет Мастийн се бореше в ръцете им.

— Не, не „Игдразил“ — задъхано каза той през пресъхналите си устни, — а Дървото. Последното дърво. Дървото на болката!

Тогава погледнаха и двамата мъже, но небето беше чисто, с изключение на няколкото облака, които вятърът духаше от югозапад. В този момент почувстваха порив на приливите на времето и Сол и свещеникът едновременно наведоха глави във внезапно замайване. Поривът премина.

Хет Мастийн се опитваше да се изправи на крака. Очите на храмера все още бяха фокусирани върху нещо много далеч. Кожата му беше толкова гореща, че пареше ръцете на Сол.

— Дай последния медицински пакет — изръмжа Сол. — Програмирай го на ултраморфин и реактив против треска.

Дюре побърза да се подчини.

— Дървото на болката! — успя да промълви Хет Мастийн. — Трябваше да съм негов Глас! Ергът трябваше да го пренесе през пространството и времето! Епископът и Гласът на Великото дърво избраха мен! Не мога да ги подведа. — Той се напрегна за миг в ръцете на Сол, а после се строполи обратно върху каменното преддверие. — Аз съм Истинският избраник — прошепна той. Енергията го напускаше като въздух, излизащ от спукан балон. — Трябва да поведа Дървото на болката по време на Изкуплението. — Той затвори очи.

Дюре прикачи последния медицински пакет, провери дали мониторът е настроен за капризите в метаболизма и телесната химия на храмерите и зареди адреналин и болкоуспокоителни. Сол се наведе над облеченото в роба тяло.

— Това не е храмерска терминология или теология — каза Дюре. — Той използва езика на култа към Шрайка. — Свещеникът срещна погледа на Сол. — Това обяснява известна част от мистерията… особено от разказа на Брон. Поради някаква причина, храмерите са в тайно споразумение с църквата на Последното изкупление… с култа към Шрайка.

Ученият кимна, плъзна собствения си инфотерм на китката на Мастийн и настрои монитора.

— Дървото на болката трябва да е легендарното трънено дърво на Шрайка — промълви Дюре и вдигна поглед към празното небе, там, където се беше втренчил Мастийн. — Но какво искаше да каже с това, че той и ергът му са били избрани да го пренесат през пространството и времето? Наистина ли смята, че може да управлява дървото на Шрайка по начина, по който храмерите карат дърволетите? Защо?

— Ще трябва да го попиташ през следващия живот — уморено отвърна Сол. — Той е мъртъв.

Дюре провери мониторите и прибави към тях инфотерма на Ленар Хойт. Опитаха медицинския пакет със съживяващи стимуланти, сърдечен масаж и дишане уста в уста. Мониторните датчици не помръдваха. Хет Мастийн, храмерският Истински глас на дървото и поклонник на Шрайка наистина беше мъртъв.

Изчакаха час, подозрителни към всичко в тази извратена долина на Шрайка, но когато мониторите започнаха да показват бързо разлагане на трупа, те погребаха Мастийн в плитък гроб на петдесет метра нагоре по пътеката към входа на долината. Касад беше оставил сгъваема лопата — с надпис „инструмент за окопаване“ на жаргона на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ — и мъжете се редуваха да копаят, докато свободният наглеждаше Рахил и Брон Ламиа.

Двамата мъже, единият люлеещ в ръцете си дете, стояха в сянката на един камък, докато Дюре каза няколко думи, преди да хвърлят пръстта върху фибропластмасовия заместител на саван.

— Не познавах истински г. Мастийн — каза свещеникът. — Не принадлежахме към една и съща вяра. Но имахме една и съща професия. Гласът на дървото Мастийн прекара по-голямата част от живота си в служба на това, което разбираше под Божие дело, прилагайки Божията воля в писанията на Муира и в красотата на природата. Вярата му беше истинска — изпитана в трудности, изпълнена с покорство и накрая подпечатана със саможертва. — Дюре замълча и примижа към небето, което беше избледняло до сивия метален блясък на оръжие. — Моля Те, приеми Своя раб, о, Господи. Приветствай го в ръцете Си, както някой ден ще приветстваш и нас, другите търсещи Те, загубили своя път. В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.

Рахил започна да плаче. Сол я разходи, докато Дюре хвърляше пръст върху фибропластмасовия вързоп с човешка форма.

Върнаха се до преддверието на Сфинкса и внимателно преместиха Брон в малкото сянка, която беше останала. Нямаше начин да я скрият от следобедното слънце, освен да я внесат в самата гробница, а нито един от тях не искаше да го стори.

