Дан Симънс
Падането на Хиперион (43)

43

Лейт Хънт никога по-рано не беше виждал човек да умира. Последният ден и нощ, които бе прекарал с Кийтс — Хънт все още мислеше за него като за Джоузеф Севърн, но беше сигурен, че умиращият мъж вече мисли за себе си като за Джон Кийтс — бяха най-трудните в живота му. Кръвоизливите бяха непрекъснати през последния ден и нощ от живота на Кийтс и между тези пристъпи на повръщане, Хънт чуваше как храчките кипят в гърлото и гърдите на дребния мъж, докато той се бореше за живот.

Хънт седеше до леглото в малката предна стаичка на Piazza di Spagna и слушаше бълнуванията на Кийтс, а изгревът се превръщаше в късно утро и късното утро — в ранен следобед. Кийтс беше трескав и непрекъснато изпадаше в безсъзнание, но настояваше Хънт да слуша и записва всичко — бяха намерили мастило, перо и листи в другата стая — и Хънт се подчиняваше, бясно драскайки, докато умиращият киборг бълнуваше за метасфери и изчезнали божества, за отговорностите на поета и залеза на богове, и за Милтъновата гражданска война в Техноцентъра.

Тогава Хънт се съвзе и стисна трескавата ръка на Кийтс.

— Къде е Техноцентърът, Сев… Кийтс? Къде е?

Умиращият беше потънал във видима пот и извърна лицето си.

— Не дишай към мен — усещам го като лед!

— Техноцентърът — повтори Хънт и се дръпна назад, усетил порив да заплаче от жалост и разочарование, — къде е Техноцентърът?

Кийтс се усмихна, а главата му се люшкаше напред-назад от болка. Усилието, което правеше да диша, звучеше като вятър през скъсан мях.

— Като паяци в мрежата — промълви той, — паяци в мрежата. Тъкат… оставят нас да я тъчем вместо тях… после ни хващат и ни изсмукват. Като мухи, уловени от паяци в мрежа.

Хънт престана да пише, докато слушаше този като че ли безсмислен брътвеж. После разбра.

— Боже мой — прошепна той. — Те са в телепортаторната система.

Кийтс се опита да седне и сграбчи ръката на Хънт с ужасна сила.

— Кажи на твоя президент, Хънт. Накарай Гладстоун да я разкъса. Да я разкъса. Паяци в мрежата. Човек бог и машина бог… трябва да намерят съюза. Не аз! — Той падна обратно върху възглавниците и започна беззвучно да плаче. — Не аз.

Кийтс поспа през дългия следобед, макар и Хънт да знаеше, че е по-близо до смъртта, отколкото до съня. И най-слабият звук сепваше умиращия поет и го караше да се бори за въздух. По залез-слънце Кийтс беше прекалено слаб, за да кашля и Хънт трябваше да му помага да навежда глава над легена, за да позволи на гравитацията да прочисти устата и гърлото му от кървавата слуз.

На няколко пъти, когато Кийтс изпадаше в краткотрайна дрямка, Хънт се приближаваше до прозореца, а веднъж слезе по стълбите и до предната врата, за да погледне към площада. Нещо високо и остроръбесто стоеше в дълбоките сенки в срещуположния край на площада до подножието на стълбището.

Вечерта подремна и самият Хънт, докато седеше изправено на твърдия стол до леглото на Кийтс. Събуди се, сънувайки че пада и протегна ръка да се хване за нещо, само за да открие, че Кийтс е буден и го гледа.

— Виждал ли си изобщо някой да умира? — попита Кийтс между слабите си опити да поеме въздух.

— Не. — Хънт си помисли, че има нещо странно в погледа на младия мъж, сякаш Кийтс го гледаше, но виждаше някой друг.

— Ами тогава те съжалявам — рече поетът. — В какви неприятности и опасности попадна заради мен. А сега трябва да бъдеш твърд, защото не остава още много.

Хънт беше поразен не само от смелостта в тази забележка, а от внезапната промяна в диалекта на Кийтс от безизразния стандартен за Мрежата английски в нещо много по-старо и интересно.

— Глупости — енергично възрази Хънт, като се насилваше да изрази ентусиазъм и живост, каквито не изпитваше. — Ще се измъкнем от всичко това преди разсъмване. Ще се промъкна навън веднага, щом мръкне и ще намеря телепортал.

Кийтс поклати глава.

— Шрайка ще те вземе. Няма да допусне някой да ми помогне. Ролята му е да се грижи да избягам от себе си чрез самия себе си. — Той затвори очи, когато дишането му стана по-разпокъсано.

— Не ме интересува — отвърна Хънт и пое ръката на младия мъж. Предполагаше, че поетът отново бълнува от треската, но тъй като през изтеклите два дни това беше един от малкото случаи, когато Кийтс бе в пълно съзнание, Хънт чувстваше, че си струва усилието да разговаря. — Какво имаш предвид с това да избягаш от себе си чрез самия себе си?

Кийтс отвори очи. Бяха кафяви и прекалено ярки.

— Ъмон и другите се опитват да ме накарат да избягам от себе си като приема божествеността, Хънт. Изкушават ме да заловя белия кит, примамват ме да хвана последния полет. Бягащото Състрадание ще открие дома си у мен… у мен, господин Джон Кийтс, висок метър и петдесет… а после започва помиряването, нали?

— Какво помиряване? — Хънт се приведе по-близо, като се стараеше да не диша към него. Кийтс сякаш се бе свил в пижамата си, в купчината одеяла, но излъчващата се от него жар изпълваше стаята. Лицето му се виждаше като блед овал на изтляващата светлина. Хънт съвсем бегло осъзнаваше златната ивица отразени слънчеви лъчи, движеща се по стената точно под мястото, където тя се срещаше с тавана, но очите на Кийтс не се откъсваха от този последен знак на деня.

— Помиряването на човека и машината, на Твореца и творението — отвърна Кийтс и се закашля, преставайки едва когато изхрачи червена слуз в легена, подаден му от Хънт. Отпусна се назад, задъхан за миг и прибави: — Помиряването на човечеството и онези, които се опитаха да го унищожат, на Техноцентъра и човечеството, което се опита да изличи, на болезнено създадения Бог на Празнотата, Която Обвързва и неговите предци, които се опитаха да го премахнат.

Хънт поклати глава и престана да пише.

— Не разбирам. Можеш да станеш този… месия… като оставиш смъртното си ложе?

Бледият овал на лицето на Кийтс се залюля напред-назад върху възглавницата в движение, което можеше да замества смях.

— Всички бихме могли, Хънт. Човешкото безумие и най-голямата му гордост. Ние приемаме болката си. Градим път за децата си. Това ни заслужи правото да станем Бога, за когото мечтахме.

Хънт погледна надолу и видя, че е свил юмрук от безсилие.

— Ако можеш да сториш това… да се превърнеш в тази сила… направи го. Измъкни ни оттук!

Кийтс отново затвори очи.

— Не мога. Не съм Този, Който Идва, а Този, Който Идва Преди. Не съм кръстеният, а кръстителят. Merde, Хънт, аз съм атеист! Дори Севърн не можа да ме убеди в тези неща, когато се удавях в смърт! — Кийтс сграбчи ризата на Хънт с ярост, която уплаши по-възрастния мъж. — Напиши това!

И Хънт затърси древното перо и грубата хартия, драскайки бясно, за да улови думите, които сега шепнеше Кийтс:

Урок чудесен в лицето ти безмълвно:

Безмерно знание ме прави бог.

