Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

4

Военното съвещание вече се проточваше в късната сутрин. Подозирам, че подобни срещи имат едни и същи черти — оживена монотонност, продължаваща като фоново жужене, банален вкус на прекалено много кафе, завеса от дим във въздуха, купчини листове и мозъчно замайване на имплантен достъп — от много векове насам. Подозирам, че когато съм бил момче, е било по-просто — Уелингтън е събирал хората си, онези, които безпристрастно и точно е наричал „измета на земята“, не им е казвал нищо и ги е пращал на смърт.

Насочих вниманието си обратно към групата. Бяхме в голяма стая със сиви стени, изпъкващи от белите правоъгълници светлина, сив килим, подковообразна маса в металическия сив цвят на оръжие с черни дискове и някоя и друга гарафа вода. Президент Мейна Гладстоун седеше в центъра на дъговидната извивка на масата, заобиколена от подредени според ранга си сенатори и министри от кабинета, а по-нататък по кривата бяха разположени военни офицери и други второразредни функционери. Зад всички тях, не до масата, седяха неизбежните групички помощници, като нито един от хората от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ не беше под полковник, а зад тях — на по-неудобни на вид столове — помощниците на помощниците.

Аз нямах стол. Заедно с група други поканени, но очевидно безполезни в момента служители, седях на табуретка в задната част на помещението, на двайсет метра от президента и още по-далеч от докладващия офицер, млад полковник с показалка в ръка и без никакво колебание в гласа. Зад полковника беше златисто-сивата плоча на комуникатора, а пред него — леко издигнатата омнисфера от тези, които могат да се видят във всяка холоямка. От време на време комуникаторът потъмняваше и оживяваше, а друг път въздухът се замъгляваше от сложни холоси. Миниатюри на тези диаграми светеха на всеки диск и висяха над някои инфотерми.

Седях на табуретката си, гледах Гладстоун и от време на време нахвърлях скици.

 

 

Когато се събудих тази сутрин в стаята за гости на Правителствения дом, ярката слънчева светлина на Тау Сети Сентър струеше през прасковените завеси, отворили се автоматично в обичайния ми час за събуждане 06:30. За миг се обърках, загубил ориентация, все още преследвайки Ленар Хойт и страхувайки се от Шрайка и Хет Мастийн. После, сякаш някаква сила беше удовлетворила желанието ми да ме остави да сънувам свои собствени сънища, последва миг на смесване на объркването и аз седнах задъхан в леглото, като се оглеждах тревожно и очаквах лимоненожълтият килим и прасковената светлина да изчезнат като трескав сън, и да оставят единствено болката, храчките, ужасните кръвоизливи и кръвта по чаршафите, очаквах сгряната от слънцето стая да потъне в сенките на мрачния апартамент на Piazza di Spagna и да видя надвесеното над мен, чувствително лице на Джоузеф Севърн все повече да се навежда напред, да ме наблюдава и да ме чака да умра.

Изкъпах се два пъти — първо с вода, а след това и със звук, облякох се в нов сив костюм, приготвен за мен върху току-що оправеното легло, когато се върнах от банята и тръгнах да намеря източния двор, където — както ми бе съобщил един любезен сигнал, оставен вляво от новите ми дрехи — беше сервирана закуската за гостите на Правителствения дом.

Портокаловият сок беше прясно изстискан. Беконът бе крехък и истински. Във вестника пишеше, че президент Гладстоун ще се обърне към Мрежата по Всеобема и медиите в 10:30 ч. стандартно време. Страниците бяха препълнени с военни новини. Плоскостни фотоси на армадата грееха в истински цветове. От трета страница мрачно гледаше генерал Морпурго — вестникът го наричаше „героят от Втория бунт на Хайт“. Даяна Филомел хвърли поглед към мен от съседната маса, където закусваше заедно с неандерталския си съпруг. Тази сутрин роклята й беше по-официална — тъмносиня и не така отворена, — но една странична цепка загатваше за снощната гледка. Тя задържа очите си върху мен, докато вдигаше парче бекон с лакираните си нокти и внимателно отхапваше от него. Хърмънд Филомел сумтеше и четеше нещо явно приятно на финансовите страници.