— Консулът вече трябва да е изминал повече от половината път до кораба — предположи свещеникът, след като продължително отпи от бутилката с вода. Челото на Дюре беше изгоряло от слънцето и лъщеше от пот.

— Да — съгласи се Сол.

— До утре по това време ще се е върнал. Ще използваме лазерни режещи инструменти, за да освободим Брон, после ще я внесем в корабния лазарет. Навярно болестта на Рахил ще може да бъде спряна в криогенната камера, въпреки онова, което са казали лекарите.

— Да.

Дюре отпусна бутилката и погледна към Сол.

— Вярваш ли, че ще стане така?

Ученият отвърна на погледа на свещеника.

— Не.

 

 

Сенки се протегнаха от югозападните скални стени. Дневната жега се превърна в нещо твърдо, после малко отслабна. От юг прииждаха облаци.

Рахил заспа на сянка до входа. Сол се качи при Дюре, който гледаше надолу към долината и постави ръка върху рамото на свещеника.

— За какво мислиш, приятелю?

Дюре не се обърна.

— За това, че ако не вярвах наистина, че самоубийството е смъртен грях, щях да сложа край на нещата, за да дам на младия Ленар Хойт шанс за живот. — Той погледна към Сол и едва забележимо се усмихна. — Но самоубийство ли е, когато този паразит на гърдите ми… после на неговите гърди… някой ден ме завлече, въпреки ритането и крясъците ми, към собственото ми възкресение?

— Дали за Хойт ще е дар — тихо попита Сол, — отново да го върнеш към всичко това?

За миг Дюре не отговори. После стисна ръката на учения.

— Мисля, че ще се поразходя.

— Къде? — Сол примижа към плътната жега на пустинния следобед. Въпреки ниското облачно покривало, долината се бе превърнала в пещ.

Свещеникът разсеяно махна с ръка.

— По долината. Няма да се бавя много.

— Пази се — рече Сол. — И помни, ако консулът срещне по Хули патрулен плъзгач, може да се върне още този следобед.

Дюре кимна, наведе се, за да вземе бутилка с вода и нежно да докосне Рахил, после заслиза по дългото стълбище на Сфинкса. Вървеше бавно и предпазливо като старец.

Сол го гледаше как се отдалечава, как фигурата му се смалява все повече, изкривена от вълните на жегата и далечината. После ученият въздъхна и се върна да седне до дъщеря си.

Пол Дюре се опита да върви по сянка, но дори там жегата беше непосилна и тежеше като огромен ярем на раменете му. Той мина покрай Нефритената гробница и тръгна по пътеката към северните скали и Обелиска. Тънката сянка на гробницата скриваше в мрак розовия камък и праха върху дъното на долината. След като се спусна отново и заобиколи отломките около Кристалния монолит, Дюре вдигна поглед към ленивия вятър, който влизаше през разбитите прозорци и свистеше през цепнатините високо върху фасадата на гробницата. Той видя отражението си в Монолита и си спомни как беше чул органната музика на нощния вятър, надигащ се от Пролома, когато бе открил бикурите високо на Платото на зъбера. Струваше му се, че се е случило преди цял живот. И то се бе случило преди цял живот.

Дюре чувстваше злото, което кръстоидното възкресяване бе причинило на ума и паметта му. То беше гадно — бе равносилно на удар, без надежда за възстановяване. Мисленето, което някога бе било като детска игра за него, сега изискваше крайно съсредоточаване или просто не беше по възможностите му. Думите му убягваха. Вълнението го теглеше с внезапната сила на приливите на времето. На няколко пъти му се бе налагало да оставя другите поклонници и да плаче в уединение поради причина, която не можеше да разбере.

Другите поклонници. Сега оставаха само Сол и детето. Отец Дюре с радост би дал собствения си живот, ако те можеха да бъдат спасени. Грях ли беше, запита се той, да обмисляш сделка с Антихриста?

Вече бе стигнал далече надолу по долината, почти до завоя й на изток в разширяващия се задънен край, където дворецът на Шрайка хвърляше лабиринта си от сенки по скалите. Пътеката се виеше близо до северозападната скална стена покрай Пещерните гробници. Дюре усети студения въздух от първата пещера и се изкуши да влезе, просто за да отдъхне от жегата, да затвори очи и да подремне.

Продължи да върви.

На входа към втората гробница имаше по-чудати врязвания в камъка и те напомниха на Дюре за древната базилика, която беше открил в Пролома — огромния кръст и олтара, където бяха „богослуженията“ на видиотените бикури. Те почитаха именно отвратителното безсмъртие на кръстоида, а не възможността за истинско Възкресение, обещано от Кръста. „Но каква е разликата?“ Дюре поклати глава и се опита да прочисти неяснотата и цинизма, които замъгляваха всяка негова мисъл. Тук пътеката се виеше по-високо покрай третата Пещерна гробница, най-късата и най-безличната от всички.