Названия, дела, легенди сиви, ужасни случки, бунтове,

величества и кралски гласове, агонии,

създаване и разрушаване в едно

изливат се в бездънния ми мозък

и ме обожествяват, сякаш живо вино

или пък чуден еликсир изпил съм

и тъй съм станал аз безсмъртен.

Кийтс живя още три болезнени часа — плувец, изплуващ отвреме-навреме от морето си от агония, за да си поеме дъх или бързо да прошепне някакви безсмислици. Веднъж, много след здрачаване, той дръпна ръкава на Хънт и промълви достатъчно смислено:

— Когато умра, Шрайка няма да те нарани. Той чака мен. Може и да не откриеш път за дома, но той няма да те нарани, докато търсиш. — И отново, точно когато Хънт се привеждаше, за да чуе дали дъхът все още клокочи в дробовете на поета, Кийтс започна да говори и продължи между спазмите, докато не даде на другия специални инструкции за погребението си в Римското протестантско гробище, близо до Пирамидата на Гай Цестий.

— Глупости, глупости — непрекъснато мърмореше Хънт като мантра и стискаше горещата длан на младия мъж.

— Цветя — прошепна малко по-късно Кийтс, точно след като Хънт беше запалил лампата на бюрото. Очите на поета бяха широко отворени, когато се втренчи в тавана с израз на чиста, детска почуда. Хънт вдигна поглед и видя избелелите жълти рози, нарисувани в сините квадрати на тавана. — Цветя… над мен — прошепна Кийтс между усилията си да диша.

Хънт стоеше до прозореца, вперил поглед навън в сенките зад Испанското стълбище, когато болезнено стържещото дишане зад него пресекна и престана, и Кийтс с мъка изрече:

— Севърн… повдигни ме! Умирам.

Хънт седна на леглото и го подхвана. Жар се излъчваше от дребното тяло, което като че ли нямаше тежест, сякаш истинската му материя беше изтляла.

— Не се плаши. Бъди твърд. И благодари на Бога, че това свършва! — изпъшка Кийтс и сетне ужасното стържене стихна. Хънт помогна на поета да легне по-удобно, когато дишането му се успокои в по-нормален ритъм.

Хънт смени водата в легена, навлажни нова кърпа и се върна, за да завари Кийтс мъртъв.

По-късно, точно след изгрев-слънце, той вдигна дребното тяло — увито в нови чаршафи от собственото легло на Хънт — и излезе в града.

 

 

Бурята беше утихнала, когато Брон Ламиа стигна до края на долината. Минавайки покрай Пещерните гробници, тя беше видяла същия зловещ блясък, който излъчваха другите Гробници, но оттам се разнасяше и ужасен шум — сякаш викаха хиляди хора — екот и стенание от земята. Брон забърза по пътя си.

Небето се бе изчистило, когато застана пред двореца на Шрайка. Името на сградата беше подходящо избрано: полукуполът бе заоблен нагоре и навън като черупката на създанието, подпорни елементи се извиваха надолу като пронизващи дъното на долината остриета, а други се издигаха нагоре и настрани като тръните на Шрайка. Стените станаха прозрачни, когато се усили вътрешният блясък и сега постройката светеше като гигантски блуждаещ огън, а горните й части искряха с червена светлина като очите на Шрайка.

Брон си пое дъх и докосна корема си. Беше бременна — знаеше го още отпреди да напусне Лусус — и не дължеше ли повече на неродения си син или дъщеря, отколкото на циничния стар поет, разпнат на дървото на Шрайка? Брон знаеше, че отговорът е „да“ и че това нямаше абсолютно никакво значение. Тя въздъхна и се приближи до двореца на Шрайка.

Отвътре той не беше по-широк от двайсет метра. По-рано, когато бяха влизали, Брон и другите поклонници бяха видели интериора като едно-единствено открито пространство, празно, с изключение на шиповидните подпори, които се пресичаха на кръст под блестящия купол. Сега, когато Брон застана на входа, вътрешността беше пространство, по-голямо от самата долина. Десетина редици бели камъни се издигаха една до друга и се простираха в избледняващата далечина. Върху всеки каменен ред лежаха облечени по различен начин човешки тела, свързани със същия полуорганичен, полупаразитен шунтов щекер и кабел, който приятелите й бяха казали, че е носила самата тя. Само че тези метални, макар и прозрачни пъпни върви пулсираха с червена светлина и ритмично се разширяваха и свиваха, сякаш през черепите на спящите фигури се проточваше кръв.

Брон залитна назад, блъсната едновременно от вълната на антиентропните приливи и от гледката, но когато застана на десет метра от двореца, отвън той беше толкова голям, колкото винаги. Не претендираше, че разбира колко клика могат да се съберат в такава скромна обвивка. Гробниците на времето се отваряха. Доколкото знаеше, тази можеше едновременно да съществува в различни времена. Това, което обаче разбираше, бе, че когато се будеше от собствените си пътувания с шунта, тя беше зървала тръненото дърво на Шрайка свързано с тръби и пълзящи пипала от енергия, невидими за окото, но сега съвсем явно съединени с двореца на Шрайка.

Брон отново пристъпи към входа.

Вътре чакаше Шрайка. Черупката му, обикновено искряща, сега изглеждаше черна на фона на светлината и мраморния блясък около нея.

Брон усети как адреналинът й устремно се покачва, почувства порив да се обърне и да избяга, и пристъпи вътре.

Входът зад нея почти изчезна, забележим само по бледото замъгляване в еднаквия блясък, който се излъчваше от стените. Шрайка не помръдваше. Червените му очи пламтяха от сянката на черепа му.

Брон пристъпи напред. Ботушите й не издаваха звук по каменния под. Шрайка беше на десет метра отдясно, там, където започваха каменните редици, издигащ се като неприлична закачалка към таван, скрит в блясък. Тя не хранеше илюзии, че ще може да стигне обратно до вратата, преди създанието да стигне до нея.

Той не помръдваше. Въздухът миришеше на озон и нещо болезнено сладко. Брон тръгна, опряла гръб в стената и разгледа редиците от тела, за да зърне познато, спящо лице. С всяка стъпка наляво, тя се отдалечаваше от изхода и улесняваше Шрайка да отреже пътя й. Създанието стоеше на мястото си като черна скулптура в океан от светлина.

Редиците се простираха с километри. Каменни стълбища, всяко от които почти цял метър високо, нарушаваха хоризонталните редове от тъмни тела. След няколко минути път от входа, Брон изкачи долната третина на едно от тези стълбища, докосна най-близкото тяло от втората редица и с облекчение откри, че плътта е топла, че гърдите на мъжа се издигат и спадат. Това не беше Мартин Силенъс.

Брон продължи напред, като почти очакваше да намери Пол Дюре, Сол Уайнтрауб или дори себе си да лежи сред живите мъртъвци. Вместо това тя откри лице, което беше видяла за последен път, изсечено в планински склон. Тъжния крал Били лежеше неподвижен върху бял камък през пет редици от нея, а царствените му одежди бяха обгорени и изцапани. Тъжното лице беше — както и всички останали — изкривено в някаква вътрешна агония. Мартин Силенъс лежеше през три тела от него, на по-долна редица.

Брон приклекна до поета и погледна през рамо към черното петно на Шрайка, все още неподвижен в края на редиците от тела. Както и останалите, Силенъс изглежда беше жив, в безмълвна агония и бе свързан с шунтов щекер към пулсиращата пъпна връв, която на свой ред потъваше в бялата стена зад перваза и сякаш се сливаше с камъка.