— Миграционната група на прокудените… по-известна като рояк… беше регистрирана от хокинговата апаратура за изкривено засичане в системата Камн преди малко повече от три стандартни години — казваше младият докладващ офицер. — Незабавно след засичането, Спецчаст 42 на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, конфигурирана за евакуация на системата Хиперион, се прехвърли в състояние С-плюс от Парвати със секретна заповед да разположи телепортатор в порталния обхват на Хиперион. По същото време Спецчаст 87.2 беше пратена от Етапен район Солков-Тиката около Камн III със заповед да се срещне с евакуационния корпус в системата Хиперион, да открие миграционната група на прокудените, да влезе в сражение и да унищожи военните им подразделения… — На екрана на комуникатора и пред младия полковник се появиха образи на армадата. Той посочи с показалката си и линия рубинена светлина разсече по-големия холос, за да освети един от корабите три-К в строя. — Спецчаст 87.2 е под командването на адмирал Нашита на борда на КХ[1] „Хебриди“…

— Да, да — измърмори генерал Морпурго, — всички знаем това, Яни. Карай по бързата процедура.

Младият полковник имитира усмивка, недоловимо кимна към генерала и президент Гладстоун и продължи с малко по-неуверен глас.

— Кодираните векторни предавания от СЧ 42 през последните седемдесет и два стандартни часа съобщават за яростни битки между разузнавателните подразделения на евакуационната Спецчаст и предните подразделения на миграционната група на прокудените…

— Рояка — прекъсна го Лейт Хънт.

— Да — отвърна Яни. Той се обърна към екрана и петметровото матово стъкло оживя. За мен изображението представляваше неразгадаем лабиринт от символи, цветни векторни линии, субстратни кодове и акроними на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, които допълваха пълната неразбираемост. Навярно знаците не означаваха нищо и за висшите офицери и политици в помещението, но никой не се издаваше. Започнах нова скица на Гладстоун, с булдогския профил на Морпурго отзад.

— Макар първите доклади да предполагаха следи от четири хиляди хокингови двигателя в района, това е подвеждащо изчисление — продължи полковникът, наречен Яни. Питах се дали това беше малкото или фамилното му име. — Както знаете, миграционните… ъ-ъ… рояците могат да включват до десет хиляди отделни части, но преобладаващото мнозинство от тях са малки и невъоръжени или с незначителна бойна мощ. Преценката на микровълновите, векторните и другите сигнали предполага…

— Извинете ме — прекъсна го Мейна Гладстоун, чийто мрачен глас контрастираше на монотонния доклад на офицера, — но можете ли да ни кажете колко кораба на прокудените имат значителна бойна мощ?

— Хм… — рече полковникът и погледна към началниците си. Генерал Морпурго прочисти гърлото си.

— Според нас, около шест-… максимум седемстотин — отвърна той. — Няма за какво да се притесняваме.

Президент Гладстоун вдигна вежди.

— А какъв е размерът на нашите бойни части?

Морпурго кимна на младия полковник да застане свободно. После отговори:

— Спецчаст 42 има около шейсет кораба, г. президент. Спецчаст…

— Спецчаст 42 е евакуационният корпус, нали? — попита Гладстоун.

Генерал Морпурго кимна и ми се стори, че забелязвам снизходителност в усмивката му.

— Да, госпожо. Спецчаст 87.2, бойният корпус, който се прехвърли в системата преди час, ще…

— Равностойни ли са шейсет кораба на шест– или седемстотин? — прекъсна го Гладстоун.

Морпурго погледна към един от колегите си офицери, сякаш молеше за търпение.

— Да — отвърна той, — повече от равностойни. Трябва да разберете, г. президент, че шестстотин хокингови двигатели могат и да ви се струват много, но не представляват основание за тревога, когато теглят едноместни или разузнавателни съдове, или онези малки, петместни щурмови кораби, които те наричат копиемети. Спецчаст 42 се състои от почти две дузини основни вретенни лайнери, включително носачите „Сянка на Олимп“ и „База Нептун“. Всеки от тях може да спусне повече от сто изтребителя или АЛР. — Морпурго бръкна в джоба си, извади пръчица за пушене с големината на пура, очевидно си спомни неодобрението на Гладстоун и я прибра обратно в якето си. Той се намръщи. — Когато Спецчаст 87.2 завърши разгръщането си, ще имаме повече от достатъчно огнева мощ, за да се справим с десетина рояка. — Все още намръщен, генералът кимна на Яни да продължи.