В третата Пещерна гробница имаше светлина.

Дюре спря, пое си дъх и погледна надолу по долината. Сфинксът ясно се виждаше почти на километър разстояние, но в сенките не можеше да различи съвсем Сол. За миг свещеникът се зачуди дали предишния ден се бяха подслонили точно в третата гробница… дали някой от тях не бе забравил вътре фенер.

Не беше третата гробница. Освен по време на търсенето на Касад, никой не беше влизал там.

Отец Дюре знаеше, че би трябвало да не обърне внимание на светлината, да се върне при Сол, да продължи бдението с него и дъщеря му.

„Но Шрайка дойде при всеки от другите поотделно. Защо трябва аз да не се отзова на поканата?“

Йезуитът усети влагата по бузите си и разбра, че плаче — беззвучно, безсмислено. Грубо избърса сълзите си с опакото на дланта си и застана там, свил юмруци.

„Интелектът беше най-голямата ми суета. Аз бях интелектуалецът-йезуит, в безопасност в традицията на Тейлхард и Прасард. Дори теологията, която се опитвах да наложа на Църквата, на семинаристите и на онези малцина вярващи, които все още ни слушаха, наблягаше върху ума, върху онази прекрасна точка Омега от развитието на съзнанието. Бог като хитър алгоритъм.

Е, някои неща са отвъд интелекта, Пол.“

Дюре влезе в третата Пещерна гробница.

 

 

Сол внезапно се събуди, сигурен, че някой се промъква към него.

Той скочи на крака и се огледа. Рахил издаваше тихи звуци, разбудена от дрямката едновременно с баща си. Брон Ламиа лежеше неподвижна там, където я бе оставил. Биомониторните датчици все още блестяха в зелено, а лампичката на мозъчната активност беше безизразно червена.

Спал бе поне час — сенките бяха пропълзели по дъното на долината и когато слънцето се промъкнеше през облаците, огряваше единствено върха на Сфинкса. Слънчеви лъчи нахлуваха през входа на долината и осветяваха отсрещните скални стени. Вятърът се усилваше.

Но в долината не помръдваше нищо.

Сол взе Рахил, полюля я, докато бебето плачеше и изтича долу по стълбите, поглеждайки назад към Сфинкса и към другите Гробници.

— Пол! — отекна в скалите гласът му. Вятърът вдигаше прах зад Нефритената гробница, но нищо друго не помръдваше. Сол все още имаше чувството, че нещо се промъква към него, че нещо го наблюдава.

Рахил се изви в ръцете му и изпищя с високия, тънък вой на новородено. Ученият наведе очи към инфотерма си. След час тя щеше да стане на един ден. Той огледа небето за кораба на консула, тихо изруга и се върна при входа на Сфинкса, за да смени пелените на бебето, провери Брон, извади биберон от чантата си и грабна едно наметало. Жегата бързо изчезваше, когато залезеше слънцето.

През оставащия половин час сумрак Сол бързо се спусна надолу по долината, като викаше името на Дюре и поглеждаше в Гробниците без да влиза. Мина покрай Нефритената гробница, където беше убит Хойт. Стените й вече започваха да сияят в млечнозелено. Мина покрай тъмния Обелиск, който хвърляше висока сянка по югозападната скална стена. Мина покрай Кристалния монолит, чиито горни части отразяваха последната дневна светлина и после избледняха, когато слънцето залезе някъде зад Града на поетите. Във внезапния студ и тишина на нощта, минавайки покрай Пещерните гробници, Сол извика във всяка една от тях и усети усойния въздух с лицето си като хладен дъх от отворена уста.

Никакъв отговор.

В угасващия здрач около завоя на долината, до щръкналия с остриета и контрафорси хаос на двореца на Шрайка, тъмен и зловещ в сгъстяващия се мрак, Сол застана на входа и се опита да види нещо в мастиленочерните сенки, върхове, подпори и пилони. После извика към мрачната вътрешност. Отвърна му само ехото. Рахил отново започна да плаче.

Като трепереше, усещаше студа с тила си, постоянно се извръщаше, за да изненада невидимия наблюдател и виждаше единствено сгъстяващите се сенки и първите звезди на нощта над главата си, Сол побърза да се върне нагоре по долината към Сфинкса. Отначало крачеше бързо, а после почти се затича покрай Нефритената гробница, когато нощният вятър се усили със звука на пищящо дете.