Брон се задъха от страх, когато прокара длан по черепа на поета, усети сливането на пластмаса и кост, а после сама попипа пъпната връв и не откри връзка или отвор в мястото, където се скриваше в камъка. Под пръстите й пулсираше течност.

— Мамка му — прошепна Брон и във внезапен пристъп на паника, погледна зад себе си, сигурна, че Шрайка се е промъкнал в опасна близост. Тъмната фигура все още стоеше в края на дългото помещение.

Джобовете й бяха празни. Нямаше нито оръжие, нито някакъв инструмент. Разбираше, че ще трябва да се върне при Сфинкса, да намери вързопите, да изрови нещо, с което да реже, а после пак да дойде тук и да събере достатъчно смелост, за да влезе повторно.

Брон знаеше, че никога повече няма да може да мине пак през онази врата.

Тя коленичи, пое дълбоко дъх, вдигна, а после и спусна ръката си. Ръбът на дланта й се разби в материала, който приличаше на прозрачна пластмаса, а на пипане беше по-твърд от стомана. Дори и само от този единствен удар, ръката я заболя от китката до рамото.

Брон Ламиа погледна надясно. Шрайка се приближаваше към нея, бавно пристъпвайки като старец на спокойна разходка.

Тя извика, коленичи и отново замахна, напрегнала длан и стегнала палец под прав ъгъл. Ударът отекна в дългото помещение.

Брон Ламиа беше израснала на Лусус при 1,3 стандартна гравитация и беше атлетична за расата си. Откакто навърши девет години, тя си мечтаеше и работеше, за да стане детектив, и част от тази естествено маниакална и съвсем нелогична подготовка бяха тренировките й по бойните спортове. Сега тя изсумтя, вдигна ръка и отново замахна, като желаеше дланта й да е острие на брадва и виждаше в съзнанието си поразяващия удар, успешното разсичане на материята.

Пулсирайки като жива, твърдата пъпна връв недоловимо се вдлъбна и сякаш се дръпна встрани, когато жената отново замахна.

Под и зад нея се разнесоха стъпки. Брон почти се изкиска. Би било по-лесно да удари камъка, за да постигне същия ефект. Тя отново блъсна ръба на дланта си във връвта и усети, че някаква малка костица в ръката й поддава. Болката беше като далечен шум, като плъзгането под и зад нея.

„Идвало ли ти е наум — помисли си тя, — че ако успееш да разкъсаш това нещо, той навярно ще умре?“

Отново замахна. Стъпките замлъкнаха в основата на стълбището.

Брон се задъхваше от усилие. Пот капеше от челото и страните й по гърдите на спящия поет.

„Та аз дори не те харесвам“ — помисли си тя към Мартин Силенъс и отново удари. Беше като да се опитва да отсече крака на метален слон.

Шрайка започна да се изкачва по стълбището.

Брон се изправи наполовина и хвърли цялата тежест на тялото си в замахване, което почти изкълчи рамото й, счупи китката й и смаза малките костици в дланта й.

И разсече връвта.

Червена, прекалено рядка за кръв течност рукна по краката на жената и върху белия камък. Разсеченият кабел, все още стърчащ от стената, се сгърчи и после започна да потръпва като раздразнено пипало, преди да се отпусне вяло и да се изтегли — кървяща змия, плъзгаща се в дупка, която престана да съществува, веднага щом пъпната връв се скри от поглед. Остатъкът й, все още свързан с невралния шунт на Силенъс, повяхна след пет минути, като изсъхна и се сви подобно на извадена от водата медуза. Оплискала лицето и раменете на поета, червената течност започна да посинява, докато Брон я гледаше.

Очите на Мартин Силенъс трепнаха и се отвориха като очи на бухал.

— Хей — каза той, — знаеш ли, че шибаният Шрайк е точно зад теб?

 

 

Гладстоун се телепортира в личния си апартамент и веднага се приближи до векторната ниша. Очакваха я две съобщения.

Първото беше от космоса на Хиперион. Гладстоун замижа, когато мекият глас на бившия й генерал-губернатор на Хиперион, младия Лейн, направи бързо обобщение на срещата с трибунала на прокудените. Президентът се отпусна на кожения стол и вдигна двата си юмрука към бузите си, когато Лейн повтори опроверженията на прокудените. Те не бяха нашествениците. Лейн завърши предаването с кратко описание на рояка, със своето мнение, че прокудените казват истината, със забележката, че съдбата на консула е все още неизвестна и с искане за заповеди.

— Ще отговорите ли? — попита векторният компютър.

— Потвърждавам приемането на съобщението — рече Гладстоун. — Излъчи сигнал за готовност с дипломатическия едновременен код.

Гладстоун включи второто съобщение.

Появи се адмирал Уилям Аджънта Лий в разпокъсана плоскообразна проекция — векторният предавател на кораба му очевидно работеше с намалена енергия. От периферните колони данни президентът видя, че съобщението е скрито сред стандартните телеметрични предавания на флотата: техниците от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ накрая щяха да забележат несъответствията в крайните номера, но това можеше да стане след часове или дни.

Лицето на Лий беше окървавено, а фонът бе скрит в дим. От мъгливия черно-бял образ на Гладстоун й се струваше, че младият мъж предава от доковата ниша на крайцера си. На метална маса зад него лежеше труп.

— … попълнение от морски пехотинци успя да се качи на борда на така наречените им улани — задъхано казваше Лий. — Управлявани са от хора — по петима на кораб — и те наистина приличат на прокудени, но вижте какво стана, когато опитахме да извършим аутопсия. — Картината се измести и Гладстоун разбра, че Лий използва ръчен видеонокъл, монтиран във векторния предавател на крайцера. Сега адмиралът беше изчезнал, а тя гледаше надолу към бялото, наранено лице на мъртъв прокуден. От кръвта, течаща от очите и ушите му, възрастната жена предположи, че е умрял от експлозивна декомпресия.

Появи се ръката на Лий — позна го по адмиралския ширит на ръкава, — която държеше лазерен скалпел. Младият командир не си направи труда да свали дрехите, преди да направи вертикален разрез в областта на гърдите и да продължи надолу.

Ръката с лазера се отдръпна и камерата показа как с трупа на прокудения започна да става нещо. Широки участъци от гърдите на мъртвеца започнаха да тлеят, сякаш лазерът беше запалил дрехите. После униформата прегоря и веднага стана очевидно, че гърдите на мъжа горят на разширяващи се, неправилно оформени дупки и от тях блестеше толкова ярка светлина, че джобният видеонокъл трябваше да намали светлочувствителността си. Сега горяха парчета от черепа и оставяха остатъчни образи по векторния екран и ретината на Гладстоун.

Камерата се върна обратно, преди трупът да изчезне напълно, сякаш горещината вече беше непоносима. Лицето на Лий постепенно се фокусира.

— Разбирате, г. президент, че същото става с всички трупове. Не заловихме живи пленници. Все още не сме открили център в рояка, а само още бойни кораби и ми се струва, че…

Образът изчезна и колоните данни показаха, че съобщението е прекъснало по средата на излъчването.

— Ще отговорите ли?

Гладстоун поклати глава и отвори нишата. Отново в кабинета си, тя погледна с копнеж към дългата кушетка и седна зад бюрото си, знаейки, че ако за миг затвори очи, ще заспи. Седептра се обади по личната честота на инфотерма й и каза, че генерал Морпурго трябва да види президента по спешен въпрос.

Лусианецът влезе и започна да се разхожда напред-назад от раздразнение.