Полковникът прочисти гърлото си и посочи с показалката образа на екрана.

— Както виждате, Спецчаст 42 нямаше проблем да разчисти необходимото й пространство в космоса, за да се заеме със строежа на телепортатор. Този строеж започна преди шест стандартни седмици и завърши в 16:24 ч. вчера. Първоначалните атаки на прокудените бяха отбити без загуби за СЧ 42 и през последните четирийсет и осем часа беше проведена по-сериозна битка между напредващите подразделения на спецчастта и основните сили на прокудените. Центърът на сражението е тук — Яни отново посочи и част от екрана трепна в синя светлина зад върха на показалката му, — на двайсет и девет градуса над равнината на еклиптиката, на трийсет АЕ[2] от слънцето на Хиперион и приблизително на 0,35 АЕ от хипотетичния край на Ойортния облак на системата.

— Загуби? — попита Лейт Хънт.

— Напълно в приемливи граници за сражение с такава продължителност — отвърна младият полковник, който не изглеждаше някога да е попадал на разстояние от една светлинна година от вражески огън. Русата му коса беше грижливо сресана настрани и лъщеше от силния блясък на лампите. — Унищожени или изчезнали са двайсет и шест скоростни щурмови изтребители на Хегемонията, дванайсет торпедоносача, три фотонни кораба, горивоносителят „Гордостта на Аскуит“ и крайцерът „Дракони III“.

— Колко души са загинали? — попита президент Гладстоун. Гласът й беше много тих.

Яни хвърли бърз поглед към Морпурго, ала отговори сам на въпроса.

— Около две хиляди и триста — рече той. — Но в момента се провеждат спасителни операции и има известна надежда да открием оцелели от „Дракони“. — Полковникът заглади туниката си и бързо продължи. — Тези данни трябва да се преценяват на фона на потвърдените съобщения за унищожаването на поне сто и петдесет бойни кораба на прокудените. Нашите собствени атаки в миграционната гру… в рояка доведоха до още между трийсет и шейсет унищожени кораба, включително кометни ферми, рудопреработвателни съдове и поне една командна група.

Мейна Гладстоун разтри възлестите си пръсти.

— Оценката на загубите — на нашите загуби — включва ли пътниците и екипажа на унищожения дърволет „Игдразил“, който наехме за евакуацията?

— Не, госпожо — бързо отвърна Яни. — Макар по това време прокудените да атакуваха, анализът ни показва, че „Игдразил“ не е бил унищожен от вражеска акция.

Гладстоун отново вдигна вежди.

— Тогава от какво?

— От саботаж, доколкото можем да преценим засега — отвърна полковникът. Той извика нова диаграма на системата на Хиперион върху екрана.

Генерал Морпурго погледна инфотерма си и каза:

— Х-хм, премини към наземната защита, Яни. Президентът трябва да изнесе речта си след трийсет минути.

Завърших скицата на Гладстоун и Морпурго, протегнах се и се огледах за друг модел. Лейт Хънт изглеждаше сериозно предизвикателство, с неопределеното си, почти изпито лице. Когато отново вдигнах поглед, един холос на глобуса на Хиперион престана да се върти и се разгъна в серия плоскостни изображения: полегато правоъгълно, Боново, ортографско, розетно, Ван дер Гринтеново, клиновидно, прекъснат Гуудов хомолог, гномонистично, синусоидно, азимутно, поликонично, свръхкоригирано Куватци, компютърно ешерирано, Бриземайстерово, Бъкминстърово, Милерово цилиндрично, мултиколиграфско и стандартно настолно, преди да се разтвори в стандартна Робинсън-Беърдова карта на Хиперион.

Усмихнах се. Това беше най-забавното нещо, което виждах от началото на заседанието. Неколцина от хората на Гладстоун се размърдаха от нетърпение. Искаха да останат поне десет минути с президента, преди да започне предаването.

— Както знаете — каза полковникът, — Хиперион има стандартната гравитация на Старата Земя от 9,8 g по скалата на Турон-Лумиер…

— О, за Бога — изръмжа Морпурго, — премини на разположението на силите и свършвай с това.

