Дан Симънс
Падането на Хиперион (40)

40

Когато Хънт ме събужда, вече е късна утрин. Той пристига със закуска на поднос и уплашен поглед в тъмните си очи.

Питам го:

— Откъде намери храната?

— Долу има някакво малко ресторантче. Храната просто чакаше там, но нямаше никакви хора.

Кимвам.

— Малката trattoria на синьора Ангелети — обяснявам му аз. — Тя не е добра готвачка. — Спомням си загрижеността на д-р Кларк за храненето ми — той чувстваше, че туберкулозата се е настанила в стомаха ми и ме държеше на гладна диета от мляко и хляб, а отвреме-навреме и малко риба. Странно колко много страдащи представители на човечеството са влезли във вечността с ум, завладян от червата им, от раните им от залежаване или от оскъдността на диетата им.

Отново вдигам очи към Хънт.

— Какво има?

Помощникът на Гладстоун се е приближил до прозореца и изглежда погълнат от гледката на площада отдолу. Чувам ромоленето на фонтана на Бернини.

— Излязох да се поразходя, докато спеше — бавно казва Хънт, — просто в случай, че наоколо може да има някой човек. Или телефон, или телепортатор.

— Разбира се — отвръщам аз.

— Просто поизлязох навън… по… — Той се обръща и облизва устни. — Там навън има нещо, Севърн. На улицата, в основата на стълбището. Не съм сигурен, но мисля, че е…

— Шрайка — допълвам аз.

Хънт кима.

— Видя ли го?

— Не, но не съм изненадан.

— Той е… той е ужасен, Севърн. В него има нещо, от което ме побиват тръпки. Оттук… можеш просто да го зърнеш в сенките от другата страна на стълбището.

Понечвам да се изправя, но внезапен пристъп на кашлица и усещането за надигащи се в гърдите и гърлото ми храчки ме карат да се отпусна обратно на възглавниците.

— Знам как изглежда, Хънт. Не се тревожи, той не е тук за теб. — Гласът ми звучи по-уверено, отколкото се чувствам.

— А за теб ли?

— Не мисля така — произнасям в промеждутъците на опитите да си поема въздух. — Струва ми се, той е тук, просто за да е сигурно, че няма да се опитам да си тръгна… да намеря друго място, където да умра.

Хънт се връща при леглото.

— Ти няма да умреш, Севърн.

Не отвръщам нищо.

Той сяда в стола с изправена облегалка до леглото и взима изстиващата чаша чай.

— Ако умреш, какво ще стане с мен?

— Не зная — честно казвам аз. — Ако умра, не зная дори какво ще стане с мен.

 

 

Сериозните болести притежават някакъв солипсизъм^[1], който привлича вниманието на човек така сигурно, както астрономическата черна дупка хваща всичко, което е имало лошия късмет да попадне в критичния й радиус. Дните бавно изтичат и аз болезнено осъзнавам движението на слънчевата светлина по грубата стена, усещам пижамата под дланта си, чувствам треската, която се надига в мен като гадене и изгаря сама в пещта на ума ми, но най-силно усещам болката. Вече не моята болка, защото малкото часове или дни от стягането в гърлото ми и изгарянето в гърдите ми са поносими, почти радостно приветствани като омразен стар приятел, срещнат в непознат град, а болката на другите… на всички други. Тя бие в мозъка ми като звук от разбита плоча, като железен чук, който удря без прекъсване по желязна наковалня и няма къде да избягам от нея.

Мозъкът ми приема това като екот и го превръща в поезия. По цял ден и по цяла нощ болката на вселената приижда и броди в трескавите коридори на ума ми като стих, видение, стихотворни образи, като сложен, безкраен танц на езика, вече успокоителна като соло на флейта, вече толкова остра, пронизителна и объркваща, колкото десетина едновременно настройващи инструментите си оркестри, но винаги стих, винаги поезия.

По някое време към залез-слънце се събуждам от полудрямката, прекъсвам съня за полковник Касад, който се бие с Шрайка за живота на Сол и Брон Ламиа, и заварвам Хънт да седи до прозореца, а привечерната светлина придава на продълговатото му лице цвят на теракота.