— Г. президент, разбирам основанията ви да наредите използването на устройството на жезъла на смъртта, но трябва да се възпротивя.

— Защо, Артър? — попита тя, като за пръв път от седмици се обърна към него по име.

— Защото изобщо не знаем какъв ще е дяволският резултат. Прекалено опасно е. А и… не е морално.

Гладстоун вдигна вежди.

— Значи да загубим милиарди граждани в една проточила се война на изтощение ще бъде морално, а да използваме това нещо, за да убием милиони, няма да е морално, така ли? Това ли е позицията на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, Артър?

— Това е моята позиция, г. президент.

Гладстоун кимна.

— Разбрах и си взимам бележка, Артър. Но решението е взето и ще бъде изпълнено. — Тя видя, че старият й приятел понечва да се обади и преди да успее да отвори уста, за да възрази или по-вероятно, да предложи оставката си, Гладстоун рече: — Ще се поразходиш ли с мен, Артър?

Генералът от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ се стъписа.

— Разходка ли? Защо?

— Трябва ни малко чист въздух. — Без да го чака да отговори, Гладстоун тръгна към личния си телепортатор, включи ръчното управление и пристъпи през устройството.

Морпурго мина през непрозрачния портал, сведе очи към златистата трева, която стигаше до коленете му и се разстилаше до далечния хоризонт и вдигна лице към шафраненожълтото небе, където се носеха разкъсани бронзови облаци. Зад него порталът премигна и изчезна, а местоположението му бе отбелязано само от еднометровия контролен пулт, единственото направено от човек нещо, виждащо се в безкрайното море от златиста трева и облачно небе.

— Къде сме, по дяволите? — попита той.

Гладстоун беше откъснала дълъг стрък трева и го дъвчеше.

— Кастроп-Роуксел. Тук няма инфосфера, нито орбитални устройства, нито пък каквито и да било хора или машини.

Морпурго изсумтя.

— Навярно не е по-безопасно откъм контрол от страна на Техноцентъра, отколкото местата, където ни водеше Байрън Ламиа, Мейна.

— Навярно не — съгласи се Гладстоун. — Слушай, Артър. — Тя активира инфотермните записи на двете векторни предавания, които току-що беше чула.

Когато свършиха, когато лицето на Лий изчезна, Морпурго навлезе във високата трева.

— Е? — подтичвайки, за да върви в крак с него, попита Гладстоун.

— Значи онези тела на прокудени се самоунищожават по същия начин, по който е известно, че го правят киборгите — рече той. — И какво от това? Мислиш ли, че Сенатът или Всеобема ще приемат това за доказателство, че всъщност зад нашествието стои Техноцентърът?

Гладстоун въздъхна. Тревата изглеждаше мека и привлекателна. Представи си, че лежи там и потъва в дрямка, от която никога няма да се върне.

— Това е доказателство, достатъчно за нас. За групата. — Не се налагаше да навлиза в подробности. Още от първите й дни в Сената, бяха споделяли подозренията си за Техноцентъра и надеждите си за истинска свобода от господството на ИИ. Когато сенатор Байрън Ламиа ги беше завел… но това бе много отдавна.

Морпурго гледаше как вятърът шиба златните степи. Интересна кълбовидна мълния играеше сред бронзовите облаци близо до хоризонта.

— И какво? Да знаем е безполезно, освен ако не знаем и къде да ударим.

— Имаме три часа.

Морпурго погледна инфотерма си.

— Два часа и четирийсет и две минути. Едва ли е достатъчно време, за да стане чудо, Мейна.

Гладстоун не се усмихна.

— Едва ли е достатъчно време за каквото и да било друго, Артър.

Тя докосна диска и порталът отново зажужа.

— Какво можем да направим? — попита Морпурго. — В момента ИИ от Техноцентъра инструктират нашите техници за онова устройство на жезъла на смъртта. Фотонният кораб ще бъде готов след час.

— Ще го взривим там, където няма да засегне никого — рече Гладстоун.

Генералът престана да се разхожда и я зяпна.

— И къде, по дяволите, е това място? Онзи шибан Нансен твърди, че устройството има смъртоносен радиус от поне три светлинни години, но как можем да му вярваме? Ще взривим едно устройство… близо до Хиперион или където и да е другаде… и можем да обречем човешкия живот навсякъде.

— Имам идея, но искам да поспя с нея — заяви Гладстоун.

— Да поспиш с нея ли? — изръмжа генерал Морпурго.

— Възнамерявам малко да подремна, Артър — каза президентът. — Предлагам ти да сториш същото. — И тя пристъпи през портала.

Морпурго измърмори нещо нецензурно, намести баретата си и мина през телепортатора с изправена глава, изпънат гръб и вперени напред очи: войник, маршируващ към собствената си екзекуция.

 

 

На най-високата тераса на една планина, движеща се из космоса на около десет светлинни минути от Хиперион, консулът и седемнайсет прокудени седяха върху ниски камъни в по-широк кръг от по-високи камъни и решаваха дали ще живее.

— Жена ви и детето ви загинаха на Бреша — каза Фрийман Ченга. — По време на войната между този свят и клана Мозман.

— Да — отвърна консулът. — Хегемонията смяташе, че в атаката участва целият рояк. Не казах нищо, за да ги извадя от това заблуждение.

— Но жена ви и детето ви бяха убити.

Консулът погледна отвъд каменния кръг към върха, който вече потъваше в нощ.

— И какво? Не моля за милост този Трибунал. Не излагам смекчаващи вината обстоятелства. Аз убих Фрийман Андил и тримата техници. Убих ги преднамерено и предумишлено. Убих ги с единствената цел да включа вашата машина, за да отворя Гробниците на времето. Това няма нищо общо с жена ми и детето ми.

Един брадат прокуден, когото бяха представили на консула като Говорител Хълкеър Амниън, пристъпи напред към вътрешния кръг.

— Устройството беше безполезно. То не действаше.

Консулът се обърна, отвори уста и я затвори без да каже нищо.

— Проверка — обясни Фрийман Ченга.

Гласът на консула беше едва доловим.

— Но Гробниците… се отвориха.

— Знаехме кога щяха да се отворят — рече Кордуел Минмън. — Периодът на разпадане на антиентропните полета ни беше известен. Устройството беше проверка.

— Проверка — повтори консулът. — Убил съм онези четирима души за нищо. Проверка.

— Жена ви и детето ви умряха от ръцете на прокудените — каза Фрийман Ченга. — Хегемонията ограби вашия свят на Мауи-Обетована. Действията ви бяха предвидими в определени параметри. Гладстоун разчиташе на това. Ние също. Но трябваше да разберем тези параметри.

Консулът се изправи, направи три крачки и застана с гръб към другите.

— Напразно.

— Какво? — попита Фрийман Ченга. Голият скалп на високата жена блестеше на слънцето и отразяваше светлината от прелитащата кометна ферма.

Консулът тихо се смееше.

— Всичко е било напразно. Дори предателствата ми. Нищо истинско. Напразно.

Говорител Кордуел Минмън стана и оправи одеждите си.

— Този Трибунал издаде присъда — обяви той. Другите шестнайсет прокудени кимнаха.

Консулът се обърна. На умореното му лице се долавяше някакъв копнеж.

— Тогава го направете. За Бога, да свършваме с това.

Говорител Фрийман Ченга стана и погледна консула.

— Осъден сте да живеете. Осъден сте да поправите някои от щетите, които сте причинил.

Консулът залитна, сякаш ударен в лицето.

