Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hellstrom’s Hive [= Project 40], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КОШЕРЪТ НА ХЕЛСТРЬОМ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.16. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Hellstorm’s Hive / Frank HERBERT]. Формат: 21 см. Страници: 320. С подв. Цена: 93.00 лв.


1

„Из заветите на Трьова Хелстрьом, майка-първосъздателка: Приветствам деня, в който ще се отправя към резервоарите и ще се слея в едно с моя народ.“

Човекът с бинокъла пълзеше предпазливо напред през напечената от слънцето кафеникава трева. Наоколо гъмжеше от насекоми, но той се стараеше да не им обръща внимание и да се добере колкото се може по-скоро до гъстата дъбова сянка на самия връх на хълма, при това без да разклаща тревата, която го прикриваше, дори когато по кожата му полепваха осели и гърчещи се гадинки.

Имаше мургаво, изпито и набръчкано лице, което издаваше истинската му възраст — петдесет и една години — ала ефектът донякъде се размиваше от гъстия кичур черна коса, който стърчеше изпод масленозелената шапка с дълга козирка, както и от бързите, уверени движения.

Когато стигна на върха, той пое няколко дълбоки вдишвания, измъкна чиста носна кърпа и избърса лещите на бинокъла. Сетне внимателно разтвори тревата, фокусира бинокъла и впери поглед към чифлика, който се гушеше в долината под хълма. Задачата му се усложняваше донякъде от плътната мараня на горещия есенен следобед, както и от факта, че бинокълът бе твърде мощен и произведен по специална поръчка. Беше се обучавал да борави с него така, сякаш стреляше с пушка — задържаше дъх, съсредоточаваше се в бърз оглед като движеше единствено очите си и се стараеше да запази в пълна неподвижност изключително скъпия прибор от метал и стъкло, който превръщаше в детайлни изображения предмети, отстоящи на огромно разстояние.

Странно усамотен изглеждаше чифликът, в който бе вперил своя изострен от бинокъла поглед. Долината се простираше на около половин миля и беше не по-широка от петстотин ярда по цялото си протежение, като се стесняваше в горния си край, където по черната скалиста стена се спускаше сребриста нишка на водопада. Постройките на чифлика бяха разположени върху разчистена площадка на отвъдния край на малкия поток, чието тясно, извито легло, обрасло с гъсталак от върби, почти не бе съхранило белези от пролетното прииждане на водата. Блестящи зеленикави петна от мъх бележеха издаващите се над повърхността речни камъни, а имаше и два-три плитки вира, в които водата изглеждаше съвсем неподвижна.

Няколко дървени постройки с плътно затворени прозорци и ръждясали рамки се издигаха над потока, а зад тях се виждаха грижливо обработени и почистени насаждения, които изпълваха долината почти до отсрещния й край. В средата беше разположена масивна висока къща с основа от белезникави камъни и чифт допълнително построени крила. Терасата на къщата бе остъклена и гледаше право към потока. Вдясно от къщата се виждаше просторен хамбар с двойни врати и стърчащ от билото на покрива купол без прозорци, чийто стени бяха нагъсто покрити с вентилационно шахти. На хълма, зад хамбара, бе скован паянтов навес за сено, в единия му край имаше стара барака за инструменти, още една дървена постройка — вероятно излязла от употреба помпена станция, тъмнееше по-нагоре зад къщата, а в ниското, близо до опасващото телено заграждение на северния край беше разположен бетонен бункер с плосък покрив, който може би беше приютил новата помпена станция, ала по-скоро приличаше на защитно съоръжение.

Наблюдателят, чието име бе Карлос Дипиъкс, не пропусна да забележи, че долината отговаряше напълно на описанието. Тя бе изпълнена с на пръв поглед незабележими послания — не се виждаха никакви хора, макар откъм хамбара да се носеше приглушено бръмчене на машини, нямаше и път от северната врата до постройките на чифлика (всъщност, тясното, еднопосочно шосе, което се виеше из северния край на долината свършваше пред вратата зад бункера). Утъпкана пътека с два улея, вероятно от ръчна количка, свързваше къщата, хамбара и вратата в оградата.

Двете страни на долината се издигаха почти стръмно нагоре и на места от тревата стърчаха остри кафеникави камънаци, също като онези, които увенчаваха върха в далечния край. Още един скалист връх се издигаше вдясно, на около стотина крачки от мястото, където лежеше Дипиъкс. Прашна животинска пътечка заобикаляше ниската дъбова горичка в единия край на долината. Южната страна на долината бе затворена с отвесна скала, прорязана от блестящата лента на водопада, докато на север тя се разливаше към равнината, изпъстрена с просторни пасбища, между които зеленееха борови гори, примесени с дъбове и мадрони. Няколко стада пасяха безгрижно далеч на север и макар в онзи край на долината да не се забелязваше ограда, високата неотъпкана трева недвусмислено сочеше, че животните не смеят да навлязат в долината. Този факт също съвпадаше с данните от доклада.

След като се увери, че долината напълно отговаря на описанието, Дипиъкс се спусна пълзешком зад върха на хълма, докато откри плътна сянка. Тук се излегна по гръб и придърпа до себе си миниатюрната раница, така че без особени усилия да проучи съдържанието й. Знаеше, че дрехите му се сливат напълно с тревата, но въпреки това не смееше да седне и предпочиташе да изчаква и да се ослушва. Освен калъфа на бинокъла, в раницата бе пъхнал един поизносен екземпляр на „Как да разпознаваме птиците“, великолепна тридесет и пет милиметрова камера с телеобектив, два тънки сандвича с говеждо месо, увити в найлонова торбичка, един портокал и пластмасово шише с топла вода.