— Още ли е там? — питам го аз с глас, стържещ като пила по камък.

Хънт скача, после се обръща към мен с извинителна усмивка и първото изчервяване, което някога съм виждал на тази строга физиономия.

— Шрайка ли? — пита той. — Не зная. Не съм го виждал от известно време. — Чувствам, че е там. Той ме гледа. — Ти как си?

— Умиращ. — Моментално съжалявам за егоизма на това лекомислие, колкото и вярно да е то, когато виждам болката, която причинява на Хънт. — Всичко е наред — почти весело казвам аз. — Правил съм го преди. Сякаш не умирам аз. Аз съществувам като личност дълбоко в Техноцентъра. Умира само това тяло. Този киборг на Джон Кийтс. Тази двайсет и седем годишна илюзия за плът и кръв, и чужди асоциации.

Хънт се приближава и сяда на ръба на леглото. С удивление разбирам, че през деня е сменил чаршафите, заменил е изцапания ми с кръв юрган със своя собствен.

— Твоята личност е ИИ в Техноцентъра — обажда се той. — Тогава трябва да си в състояние да влезеш в инфосферата.

Поклащам глава, прекалено изтощен, за да споря.

— Когато семейство Филомел те отвлече, ние те проследихме чрез достъпния ти път в инфосферата — упорства Хънт. — Не е задължително да се свържеш лично с Гладстоун. Просто остави съобщение там, където да може да го намери службата за сигурност.

— Не — със стържещ глас възразявам аз, — Техноцентърът не иска това.

— Блокират ли те? Спират ли те?

— Още не. Но ще го направят. — Изричам думите откъслечно между опитите да си поема въздух, сякаш поставям яйца обратно в гнездо. Изведнъж си спомням една бележка, която пратих на скъпата си Фани малко след сериозен кръвоизлив, но почти година, преди кръвоизливите да ме убият. Бях написал: „Щом трябва, ще умра — казвах си сам, — без да съм оставил нищо безсмъртно след себе си — нищо, което да направи приятелите ми горди от паметта ми, — но обичах принципа на красотата във всички неща и ако имах време, щях да накарам хората да ме запомнят.“ Сега тези думи ми се струваха несериозни, егоцентрични, идиотски и наивни… но въпреки това все още отчаяно вярвах в тях. Ако бях имал време… месеците, които бях прекарал на Есперанс, преструвайки се на визиохудожник, дните, изгубени с Гладстоун в правителствените зали, когато бих могъл да пиша…

— Откъде знаеш, без да си опитал? — пита Хънт.

— Какво? — сепвам се аз. Простото усилие от изричането на двете срички отново предизвиква кашлица и пристъпът завършва едва, когато изплювам полутвърди топки кръв в легена, донесен ми бързо от Хънт. Отпускам се на леглото и се опитвам да се фокусирам върху лицето му. В тясната стая започва да се стъмва, а нито един от двама ни не беше запалил лампа. Навън фонтанът силно клокочи.

— Какво? — питам отново, като се опитвам да остана тук, въпреки че сънят и сънищата ме теглят. — Какво да съм опитал?

— Да оставиш съобщение чрез инфосферата — прошепва той. — Да се свържеш с някого.

— И какво съобщение би трябвало да оставя, Лейт? — питам аз. За пръв път използвам малкото му име.

— Къде сме. Как ни отвлече Техноцентърът. Каквото и да е.

— Добре — съгласявам се аз и затварям очи. — Ще опитам. Не мисля, че ще ми позволят, но обещавам да опитам.

Чувствам как ръката на Хънт стисва моята. Дори през омайващите приливи на умора, този внезапен човешки контакт е достатъчен, за да накара в очите ми да се появят сълзи.

Ще опитам. Преди да се предам на сънищата или смъртта, ще опитам.

 

 

Полковник Федман Касад извика бойния вик на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и се хвърли през прашната буря да пресрещне Шрайка, преди той да е изминал последните трийсет метра до мястото, където Сол Уайнтрауб беше клекнал до Брон Ламиа.