— Не, не можете… вие трябва…

— Осъден сте да навлезете в епохата на хаос, която наближава — продължи Говорител Хълкеър Амниън. — Осъден сте да ни помогнете да открием спойката между отделните семейства на човечеството.

Консулът вдигна ръце, сякаш искаше да се защити от физически удари.

— Не мога… няма… виновен…

Фрийман Ченга направи три крачки, сграбчи консула за предницата на официалното му боло сако и безцеремонно го разтърси.

— Виновен сте. И точно затова трябва да помогнете да облекчим този хаос, който настъпва. Помогнахте за освобождаването на Шрайка. Сега трябва да се върнете и да се погрижите отново да бъде затворен в клетката си. После трябва да започне дългото помиряване.

Ченга го пусна, но раменете му все още се разтърсваха. В този момент планината се завъртя към слънцето и в очите на консула заблестяха сълзи.

— Не — прошепна той.

Фрийман Ченга заглади измачканото му сако и прокара дългите си пръсти по раменете на дипломата.

— Ние си имаме свои пророци. Храмерите ще се присъединят към нас в новото засаждане на галактиката. Онези, които са живели в лъжата, наречена Хегемония, бавно ще изпълзят от руините на своите зависими от Техноцентъра светове и ще се присъединят към нас в истинско изследване… изследване на вселената и на онова по-голямо царство, което е във всеки един от нас.

Консулът като че ли не чуваше. Той рязко се извърна настрани.

— Техноцентърът ще ви унищожи — рече той, без да гледа към никой от тях. — Точно както унищожи Хегемонията.

— Нима забравяш, че родният ти свят е основан на тържествения договор на живота? — попита Кордуел Минмън.

Консулът се обърна към прокудения.

— Този договор управлява нашия живот и действия — продължи Минмън. — Не само, за да запази няколко вида от Старата Земя, но и за да открие единство в разнообразието. Да разпространи семената на човечеството във всички светове, в различни среди, като в същото време почита разнообразието на живота, което откриваме навсякъде.

Лицето на Фрийман Ченга беше огряно от слънчева светлина.

— Техноцентърът предлагаше единство в неволната подчиненост — тихо каза тя. — Сигурност във вегетирането. Къде са революциите в човешката мисъл, култура и дейност след Хеджира?

— Тераформирани в бледи клонинги на Старата Земя — отвърна й Кордуел Минмън. — Новата ни епоха на човешка експанзия няма да тераформира нищо. Ще се угощаваме в трудности и приветствани странности. Няма да караме вселената да се приспособява… ще се приспособяваме самите ние.

Говорител Хълкеър Амниън посочи към звездите.

— Ако човечеството оцелее след това изпитание, бъдещето ни се крие в тъмните разстояния помежду, както и на слънчевите светове.

Консулът въздъхна.

— Имам приятели на Хиперион — обади се той. — Мога ли да се върна, за да им помогна?

— Можете — отвърна Фрийман Ченга.

— И ще се изправя срещу Шрайка? — попита консулът.

— Ще го сторите — отвърна Кордуел Минмън.

— И ще оцелея, за да видя епохата на хаос? — попита консулът.

— Трябва — отвърна Хълкеър Амниън.

Дипломатът отново въздъхна и се отстрани заедно с другите, когато над тях огромна пеперуда с криле от слънчеви клетки и блестяща, непроницаема за вакуума и радиацията кожа, се спусна към Стоунхенджовия кръг и отвори корема си, за да приеме консула.

 

 

В лазарета на Правителствения дом на Тау Сети Сентър отец Пол Дюре спеше с лек, предизвикан от лекарствата сън и сънуваше пламъци и смъртта на светове.

С изключение на краткото посещение на президент Гладстоун и още по-кратката визита на епископ Едоуард, Дюре беше останал сам през целия ден, изпадащ и излизащ от изпълнената с болка мъгла. Лекарите бяха поискали да минат още дванайсет часа, преди пациентът им да бъде преместен и Колегията на кардиналите на Пацем се бе съгласила, тъй като искаше пациентът да оздравее и да се подготви за церемониите — все още оставаха двайсет и четири часа, — по време на които йезуитският свещеник Пол Дюре от Вилфранш-сюр-Сон щеше да стане папа Тейлхард I, 487-ят епископ на Рим, пряк наследник на апостол Петър.

Лечението продължаваше, плътта сама се изтъкаваше отново под ръководството на милиони ДНК диригенти, нервите се съживяваха по същия начин, благодарение на чудото на медицината. „Но не чак толкова голямо чудо — помисли си Дюре, — след като продължава да ме сърби ужасно.“ Йезуитът лежеше и мислеше за Хиперион, Шрайка, дългия си живот и обърканото положение на нещата в Божията вселена. Накрая Дюре заспа и сънува горящата Божия горичка, докато храмерският Истински глас на Светодървото го буташе през портала, майка си и жената на име Семфа, вече мъртва, но тогава работничка в плантацията Паресебо, в периферията на Периферията във фибропластмасовите полета източно от Порт Романс.

И посред тези сънища, поначало тъжни, Дюре изведнъж усети чуждо присъствие: не присъствието на друг сън, а на друг сънуващ.

Дюре вървеше заедно с някого. Въздухът беше хладен, а небето — разкъсващо сърцето синьо. Току-що бяха стигнали до един завой и пред тях се появи езеро, покрай чиито брегове растяха стройни дървета, изотзад се извисяваха планини, ред ниски облаци допълваха драматичност и мащаб към пейзажа, а далеч в огледално неподвижните води като че ли плаваше самотен остров.

— Езерото Уиндърмиър — рече спътникът на Дюре. Йезуитът бавно се обърна, а сърцето му биеше в тревожно очакване. Каквото и да очакваше, видът на спътника му не предизвикваше страхопочитание.

До Дюре вървеше нисък млад мъж. Беше облечен в архаично яке с кожени копчета и широк кожен колан, здрави обувки и стара кожена шапка, износена раница, странно скроени и доста закърпени панталони, носеше огромно шотландско наметало, метнато през едното му рамо и дебел бастун в дясната си ръка. Дюре спря и другият го последва, сякаш се радваше на почивката.

— Скалите на Фърнес и Камбрийските планини — каза младият мъж и използва бастуна си, за да посочи оттатък езерото.

Дюре видя кестенявите къдрици, подаващи се изпод странната шапка, забеляза големите кафяви очи и ниския ръст на мъжа, и разбра, че сигурно сънува, макар и да си мислеше: „Не сънувам!“.

— Кой… — започна Дюре, като чувстваше, че в него се надига страх и сърцето му бие силно.

— Джон — отвърна спътникът му и спокойната разумност на този глас разпръсна част от страховете на йезуита. — Струва ми се, че ще можем да останем в Боунес довечера. Браун твърди, че на езерото има чудесен хан.

Дюре кимна. Нямаше абсолютно никаква представа за какво говореше човекът.

Ниският младеж се наведе напред и хвана ръката на свещеника с лек, но настоятелен жест.

— Там ще бъде този, който идва след мен — каза Джон. — Нито алфа, нито омега, но най-важен за нас, за да открием пътя.

Дюре глупаво кимна. Лек ветрец развълнува езерото и донесе мириса на свежа растителност откъм подножието на хълмовете.

— Той ще бъде роден далеч оттук — продължи Джон. — Много по-далеч от това, което от векове познава расата ни. Твоята работа сега ще е същата като моята — да подготвим пътя. Ти няма да доживееш, за да видиш деня на учението на този човек, но наследникът ти ще го доживее.

— Да — рече Пол Дюре и откри, че в устата му няма никаква слюнка.