— Слушам, сър — преглътна Яни и вдигна показалката си. В гласа му вече нямаше никаква увереност. — Както знаете… искам да кажа… — Той посочи към най-северния континент, напомнящ слаба скица на глава и шия на кон, рязко завършваща там, където би трябвало да започват гръдните и гръбните мускули. — Това е Еквус[3]. Той има друго официално име, но всички го наричат така, защото… това е Еквус. Веригата от острови, която продължава на юг… тук и тук… се нарича Котката и деветте опашки. Всъщност, това е архипелаг с повече от сто… както и да е, вторият континент се нарича Аквила[4] и навярно можете да видите, че има формата на нещо като орел от Старата Земя, с клюн тук… на северозападния бряг… и нокти, протегнати тук, към югозападния… и поне едно вдигнато крило тук, насочено към североизточния бряг. Този район е така нареченото Плато на зъбера и е почти недостъпен поради огнебълващите гори, но тук… и тук… на югозапад, са разположени основните плантации за фибропластмаса…

Разположението на силите — изръмжа Морпурго.

Скицирах Яни. Открих, че с графит е невъзможно да предам лъсналата пот.

— Слушам, сър. Третият континент е Урсус[5]… малко прилича на мечка… но подразделенията на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ се приземиха там, защото е близо до южния полюс и е почти необитаем, макар че Силите за самоотбрана на Хиперион поддържат наблюдателен пункт… — Яни изглежда усети, че бърбори. Той се изпъна, изтри горната си устна с опакото на дланта си и продължи по-спокойно. — Основните подразделения на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски са тук… тук… и тук. — Показалката му освети областите до столицата Кийтс, високо в шията на Еквус. — Частите на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос блокираха основния космодрум до столицата, както и второстепенните писти тук… и тук. — Той докосна градовете Ендимион и Порт Романс, разположени на континента Аквила. — Формированията на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски подготвиха отбранителни линии тук… — Премигнаха над двайсет червени светлинни — повечето в шията и главните райони на Еквус, но и няколко по клюна на Аквила и в областта на Порт Романс. — Те включват подразделения на морската пехота, както и части на сухопътната отбрана, войскови единици земя-въздух и земя-космос. Върховното командване очаква, за разлика от Бреша, да няма битки на самата планета, но в случай, че се опитат да нахлуят, ще бъдем готови да ги посрещнем.

Мейна Гладстоун провери инфотерма си. До речта й оставаха седемнайсет минути.

— Ами евакуационните планове?

Възвърнатото самообладание на Яни се разпадна. Той отчаяно погледна към началниците си.

— Никаква евакуация — рече адмирал Сингх. — Това е измама, примамка за прокудените.

Гладстоун почука върховете на пръстите си едни в други.

— На Хиперион има няколко милиона души, адмирале.

— Да — отвърна Сингх, — и ние ще ги защитим, но евакуацията дори само на шейсетината хиляди граждани на Хегемонията е невъзможна. Ще настъпи хаос, ако допуснем всичките три милиона в Мрежата. Освен това е невъзможно от гледна точка на безопасността.

— Шрайка ли имате предвид? — попита Лейт Хънт.

— От гледна точка на безопасността — повтори генерал Морпурго. Той се изправи и взе показалката от Яни. Младият мъж постоя в нерешителност за миг, не виждайки място, където да седне или да застане, а после отстъпи в задната част на помещението, отпусна се в стойка „свободно“ и се втренчи в нещо близо до тавана — навярно в края на военната си кариера.

— Спецчаст 87.2 е в системата — каза Морпурго. — Прокудените отстъпиха към центъра на рояка си, на около шейсет АЕ от Хиперион. Фактически системата е в безопасност. Хиперион е в безопасност. Очакваме контраатака, но знаем, че можем да я задържим. На практика сега Хиперион е част от Мрежата. Някакви въпроси?

Въпроси нямаше. Гладстоун излезе с Лейт Хънт, част от сенаторите и помощниците си. Висшите военни се разделиха на групички, очевидно според ранга си. Помощниците се пръснаха. Неколцината репортери, допуснати на съвещанието, изтичаха при операторските си екипи, които чакаха отвън. Младият полковник, Яни, остана в стойка „свободно“, с нефокусиран поглед и много пребледняло лице.