Шрайка спря, главата му безшумно се завъртя, а червените му очи блестяха. Касад вдигна щурмовата си пушка и се спусна по склона с безразсъдна скорост.

Шрайка се премести.

Касад видя движението му през времето като бавно размазано петно, забелязвайки, докато наблюдаваше Шрайка, че движението в долината е спряло, пясъкът неподвижно е увиснал във въздуха, а светлината от блестящите Гробници е придобила плътен, кехлибарен оттенък. Пластокостюмът на полковника някак си се местеше с Шрайка, следваше движението му през времето.

Създанието предпазливо вдигна глава, четирите му ръце се протегнаха като остриета на нож, пръстите му се отвориха в остро приветствие.

Касад рязко спря на десет метра от нещото, активира щурмовата пушка и взриви пясъка зад Шрайка с широколъчев изстрел на пълна мощност.

Шрайка проблясна, когато черупката му и подобните на скулптури от стомана крака отразиха адската светлина зад и около него. После триметровото чудовище започна да потъва — пясъкът под него заклокочи в езеро от стопено стъкло. Касад триумфално извика и се приближи, насочил широкия лъч към Шрайка и земята така, както бе пръскал другарчетата си с откраднати напоителни маркучи като дете в бедняшките квартали на Тарзис.

Шрайка потъваше. Ръцете му опипваха пясъка и скалите, опитваха се да се хванат за нещо. Хвърчаха искри. Той се премести, времето се затича назад като превъртан филм, но Касад се преместваше с него, съзнавайки, че Монита му помага, че костюмът й се е слял с неговия и тя го води през времето, а после отново пръскаше създанието с концентрирана топлина, по-силна от слънчевата повърхност, стопяваше пясъка под него и наблюдаваше как скалите наоколо му избухват в пламък.

Както потъваше в котела си от пламък и стопена скала, Шрайка отметна назад глава, отвори широката цепнатина на устата си и изрева.

Касад едва не спря да стреля в шока си от този звук. Писъкът на Шрайка отекна като рев на дракон, смесен с взрива на ядрена ракета. Той разклати зъбите на полковника, проехтя в скалните стени и накара праха във въздуха да падне обратно на земята. Касад превключи на високоскоростна твърда стрелба и изстреля десет хиляди микроиглички в лицето на създанието.

Шрайка се премести — с години, според шеметното усещане за пренасяне в костите и мозъка на Касад — и вече не бяха в долината, а на борда на вятърната гемия и се носеха по Тревното море. Времето се възобнови, Шрайка скочи напред и с металните си ръце, от които капеше стопено стъкло, сграбчи щурмовата пушка на Касад. Полковникът не пусна оръжието и двамата се заклатушкаха в тромав танц. Шрайка завъртя допълнителния си чифт ръце и крака, покрит със стоманени шипове, Касад отскачаше, бягаше и същевременно отчаяно стискаше пушката си.

Бяха в някакво малко помещение. Монита присъстваше като сянка в ъгъла, а някаква друга фигура, висок, покрит с качулка мъж, се придвижи с ултрабавна скорост, за да избегне внезапното размазано петно от ръце и шипове в тясното пространство. Въпреки филтрите на пластокостюма, Касад видя синьо-виолетовото енергийно поле на ерг, което пулсираше и нарастваше, а после се отдръпна от време-насилието на органичните антиентропни полета на Шрайка.

Шрайка замахна и разсече пластокостюма на Касад, за да намери плътта и мускулите. Кръв опръска стените. Полковникът натисна дулото на пушката си в устата на създанието и стреля. Облак от две хиляди високоскоростни иглички отблъсна назад главата на Шрайка, сякаш закачена на пружина и захвърли тялото на нещото към отсрещната стена. Но докато то падаше, шиповете на крака му уцелиха Касад в бедрото и пратиха издигаща се спирала от кръв към прозорците и стените на кабината на вятърната гемия.

Шрайка се премести.

Стиснал зъби, усещащ как костюмът автоматично прави компрес и зашива раните, Касад погледна към Монита, кимна веднъж и последва нещото през времето и пространството.