Младият мъж свали шапката си, затъкна я в колана и се наведе да вземе едно обло камъче. Той го запрати надалеч към езерото. Вълнички се разнесоха в бавна прогресия.

— По дяволите — каза Джон. — Опитвах се да направя жабка. — Той погледна към Дюре. — Трябва да напуснеш лазарета и веднага да се върнеш на Пацем. Разбираш ли?

Дюре премига. Тези думи очевидно не бяха от съня.

— Защо?

— Няма значение — отвърна Джон. — Просто го направи. Не чакай нищо. Ако не тръгнеш незабавно, по-късно няма да има никакъв шанс.

Дюре се обърна смутен, сякаш можеше да се върне в болничното си легло. Той погледна през рамо към ниския, слаб младеж, застанал на каменистия бряг.

— Ами ти?

Джон взе друго камъче, хвърли го и поклати глава, когато то подскочи само веднъж, преди да изчезне под огледалната повърхност.

— Засега съм щастлив тук — каза той, повече на себе си, отколкото на Дюре. — Наистина бях щастлив на онова пътуване — Джон като че ли сам се разтърси, за да се върне от спомените си и вдигна глава, за да се усмихне на свещеника. — Хайде. Размърдайте си задника, Ваше светейшество.

Шокиран, развеселен и раздразнен, Дюре отвори уста, за да възрази и откри, че лежи на леглото в лазарета на Правителствения дом. Лекарите бяха намалили осветлението, така че да може да спи. До кожата му бяха прилепени мониторни мъниста.

Дюре полежа една минута, измъчван от сърбеж и зарастващите изгаряния трета степен, като си мислеше за съня, мислеше си, че това е било само сън, че може да поспи още няколко часа, преди монсиньор… епископ Едоуард и другите да пристигнат, за да го придружат обратно. Йезуитът затвори очи и си спомни мъжественото, но нежно лице, кафявите очи, архаичния диалект.

Отец Пол Дюре от Обществото на Иисус седна, с труд се изправи на крака, откри, че дрехите му ги няма и че носи само тънката болнична пижама, загърна се с одеяло и се затътри навън с боси крака, преди лекарите да успеят да реагират на раззвънелите се сензори.

В срещуположния край на залата имаше служебен телепортатор. Ако той не го откараше у дома, щеше да намери друг.

 

 

Лейт Хънт изнесе тялото на Кийтс от сенките на сградата в слънчевата светлина на Piazza di Spagna и очакваше да намери очакващия го Шрайк. Вместо това там стоеше кон. Хънт не беше специалист по конете, тъй като по неговото време този вид беше изчезнал, но животното му се стори същото, което ги бе довело в Рим. За разпознаването му помогна фактът, че конят беше впрегнат в същата малка карета — Кийтс я бе нарекъл vettura, — в която бяха пътували по-рано.

Хънт положи тялото на седалката, грижливо го загърна с пластовете лен и тръгна успоредно, все още докосвайки с една ръка савана, когато каретата бавно потегли напред. През последните си часове Кийтс беше помолил да го погребе на Протестантското гробище, близо до Стената на Аврелий и Пирамидата на Гай Цестий. Хънт смътно си спомняше, че бяха минали край Стената на Аврелий по време на странното им пътуване насам, но не би могъл отново да я намери, ако животът му — или погребението на Кийтс — зависеше от това. Във всеки случай, конят изглежда знаеше пътя.

Хънт се тътреше до бавно движещата се карета и усещаше прекрасния пролетен утринен въздух и долавящия се мирис като че ли от гниеща растителност. Дали тялото на Кийтс вече не беше започнало да се разлага? Хънт не знаеше много за подробностите на смъртта, а и не искаше да научи повече. Той плясна задницата на коня, за да накара животното да побърза, но то спря, бавно се обърна, за да го погледне укорително и поднови бавния си ход.

Хънт се стресна, по-скоро от проблясването на отразена светлина, зърната с ъгълчето на окото, отколкото от някакъв звук, но когато бързо се обърна, Шрайка беше там — на десет-петнайсет метра отзад и вървеше с темпото на коня в тържествен, макар и някак си комичен марш, като при всяка стъпка вдигаше високо покритите си с тръни и шипове колене. Слънцето блестеше по черупката, металните зъби и шипове.

Първият порив на Хънт беше да остави каретата и да побегне, но чувството за дълг и някакво по-дълбоко усещане, че се е загубил, го накараха да остане. Къде другаде би могъл да избяга, освен на Piazza di Spagna — а Шрайка препречваше единствения път.

Приемайки създанието като опечален в тази безумна процесия, той обърна гръб на чудовището и продължи да върви до каретата, здраво стиснал с една ръка през савана глезена на приятеля си.

През цялото време, докато вървеше, Хънт беше нащрек за някакъв признак за телепортал, някакъв признак за техника, нетипична за деветнайсети век или за друго човешко същество. Нямаше никой. Илюзията, че върви през изоставения Рим през лъхащия вече на пролет февруари, 1821 г. сл.Хр., беше съвършена. Конят изкачи хълма на един квартал от Испанското стълбище, направи още няколко завоя по широки булеварди и тесни улички и мина покрай наклонените и рушащи се развалини, в които Хънт разпозна Колизея.

Когато конят и каретата спряха, Хънт се стресна от Дрямката, в която беше потънал по време на ходенето и се огледа. Бяха извън избуялата купчина камъни, която предполагаше, че е Стената на Аврелий и наистина се виждаше ниска пирамида, но Протестанското гробище — ако беше това — приличаше повече на пасище, отколкото на гробище. Овце пасяха в сенките на кипарисите, звънците им мрачно дрънчаха в плътния, затоплящ се въздух, а тревата навсякъде растеше до коляно или дори още по-високо. Хънт премига и видя няколкото надгробни камъка, разпръснати тук-там, полускрити от тревата и по-близо, точно зад шията на пасящия кон, прясно изкопан гроб.

Шрайка остана на десет метра назад, сред шумолящите клони на кипарисите, но Хънт виждаше блясъка на червените му очи, впити в гроба.

Той заобиколи коня, който доволно хрупаше високата трева и приближи до гроба. Нямаше ковчег. Дупката беше дълбока около метър и двайсет, а натрупаната до нея пръст миришеше на обърнат хумус и студена земя. В нея беше забита лопата с дълга дръжка, сякаш гробарите току-що си бяха тръгнали. Каменна плоча стоеше изправена до гроба, но на нея нямаше нищо — празен надгробен камък. Хънт видя отражението на метал по върха на плочата и побърза да намери първия съвременен предмет, който виждаше, откакто бяха отвлечени на Старата Земя: там лежеше малка лазерна писалка — от онзи тип, който използваха строителните работници или художниците, за да начертаят нещо върху най-твърдата сплав.

Хънт се обърна с писалката в ръка, чувствайки се вече въоръжен, макар че да спре Шрайка с тънкия лъч изглеждаше смешно. Той пусна писалката в джоба на ризата си и се зае да погребе Джон Кийтс.

Няколко минути по-късно застана до купчината пръст, хванал лопатата в ръка, втренчен в отворения гроб, където лежеше малкият, завит с чаршафи вързоп и се опита да измисли нещо да каже. Хънт беше присъствал на безброй държавни възпоменателни служби, дори бе писал хвалебствените слова на Гладстоун за някои от тях и никога по-рано думите не бяха представлявали проблем. Но сега не му идваше наум нищо. Единствената публика беше мълчаливият Шрайк, все още скрит сред сенките на кипарисите, и овцете, чиито звънци дрънчаха, докато нервно заобикаляха чудовището и полека се насочваха към гроба като група закъснели опечалели.