— По дяволите! — задъхано изруга Сол, когато стигна последното стъпало на Сфинкса.

Брон Ламиа беше изчезнала. Нямаше и следа от тялото й или от металния кабел.

Като проклинаше и здраво притискаше Рахил, ученият прерови раницата си, за да извади джобно фенерче.

Десет метра надолу по главния коридор Сол намери одеялото, с което беше завита Брон. Освен него — нищо. Коридорите се разклоняваха и извиваха, ту се разширяваха, ту се стесняваха и таванът се снижаваше до такава степен, че той пълзеше, като държеше бебето с дясната си ръка, притиснал бузата си към неговата. Мразеше да влиза в тази гробница. Сърцето му биеше толкова яростно, че почти очакваше всеки момент да получи инфаркт.

Последният коридор се стесняваше до точка, в която свършваше. Там, където металният кабел се бе сливал с камъка, сега имаше само камък.

Сол стисна фенерчето между зъбите си и удари стената, заблъска по камъни с големината на къщи, сякаш щеше да се отвори тайна врата и щяха да се разкрият нови тунели.

Нищо.

Притисна по-силно Рахил и започна да се връща. На няколко пъти зави погрешно и когато си помисли, че се е загубил, сърцето му заби още по-лудо. После се оказаха в коридор, който Сол позна, сетне в главния коридор и накрая навън.

Той отнесе детето си до основата на стълбището и се отдалечи от Сфинкса. В началото на долината спря и седна задъхан върху една ниска скала. Бузата на Рахил все още беше притисната до врата му и бебето не издаваше звук, нито помръдваше, освен лекото присвиване на пръстчетата до брадата му.

Вятърът духаше от пустошта зад него. Облаците над главата му се разкъсаха, после отново се сгъстиха и скриха звездите, така че единствената светлина беше нездравия блясък на Гробниците на времето. Сол се страхуваше, че бясното биене на сърцето му може да уплаши бебето, но Рахил спокойно продължаваше да се гуши в ръцете му и топлината й осезаемо го успокояваше.

— По дяволите — прошепна ученият. Обичал бе Брон Ламиа. Обичал бе всички поклонници, а сега те бяха изчезнали. Десетилетията на Сол като професор го бяха подготвили да търси последователност в събитията, зрънце морал в срасналите се камъни на историята, но в събитията на Хиперион нямаше последователност — само объркване и смърт.

Той люлееше детето, гледаше към пустошта и обмисляше идеята веднага да напусне това място… да отиде в мъртвия град или в крепостта Хронос… да тръгне на северозапад към Крайбрежието или на югоизток, където Брайдъл Рейндж стигаше до морето. Сол вдигна трепереща ръка към лицето си и потърка страната си. В пустинята нямаше спасение. Това, че бе напуснал долината, не беше спасило Мартин Силенъс. Бяха съобщавали за появата на Шрайка далеч на юг от Брайдъл Рейндж — чак до Ендимион и другите южни градове — и дори чудовището да ги пощадеше, гладът и жаждата нямаше да се смилят над тях. Сол можеше да оцелее и с растения, гризачи и стопен сняг от височините — но резервите на Рахил от мляко бяха ограничени, дори с онова, което беше донесла от крепостта Брон. Тогава осъзна, че млякото нямаше значение…

„Ще остана сам след по-малко от ден.“ Сол сподави стона си, когато тази мисъл го порази. Решението му да спаси детето си го бе превело през две и половина десетилетия и сто пъти по толкова светлинни години. Решението му да върне живота и здравето на Рахил вече не беше онази осезаема сила, онази яростна енергия, която бе споделял със Сара и която беше пазил жива така, както жрецът пази огъня на свещения храм. Не, за Бога, в нещата имаше последователност, тази плоскост от наглед случайни събития имаше морална опора и Сол Уайнтрауб можеше да заложи своя живот и този на дъщеря си за това.

Той се изправи, бавно тръгна надолу по пътеката към Сфинкса, изкачи се по стълбите, намери термичното наметало и одеялата и направи убежище за двама им на най-високото стъпало, когато застенаха ветровете на Хиперион, а Гробниците на времето заблестяха по-ярко.

Рахил лежеше върху гърдите и стомаха му с буза, опряна до рамото му, а мъничките й ръчички се свиваха и разпускаха, когато напусна света, за да се отправи към страната на детските сънища. Сол чуваше тихото й дишане, когато се размърдваше в дълбокия си сън, чуваше слабия звук, когато изпускаше малки мехурчета слюнка. След малко той сам напусна света и се присъедини към нея в съня.