 

 

Сол Уайнтрауб и Брон Ламиа гледаха зад тях, когато ужасяващият циклон от топлина и светлина като че ли се завихри и умря там. Сол заслони младата жена с тялото си, когато около тях пръсна стопено стъкло, което съскаше и цвъртеше при допира със студената земя. После звукът изчезна, прашната буря замъгли клокочещия басейн, където бе станала битката, и вятърът обви пелерината на Сол около двама им.

— Какво беше това? — задъхано попита Брон.

Сол поклати глава и й помогна да се изправи на крака под ревящия вятър.

— Гробниците се отварят! — извика Сол. — Някаква експлозия, може би.

Брон залитна, възстанови равновесие и докосна ръката на Сол.

— Рахил? — надвика тя бурята.

Сол стисна юмруци. Брадата му вече беше опечена с пясък.

— Шрайка… я взе… не мога да вляза в Сфинкса. Чакам!

Брон кимна й погледна към Сфинкса, видим само като блестящо очертание в яростната вихрушка от пясък.

— Добре ли си? — извика Сол.

— Какво?

— Добре… ли си?

Брон разсеяно кимна и докосна главата си. Невралният шунт го нямаше. Не само противното приспособление на Шрайка, а и шунтът, който Джони й бе поставил хирургически, когато се криеха в Помийния кошер толкова много, много отдавна. Без изчезналите завинаги шунт и Шрьонова уредба, нямаше начин да влезе във връзка с Джони. Брон помнеше как Ъмон унищожи личността на Джони, как го размаза и погълна с не по-голямо усилие, отколкото щеше да приложи тя, за да смачка буболечка.

— Добре съм — отговори Брон, но краката й се подкосиха и Сол трябваше да я задържи да не падне.

Той викаше нещо. Брон опита да се съсредоточи, опита да се фокусира върху тук и сега. След мегасферата, реалността изглеждаше тясна и ограничена.

— … не можем да разговаряме тук — викаше Сол. — … обратно при Сфинкса.

Брон поклати глава. Тя посочи към скалите от северната страна на долината, където между движещите се облаци прах се виждаше огромното дърво на Шрайка.

— Поетът… Силенъс… е там. Видях го!

— Не можем да направим нищо! — извика Сол, заслонил и двама им с пелерината си. Яркочервеният пясък тракаше при допира си до фибропластмасата като иглометен изстрел върху броня.

— Може и да успеем — извика Брон и почувства топлината му, когато се подслони в ръцете му. За миг си пред стави, че може да се свие до него като Рахил и да спи, да спи. — Видях… връзки… когато излизах от мегасферата! — надвика тя рева на бурята. — Тръненото дърво е свързано с двореца на Шрайка по някакъв начин! Ако успеем да се доберем дотам, може да намерим начин да освободим Силенъс…

Сол поклати глава.

— Не мога да оставя Сфинкса. Рахил…

Брон разбра. Тя докосна с ръка страната на учения и после се приведе по-близо, усещайки дъха му до собствената си буза.

— Гробниците се отварят — рече младата жена. — Не зная кога ще имаме друг шанс.

В очите на Сол имаше сълзи.

— Знам. Искам да помогна. Но не мога да оставя Сфинкса, в случай… в случай, че тя…

— Разбирам — каза Брон. — Върни се там. Отивам в двореца на Шрайка, за да видя дали ще мога да открия как е свързан с онова трънено дърво.

Сол тъжно кимна.

— Казваш, че си била в мегасферата — извика той. — Какво видя? Какво научи? Твоята личност на Кийтс… тя…

— Ще разговаряме, когато се върна — извика Брон и се отдалечи една стъпка, за да го вижда по-ясно. Лицето на Сол представляваше маска на болка: лицето на родител, загубил детето си.

— Върни се — твърдо каза тя. — Ще се срещнем при Сфинкса след час или даже по-малко.

Сол потри брадата си.