Хънт си помисли, че може би сега биха били подходящи някои от оригиналните стихове на Джон Кийтс, но той беше политически функционер — а не човек, отдаден на четенето или запаметяването на древна поезия. Той си спомни, прекалено късно, че бе записал откъслечните стихове, които приятелят му беше продиктувал преди няколко дни, но тетрадката все още лежеше върху бюрото в апартамента на Piazza di Spagna. Беше нещо за превръщането в божество или бог, за знание за толкова много неща, нахлуващо в… или други подобни глупости. Имаше отлична памет, но не можеше да си спомни първия стих от този архаичен миш-маш.

Накрая Лейт Хънт направи компромис с миг на мълчание, със сведена глава и затворени очи, като се изключеха спорадичните погледи към Шрайка, който все още поддържаше своята дистанция. После затрупа гроба. Отне му повече време, отколкото можеше да си представи. Когато свърши да хвърля долу пръстта, повърхността беше леко вдлъбната, сякаш тялото бе прекалено незначително, за да се образува типичната могилка. Овце се отриваха в краката на Хънт, за да хрупат високата трева, маргаритки и теменужки, които растяха около гроба.

Може и да не си спомняше стиховете, но никак не му беше трудно да си спомни надписа, който Кийтс бе помолил да изсекат на надгробния му камък. Хънт включи писалката, изпита я, като прогори триметрова бразда в тревата и почвата, а после му се наложи да потушава малкия пожар, който беше запалил. Надписът бе притеснил Хънт, когато го бе чул за пръв път — самотата и горчилката, доловими под хриптенето на Кийтс, под задъханите усилия да говори. Но не мислеше, че е негова работа да спори с поета. Сега трябваше само да изсече надписа в камъка, да напусне това място и да избягва Шрайка, докато се опитва да намери път за дома.

Писалката прорязваше плочата достатъчно лесно и Хънт трябваше да се упражнява на обратната й страна, преди да открие правилната дълбочина на линията и качеството на контрол. И все пак, когато свърши след около петнайсет-двайсет минути, резултатът изглеждаше разпокъсан и непрофесионален.

Започваше с груба рисунка, за която бе помолил Кийтс — беше показал на съветника няколко скици, нарисувани на листа с трепереща ръка — на гръцка лира със скъсани четири от осемте й струни. Когато свърши, Хънт не остана доволен — но навярно можеше да се разпознае от някой, който знаеше какво, по дяволите, е гръцка лира. После идваше и самият надпис, точно както го беше продиктувал Кийтс:

ТУК ЛЕЖИ ЧОВЕК, ЧИЕТО ИМЕ БЕ НАПИСАНО ВЪРХУ ВОДА

Нямаше нищо друго: нито дата на раждане и смърт, нито дори името на поета. Хънт се изправи, разгледа работата си, поклати глава, изключи писалката, но я задържа в ръка и пое обратно към града, като описа широк кръг около създанието в кипарисите.

При прохода през Стената на Аврелий Хънт спря и погледна назад. Конят, все още впрегнат в каретата, бе тръгнал по дългия склон, за да хрупа по-сладката трева до малък поток. Овцете се въртяха наоколо, пасяха цветя и оставяха отпечатъци от копитата си във влажната почва на гроба. Шрайка стоеше там, където си беше, едва видим под беседката от кипарисови клони. Хънт беше почти сигурен, че създанието все още гледа гроба.

 

 

Беше късен следобед, когато Хънт намери телепортатор — мътен правоъгълник от тъмносиньо жужене в геометричния център на рушащия се Колизей. Нямаше диск или клавиатура. Порталът висеше като непрозрачна, но отворена врата.

Но не и отворена за Хънт.

Той опитва петдесет пъти, но повърхността му беше твърда и устойчива като камък. Докосваше го неуверено с пръсти, тръгваше уверено и се отблъскваше от повърхността му, хвърляше се към синия правоъгълник, мяташе камъни, за да види как се отблъскват, опитваше и от двете страни и дори от ръбовете му, и накрая започна да скача към безполезното нещо, докато раменете и ръцете му се покриха с натъртвания.

Телепортатор беше. Сигурен бе в това. Но не го пускаше да мине.

Хънт претърси останалата част на Колизея, дори подземните проходи, пълни с влага и прилепова тор, но нямаше друг портал. Претърси съседните улици и всичките им сгради. Никакъв друг портал. Търси през целия следобед, из базилики и катедрали, къщи и колиби, великолепни жилищни сгради и тесни улички. Дори се върна на Piazza di Spagna, припряно изяде някакво месо на първия етаж, прибра в джоба си тетрадката и всичко интересно, което намери в стаите горе, а после си тръгна завинаги, за да открие телепортатор.

Този в Колизея беше единствения, който успя да намери. По залез-слънце го сграбчи, докато пръстите му не потънаха в кръв. Изглеждаше нормален, жужеше нормално, той го усещаше нормално, но устройството не го пускаше да мине.

Една луна, не луната на Старата Земя, ако се съдеше по прашните бури и облаци, които се виждаха на повърхността й, бе изгряла и висеше над черната извивка на стената на Колизея. Хънт седеше в осеяния с камъни център и се мръщеше към синия блясък на портала. Някъде иззад него се чу бесен плясък на гълъбови крила и тракане на малко камъче върху плочите.

Хънт болезнено се изправи, извади лазерната писалка от джоба си и застана разкрачен, като чакаше и се напрягаше да види нещо в сенките на многобройните цепнатини и арки на Колизея. Не се движеше нищо.

Внезапен шум иззад него го накара да се обърне и почти да пръсне тънкия лъч лазерна светлина по повърхността на телепортала. От него се появи ръка. После крак. Накрая изплува човек. После друг.

Колизеят отекна от виковете на Лейт Хънт.

 

 

Мейна Гладстоун знаеше, че при тази умора би било безумие да задреме дори и за трийсет минути. Но от детството си се бе научила да подремва от пет до петнайсет минути, за да изтръсква токсините на умората и изтощението с тези кратки почивки от мислене.

Сега й се повдигаше от изтощение и от шемета на предишните четирийсет и осем часа. Тя полегна на дългия диван в кабинета, изпразни мозъка си от незначителните и отрупващите я въпроси, остави подсъзнанието си да открие пътека през джунглата от мисли и събития. За няколко минути възрастната жена задряма и засънува.

Мейна Гладстоун седна изправено, отхвърли лекия афгански шал и почука инфотерма си преди да отвори очи.

— Седептра! Доведи генерал Морпурго и адмирал Сингх в кабинета ми след три минути.

Гладстоун влезе в съседната баня, взе душ, облече чисти дрехи — най-официалния си костюм от меко, черно, рипсено кадифе, златно-червения шал на Сената, задържан от златна игла с геодезичния герб на Хегемонията, обеци от Старата Земя от времето преди Голямата грешка и топазена гривна с инфотерм, подарена й от сенатор Байрън Ламиа преди сватбата му — и се върна в кабинета навреме, за да поздрави двамата офицери от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

— Г. президент, моментът е много неприятен — започна адмирал Сингх. — Последните данни от Mare Infinitum бяха анализирани и обсъждахме придвижването на флотата за отбраната на Аскуит.

Гладстоун включи личния си телепортатор и махна на двамата мъже да я последват.

Сингх се огледа, когато излезе сред златната трева под заплашителното бронзово небе.