Останах седнал за миг, втренчен в картата на Хиперион. Сходството на континента Еквус с кон беше още по-голямо от това разстояние. От мястото си можех да различа планинската верига Брайдъл Рейндж и оранжево-жълтия цвят на високата пустиня под „окото“ на коня.

На североизток от планините не бяха отбелязани отбранителни позиции на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ — нямаше съвсем никакви символи, освен мъничка червена светлинка, която можеше да е Града на поетите. Гробниците на времето изобщо не бяха показани. Сякаш Гробниците нямаха военно значение и не играеха никаква роля в текущите събития. Но аз някак си знаех, че не е така. Някак си подозирах, че цялата война, движението на хиляди, съдбата на милиони — а може би и на милиарди — зависеше от действията на шестима души в онзи неотбелязан, оранжево-жълт участък.

Затворих скицника, прибрах моливите в джобовете си, потърсих изхода, открих го и го използвах.

 

 

Лейт Хънт ме пресрещна в един от дългите коридори, който водеше към главния вход.

— Излизате ли?

Поех си дъх.

— Забранено ли ми е?

Хънт се усмихна, ако човек можеше да нарече разтягането на тънките му устни усмивка.

— Разбира се, че не, г. Севърн. Но президент Гладстоун ме помоли да ви предам, че би искала отново да разговаря с вас днес следобед.

— Кога?

Хънт сви рамене.

— По всяко време след речта й. Когато ви е удобно.

Кимнах. Буквално милиони лобисти, службогонци, бъдещи биографи, бизнесмени, привърженици на президента и потенциални атентатори биха дали мило и драго, за да прекарат няколко секунди с президент Гладстоун, а аз можех да я видя „когато ми е удобно“. Никой никога не е твърдял, че вселената е нормална.

Минах покрай Лейт Хънт и се насочих към парадната врата.

 

 

Според отдавнашна традиция, Правителственият дом нямаше обществени телепортали в стените си. До ниската, бяла сграда, която служеше за пресцентър и терминал, имаше кратък преход през пропуските на службата за сигурност на главния вход и през градината. Новинарите се бяха скупчили около една централна холоямка, където познатото лице и глас на Люелин Дрейк, „гласът на Всеобема“, представяше речта на президент Гладстоун като „жизненоважна за Хегемонията“. Кимнах към него, намерих незает портал, показах универсалната си карта й влязох в търсене на бар.

 

 

Главната магистрала беше, щом стигнете дотам, единственото място в Мрежата, откъдето можете да се телепортирате безплатно. Всички светове в Мрежата бяха предложили поне по един от най-красивите си градски квартали — ТС2 предлагаше двайсет и три — за пазаруване, развлечения, луксозни ресторанти и барове. Особено барове.

Подобно на р. Тетида, Главната магистрала минаваше през големи колкото военни телепортали, високи по двеста метра. С обкръжението си, тя оставяше впечатление за безкраен булевард, за стокилометрова улица на материални наслади. Човек можеше да застане — както постъпих тази сутрин и аз — под яркото слънце на Тау Сети и да погледне надолу по Магистралата към разположения по средата нощен Денеб Драй, оживен от неон и холоси, и да зърне столентовата Главна алея на Лусус, знаейки в същото време, че зад нея се намират сенчестите бутици на Божия горичка с нейната настлана с тухли магистрала и асансьори до върховете на Дърветата — най-скъпото място за хранене в Мрежата.

Изобщо не ми пукаше за всичко това. Просто исках да намеря спокоен бар.

Баровете на ТС2 бяха прекалено препълнени с бюрократи, журналисти и бизнесмени, затова взех една от совалките на Магистралата и слязох на главната спирка на Сол Дракони Септем. Гравитацията обезкуражаваше мнозина — тя обезкуражаваше и мен, — но това означаваше, че баровете не са толкова претъпкани и че хората са дошли да пият.