— Всички, освен теб и мен, изчезнаха, Брон. Не би трябвало да се разделяме…

— Трябва за малко — извика Брон и отстъпи от него, така че вятърът надипли тъканта на панталоните и якето й. — Ще се видим след час или даже по-малко. — Тя бързо се отдалечи, преди да се е поддала на порива отново да се сгуши в топлината на ръцете му. Тук вятърът беше много по-силен и духаше право надолу от високата част на долината. Пясък влезе в очите й и обсипа страните й. Единствено като държеше главата си наведена, Брон можеше да остане близо до пътеката, макар и да вървеше предимно извън нея. Само яркият, пулсиращ блясък на Гробниците осветяваше пътя й. Брон чувстваше, че приливите на времето я притеглят като физическа сила.

Минути по-късно тя смътно осъзна, че е минала покрай Обелиска и е на покритата с останки пътека до Кристалния монолит. Сол и Сфинкса вече бяха изчезнали зад нея и сред кошмара от прах и вятър блещукаше само бледозелената светлина на Нефритената гробница.

Брон спря и леко се олюля, когато вихърът и приливите на времето я задърпаха. До двореца на Шрайка оставаше повече от половин километър надолу по долината. Въпреки че на излизане от мегасферата неочаквано бе разбрала за връзката между дървото и гробницата, какво би могла да направи, когато стигнеше там? А и какво изобщо бе сторил за нея проклетият поет, освен да я ругае и да я влудява? Защо трябваше да умира за него?

Вятърът виеше в долината, но над този шум на Брон й се струваше, че чува по-остри, по-човешки викове. Погледна към скалите на север, но прахът скриваше всичко.

Брон Ламиа се наведе напред, вдигна високо яката на якето си и продължи да върви под напорите на вятъра.

 

 

Преди Мейна Гладстоун да излезе от векторната кабина, прозвуча входен сигнал и тя се отпусна обратно на мястото си, втренчи извънредно напрегнато в холорезервоара. Корабът на консула беше потвърдил съобщението, но не бе последвало излъчване. Навярно беше променил решението си.

Не. Носещите се в правоъгълната призма пред нея колони данни показваха, че съобщението произхожда от системата на Mare Infinitum. Обаждаше се адмирал Уилям Аджънта Лий, като използваше частния код, който му беше дала.

ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос се бяха разгневили, когато Гладстоун бе настояла за производството на флотския командир и го беше назначила за „правителствена свръзка“ в нападателната мисия, първоначално определена за Хеброн. След клането на Небесна врата и Божия горичка, ударната сила беше прехвърлена в системата на Mare Infinitum: редица от седемдесет и четири кораба, като главните бяха пазени от фотонни кораби и предно постови отбранителни щитове, а на цялата Спецчаст беше наредено да удари напредващите бойни кораби на рояка колкото е възможно по-бързо, за да стигне и разбие ядрото на рояка.

Лий беше агент и свръзка на президента. Макар че новият ранг и заповедите му позволяваха да участва при вземането на решения, четирима командири от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос там имаха по-висок чин от неговия.

Това беше добре. Гладстоун го чакаше да се появи и да докладва.

Резервоарът се замъгли и решителният глас на Уилям Аджънта Лий изпълни пространството.

— Г. президент, докладвам, както наредихте. Спецчаст 181.2 успешно се прехвърли в система 3996.12.22…

Гладстоун премига от изненада, преди да си спомни, че това беше официалният код на G-звездната система, в която се намираше Mare Infinitum. Човек рядко се замисля за географията извън самия свят на Мрежата.

— … Щурмовите кораби на рояка остават на сто и двайсет минути от смъртоносния радиус на планетата-цел — казваше Лий. Гладстоун знаеше, че смъртоносният радиус е най-общо разстояние от 0,13 АЕ, на което стандартните корабни оръжия ставаха ефективни, въпреки защитата на фоновите полета. Mare Infinitum нямаше защитни полета. Новият адмирал продължаваше: — Срещата с предните елементи се очаква в 1732:26 по стандарта на Мрежата, приблизително след двайсет и пет минути. Спецчастта е конфигурирана за максимално проникване във врага. Два скокови кораба ще позволят вкарването на нов личен състав или оръжия, докато телепортаторите са блокирани по време на битката. Крайцерът, на който нося знамето си — КХ „Градина Одисея“ — ще изпълни специалната ви заповед при първа възможност. Уилям Лий, край на съобщението.