— Кастроп-Роуксел — рече той. — Имаше слухове, че едно предишно правителство е наредило на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос да построят тук частен телепортатор.

— Президент Йевшенски го присъедини към Мрежата — обясни Гладстоун. Тя махна и вратата на телепортатора изчезна. — Той чувстваше, че президентът има нужда от място, където подслушвателните устройства на Техноцентъра да не са много вероятни.

Морпурго неспокойно погледна към стената от облаци до хоризонта, където играеше кълбовидната мълния.

— Нито едно място не е напълно безопасно откъм Техноцентъра — каза той. — Разказах на адмирал Сингх за подозренията си.

— Не подозрения — възрази Гладстоун. — Факти. И знам къде е Техноцентърът.

И двамата офицери от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ реагираха, сякаш кълбовидната мълния ги беше ударила.

— Къде? — почти едновременно попитаха те.

Гладстоун се разхождаше напред-назад. Сивата й коса като че ли блестеше в заредения със статично електричество въздух.

— В телепортаторната мрежа — отвърна тя. — Между порталите. ИИ живеят в ексцентричния псевдосвят там като паяци в тъмна мрежа. А ние сме я изтъкали вместо тях.

Морпурго пръв от двама им беше в състояние да говори.

— Боже мой — рече той. — Какво ще правим сега? Имаме по-малко от три часа преди фотонният кораб с устройството на Техноцентъра да се прехвърли в космоса на Хиперион.

Гладстоун им каза точно какво трябваше да направят.

— Невъзможно — възрази Сингх. Адмиралът несъзнателно подръпваше късата си брада. — Просто невъзможно.

— Не — отсече Морпурго. — Ще стане. Има достатъчно време. И като се вземе предвид колко отчаяни и случайни бяха движенията на флотата през последните два дни…

Адмиралът поклати глава.

— От гледна точка на логиката може и да е възможно. Но от рационална и етична гледна точка не е. Не, невъзможно е.

Мейна Гладстоун пристъпи по-близо до него.

— Къшуонт — каза тя, обръщайки се към адмирала с малкото му име за пръв път, откакто беше млад сенатор, а той още по-млад командир от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос, — не помниш ли, когато сенатор Ламиа ни свърза с Устойчивите? С един ИИ на име Ъмон? Неговото предсказание за две разклонения на бъдещето — едното изпълнено с хаос, а другото — сигурно изличаване на човечеството?

Сингх се извърна.

— Моят дълг са ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и Хегемонията.

— Твоят дълг е същият като моя — озъби се Гладстоун. — Към човешкия род.

Сингх вдигна юмруци, сякаш беше готов да се бие с невидим, но мощен противник.

— Та ние не знаем със сигурност! Откъде получихте тази информация?

— От Севърн — отвърна Гладстоун. — Киборгът.

— Киборг ли? — изсумтя генералът. — Имате предвид онзи художник. Или поне онова жалко извинение за него.

— Киборг — повтори президентът. После им обясни.

— Севърн като възстановена личност? — Морпурго изглеждаше неуверен. — И сега сте го открила?

— Той ме откри. В един сън. Някак си успя да се свърже оттам, където и да е той. Това беше ролята му, Артър, Къшуонт. Точно затова Ъмон го прати в Мрежата.

— Сън — презрително изсумтя адмирал Сингх. — Този… киборг… ви е казал, че Техноцентърът е скрит в телепортаторната мрежа… по време на сън?

— Да — отвърна Гладстоун, — и разполагаме с много малко време, през което да действаме.

— Но — обади се Морпурго, — за да направим това, което предлагате…

— Ще обречем на смърт милиони — довърши Сингх. — Вероятно милиарди. Икономиката ще бъде разрушена. Светове като ТС², Ренесанс Вектор, Нова Земя, Денебите, Нова Мека — Лусус, Артър — са много по-зависими по отношение на изхранването си от други светове. Градските планети не могат да съществуват сами.

— Не и като градски планети — съгласи се Гладстоун. — Но могат да се научат на селско стопанство, докато се възстанови междузвездната търговия.

— Ба! — изръмжа Сингх. — След чумата, след съсипването на властта, след милиони смърти поради липса на подходяща екипировка, лекарства и инфосферна поддръжка.

— Помислила съм за това — рече Гладстоун, с глас по-твърд, отколкото някога го бе чувал Морпурго. — Ще бъда най-големият масов убиец в историята — по-голям от Хитлер, Це Ху или Хорас Гленън-Хайт. Единственото по-лошо нещо е да продължаваме като сега. В който случай аз — и вие, господа — ще бъдем последните предатели на човечеството.

— Не можем да знаем това — изсумтя Къшуонт Сингх, сякаш думите бяха изкарани от него с удар в корема.

— Ние знаем това — заяви Гладстоун. — Техноцентърът вече няма полза от Мрежата. Отсега нататък, Променливите и Абсолютните ще държат няколко милиона роби затворени под земята на деветте лабиринтни свята, докато те използват човешките синапси за тези изчисления, които им остават.

— Глупости — тросна се Сингх. — Онези хора ще изчезнат.

Мейна Гладстоун въздъхна и поклати глава.

— Техноцентърът е изобретил паразитно, органично устройство, наречено „кръстоид“ — каза тя. — То… възражда… мъртвите. След няколко поколения хората ще бъдат бавноразвиващи се, апатични и без бъдеще, но невроните им все още ще служат за целите на Техноцентъра.

Сингх отново им обърна гръб. Дребната му фигура се очертаваше на стената от светкавици, когато бурята наближи в кипежа от бронзови облаци.

— Сънят ли ти каза това, Мейна?

— Да.

— И какво друго ти каза? — озъби се адмиралът.

— Че Техноцентърът не се нуждае вече от Мрежата — отвърна Гладстоун. — Не и от човешката Мрежа. Ще продължат да я обитават, като плъхове в стените, но първоначалните обитатели вече не са необходими. Абсолютният Интелект на ИИ ще поеме основните изчисления.

Сингх се обърна да я погледне.

— Ти си луда, Мейна. Съвсем луда.

Гладстоун бързо се приближи и сграбчи ръката на адмирала, преди той да успее да активира телепортатора.

— Къшуонт, моля те, изслушай…

Сингх извади от туниката си церемониален иглометен пистолет и го насочи към гърдите на жената.

— Съжалявам, г. президент. Но аз служа на Хегемонията и…

Гладстоун отстъпи с длан пред устата си, когато адмирал Къшуонт Сингх престана да говори, погледна без да вижда за миг и се строполи в тревата. Иглометният пистолет падна до него.

Морпурго отиде да го вземе и го напъха в колана си, преди да остави жезъла на смъртта, който държеше в ръка.

— Ти го уби — каза президентът. — В случай, че не бяхме успели да се разберем, имах намерение да го оставя тук. Да го изолирам на Кастроп-Роуксел.

— Не можехме да си позволим този риск — отвърна генералът и издърпа тялото настрани от телепортатора. — Всичко зависи от следващите няколко часа.

Гладстоун погледна стария си приятел.

— Искаш да доведеш това докрай, нали?

— Трябва да го направим — заяви Морпурго. — Това ще е последният ни шанс да се избавим от игото на потисничеството. Незабавно ще дам заповедите за разгръщане и ще съобщя лично секретните нареждания. Ще бъде необходима по-голямата част от флотата…

— Боже мой — прошепна Мейна Гладстоун, гледайки надолу към тялото на адмирал Сингх. — Правя всичко това под въздействието на един сън.

— Понякога — рече генерал Морпурго и пое ръката й, — сънищата са единственото, което ни различава от машините.