Мястото, което избрах, беше наземен бар, почти скрит под подпорните стълбове и служебните улеи към главната пазарна решетка. Вътре беше тъмно: тъмни стени, тъмно дърво, тъмни клиенти — кожата им бе толкова черна, колкото моята беше бяла. Мястото бе добро за пиене и аз точно с това се заех, като започнах с двойно шотландско уиски, а после продължих с по-сериозни неща.

Дори тук не можех да се освободя от Гладстоун. В другия край на стаята един плоскоекранен телевизор показваше лицето на президента на синьо-златистия фон, който тя използваше за държавни предавания. Неколцина от другите пиячи се бяха събрали да гледат. Дочувах откъси от речта:

— … за да обезпечим сигурността на гражданите на Хегемонията и… не можем да допуснем да изложим на опасност сигурността на Мрежата или на нашите съюзници в… затова съм заповядала пълен военен отпор на…

— Намалете проклетото нещо! — Удивих се, когато разбрах, че бях извикал самият аз. Клиентите се намръщиха през рамо, но намалиха телевизора. Погледах малко как се движи устата на Гладстоун, а после махнах на бармана за още едно двойно.

По някое време по-късно, може да беше и след часове, вдигнах поглед от чашата си, за да открия, че някой седи срещу мен в тъмния бар. Мина известно време, докато, мигайки на слабата светлина, познах кой беше това. За миг сърцето ми се разтуптя, когато си помислих: „Фани“, но после отново премигнах и казах:

— Лейди Филомел.

Тя все още носеше тъмносинята рокля, в която я бях видял на закуска. Сега някак си изглеждаше по-къса. Лицето и раменете й като че ли блестяха в сумрака.

— Г. Севърн — почти шепнешком отвърна тя. — Дойдох, за да изпълните обещанието си.

— Обещание ли? — махнах аз на бармана, но той не реагира. Намръщих се и погледнах към Даяна Филомел. — Какво обещание?

— Да ме нарисувате, разбира се. Забравихте ли обещанието си от тържеството?

Щракнах с пръсти, но високомерният барман отново не благоволи да погледне към мен.

— Нали ви нарисувах — казах аз.

— Да — отвърна лейди Филомел, — но не цялата.

Въздъхнах и пресуших остатъка от скоча си.

— Пия — рекох.

Лейди Филомел се усмихна.

— Виждам.

Понечих да се изправя и да потърся бармана, размислих и бавно седнах обратно на изтърканата дървена пейка.

— Армагедон — казах аз. — Играят си с Армагедон. — Внимателно погледнах жената, като леко примижах, за да я фокусирам. — Знаете ли тази дума, милейди?

— Не мисля, че ще ви сервират повече алкохол — рече тя. — Имам пиене вкъщи. Можете да пиете, докато ме рисувате.

Отново примижах, вече лукаво. Може и да бях изпил малко повечко скоч, но това не беше навредило на съзнанието ми.

— Ами мъжа ви? — попитах аз.

Даяна Филомел отново сияйно се усмихна.

— Ще прекара няколко дни в Правителствения дом — вече наистина шепнешком отвърна тя. — Не може да стои далече от центъра на властта в такъв важен момент. Хайде, колата ми е точно отпред.

Не помня дали платих, но сигурно съм. Или пък лейди Филомел. Не помня дали тя ме е извела, но сигурно някой го е направил. Навярно шофьорът. Спомням си мъж в сива туника и панталони и как се облягам на него.

ЕМПС-то имаше балоноподобна горна част, поляризирана отвън, но съвсем прозрачна отвътре, където седнахме върху дебели възглавници. Преброих два поредни портала, а сетне се отклонихме от Магистралата и набрахме височина над сини поля и под жълто небе. Сложни къщи, построени от някакво абаносово дърво по върховете на хълмовете, бяха заобиколени от макови полета и бронзови езера. Ренесанс Вектор? Точно сега загадката беше прекалено сложна за мен, така че облегнах главата си на стената на балона и реших да се отпусна за миг-два. Трябваше да съм отпочинал за портрета на лейди Филомел… ха-ха.

Полята се носеха под нас.

Бележки

[1] Кораб на Хегемонията — Бел.пр.

[2] АЕ — астрономическа единица — Бел.пр.

[3] Кон (лат.) — Бел.пр.

[4] Орел (лат.) — Бел.пр.

[5] Мечка (лат.) — Бел.пр.