Образът се сви в бяла, въртяща се сфера, докато не свърши изписването на предавателните кодове.

— Ще отговорите ли? — попита компютърът на предавателя.

— Съобщението прието — отвърна Гладстоун. — Действайте.

Гладстоун излезе в кабинета си и завари Седептра Акаси да я чака. Привлекателното й лице беше смръщено от загриженост.

— Какво има?

— Военният съвет е готов да се събере отново — отвърна помощничката. — Сенатор Колчев чака да се срещне с вас по въпрос, за който твърди, че е спешен.

— Прати го да влезе. Кажи на Съвета, че ще дойда след пет минути. — Гладстоун седна зад старото бюро и устоя на порива да затвори очи. Беше много уморена. Но когато Колчев влезе, очите й бяха отворени. — Седни, Гейбриъл Фьодор.

Масивният лусианец се заразхожда назад-напред.

— Да седна, как ли пък не. Знаеш ли какво става, Мейна?

Тя леко се усмихна.

— Имаш предвид войната ли? Краят на живота, както го виждаме? Това ли?

Колчев удари с юмрук по дланта на другата си ръка.

— Не, нямам предвид това, по дяволите. Имам предвид политическия ти разгром. Следиш ли Всеобема?

— Когато мога.

— Тогава знаеш, че някои сенатори и въртящи се около Сената фигури мобилизират поддръжка за гласуването на вот на недоверие. Неизбежно е, Мейна. Въпрос е само на време.

— Зная това, Гейбриъл. Защо не седнеш? Имаме минута-две преди да трябва да се върнем във Военния салон.

Колчев почти се стовари върху стола.

— Имам предвид, по дяволите, че дори жена ми се е заела да събира гласове срещу теб, Мейна.

Гладстоун се усмихна по-широко.

— Судет никога не е била сред първите ми поддръжници, Гейбриъл. — Усмивката изчезна. — Не съм следила дебатите през последните двайсет минути. Колко време мислиш, че ми остава?

— Осем часа, а може и по-малко.

Гладстоун кимна.

— Не ми трябва повече.

— Не ти трябва ли? За какво, по дяволите, говориш, да ти трябва? Кой друг мислиш, че ще е в състояние да бъде президент по време на войната?

— Ти — отвърна Гладстоун. — Няма съмнение, че ти ще бъдеш моят приемник.

Колчев измърмори нещо.

— Навярно войната няма да продължи дълго — каза Гладстоун, сякаш размишляваше на глас.

— Какво? А, имаш предвид свръхоръжието на Техноцентъра. Да, Албедо е направил работен модел в някаква база на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ някъде си и иска Съветът да отдели време, за да го види. Чиста загуба на време, ако питаш мен.

Гладстоун почувства нещо като студена ръка, стиснала сърцето й.

— Жезълът на смъртта? Техноцентърът вече разполага с такъв?

— С повече от един, но само един е натоварен на фотонен кораб.

— Кой е наредил това, Гейбриъл?

— Морпурго даде заповед за подготовката. — Тежкият сенатор се наведе напред. — Защо, Мейна, какво има? Това нещо не може да се използва без разрешението на президента.

Гладстоун погледна стария си колега от Сената.

— Ние сме много далеч от Pax Hegemonica^[2], нали, Гейбриъл?

Лусианецът отново изсумтя, но в резките му черти се долавяше болка.

— Само по наша вина. Предишното правителство послуша Техноцентъра и допусна Бреша да примами един от рояците. След като този конфликт отмина, ти послуша други елементи на Техноцентъра и вкара Хиперион в Мрежата.

— Мислиш, че пращането на флота, която да отбранява Хиперион, е предизвикало разширяването на войната?

Колчев вдигна очи.

— Не, не, невъзможно. Онези кораби на прокудените са тръгнали още отпреди век, нали? Само да ги бяхме открили по-рано. Или да бяхме намерили начин да прекратим с преговори тази гадост.

Инфотермът на Гладстоун иззвъня.

— Време е да се връщаме — тихо каза тя. — Съветник Албедо навярно иска да ни покаже оръжието, което ще спечели войната.