Извади един от сандвичите и се отпусна назад, загледан нагоре през клоните на дъба, без да вижда нищо. Все така замислен, той вдигна ръка и подръпна мъничките косъмчета, които се подаваха от ноздрите му. Странна и неясна му се струваше ситуацията, в която се намираше. Наближаваше края на октомври, тоест вече приключваше сезона за прибиране на реколтата, а в докладите на Агенцията не се споменаваше, да е бил забелязан и един работник в долината. Ала въпреки това, жътвата тук беше приключила. Виждаше се от пръв поглед. Дипиъкс нямаше кой знае какъв опит във фермерството, но беше различил съвсем ясно разхвърляните на места изсъхнали обелки от царевица. Но още по-странното бе, че дори стеблата са били прибрани.

Зачуди се, защо ли е трябвало да почистват стеблата. Нивите на всички останали чифлици, покрай които бе преминал на път за долината, все още бяха покрити с останки от царевични стебла. Не беше съвсем сигурен, но си помисли, че това е поредното на пръв поглед незабележимо послание от долината, която толкова много бе заинтригувала неговата Агенция. Неувереността, липсата на познания в конкретния случай, пробуди отново тревогата му и той си даде дума да направи необходимата проверка при първия удобен случай. Дали не бяха изгорили стеблата?

След като се увери, че никой не го следи, Дипиъкс бавно се изправи, опря гръб в дъба, отхапа от сандвича и пое глътка топла вода. За първи път хапваше нещо от сутринта. Реши да остави втория сандвич и портокала за по-късно. Беше се прокрадвал дълго и бавно до този наблюдателен пункт от боровата гора, където бе скрил велосипеда си. Фургонът и лагерът, който бе устроил и където бе останала Тимиена, се намираха на още около половин час път с колело. Не смееше да поеме обратно преди здрач и знаеше, че когато се върне при фургона ще е ужасно гладен. Не за първи път изпълняваше подобна задача. Откакто се бе появил в околностите на чифлика, всичко около него непрестанно придобиваше все по-странни измерения. Вярно — бяха го предупредили, че ще е така. Местността наоколо бе далеч по-открита отколкото си бе представял след огледа на въздушните снимки, въпреки че в доклада си, Портър бе обърнал специално внимание върху този факт. И все пак, Дипиъкс се надяваше, че ще открие друг маршрут за приближаване към целта, където може да се натъкне на подходящо укритие. Наложи се обаче да се примири с пътя през високата трева към върха на хълма.

След като изяде сандвича и изпи половината от бутилката с вода, Дипиъкс грижливо завинти капачката и я прибра в раницата. После огледа внимателно пътя, по който бе дошъл дотук, за да се увери, че не са го проследили. Нямаше никакви признаци за нечие чуждо присъствие, но въпреки това нито за миг не можеше да се отърве от усещането, че е под наблюдение. Слънцето се спускаше над хоризонта и пътеката, която бе утъпкал в тревата, се очертаваше като тъмна сянка. Не беше никак трудно да го проследят по нея, но не можеше да предприеме нищо.

Около три сутринта бе пресякъл близкото градче — Фостървил, оглеждайки не без любопитство смълчаното селище, в което, както го бяха предупредили, обикновено отказваха да дават каквито и да било сведения за чифлика. В покрайнините му имаше съвсем нов мотел и Тимиена бе предложила да прекарат нощта в него, преди да огледат чифлика, но Дипиъкс нямаше никакво желание да рискува тъкмо в този случай. Ами ако в града има съгледвачи и те съобщят в чифлика за пристигналите непознати?

Чифликът.

Така го наричаха във всички доклади на Агенцията, още преди Портър да изчезне. Дипиъкс бе докарал фургона до едно отклонение в подножието на долината, където бе оставил Тимиена малко преди зазоряване. И ето че сега се преструваше на любител на хвъркатите, макар наоколо да не се виждаха никакви птици. Дипиъкс бавно пропълзя към отвора в тревата и отново разгледа долината. Някъде в края на 1860 тук станало клане на индианци — местните фермери изтребили до крак обитаващите наблизо „диваци“ за да предпазят стадата си от посегателство. Като спомен от този паметен ден, нарекли долината „Стражевата“. Но според историческите бележки, с които Дипиъкс внимателно се бе запознал, оригиналното име на долината, дадено й от индианците, било Течащата вода. С годините обаче, водата значително намаляла или била отклонена в друга посока и сега вече реката не течеше целогодишно.

Докато изучаваше долината, Дипиъкс се замисли за това, как подобни имена крият в себе си немалко истина за човешката природа. Един случаен наблюдател, посещаващ тези места без предварително да се е запознал с местната история, би могъл да сметне, че долината дължи името си на своето разположение. Стражевата долина бе затворена от три страни и достъпът към нея бе ограничен до тесния проход в единия й край. Хълмовете около нея бяха стръмни, скалисти и тя се отваряше единствено на север. Външният изглед нерядко мами, припомни си Дипиъкс. Беше се добрал успешно до наблюдателния пост, а бинокълът в ръцете му можеше да е някое страшно оръжие. И в известен смисъл беше тъкмо това — невидимо оръжие, заплашващо с разрушение Стражевата долина.

Самият Дипиъкс бе стъпил на този изпълнен със заплахи и опасности път в деня, когато Джоузеф Меривейл — оперативният директор на Агенцията — го бе поканил за поверителен разговор. Меривейл, който макар и израснал в Чикаго, говореше с плътен английски акцент, поде усмихнато разговора с думите: „Нищо чудно този път да ви се наложи да премахнете някого.“

Всички разбира се знаеха добре, че Дипиъкс ненавижда насилието.