Серия
Бараяр (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barrayar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 69 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (октомври 2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БАРАЯР. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.19. Преводач: Крум БЪЧВАРОВ [Barrayar, by Lois McMaster BUJOLD]. Корица: Megachrom — Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32. Печ. коли 19. Страници: 304. ISBN: 1475. Цена: 110.00 лв.


На Ан и Пол

Първа глава

„Страхувам се.“ Корделия отдръпна завесата на прозореца в салона на третия етаж в замъка Воркосиган и погледна към окъпаната в слънчева светлина улица. Един издължен сребрист земеход паркираше на полукръглата отбивка пред главния портал, под увенчаната с шипове желязна ограда и градината с внесени от Земята храсти. Правителствен земеход. Задната врата се отвори и оттам излезе мъж в зелена униформа. Въпреки късогледството си Корделия позна командир Илян — кестеняв и както винаги гологлав. Той бързо тръгна към сградата и се скри под портала. „Може би наистина не бива да се тревожа, докато Имперската служба за сигурност не дойде за нас посред нощ.“ Но страхът продължаваше да я гризе. „Защо изобщо дойдох на Бараяр? Какво направих със себе си, с живота си?“

В коридора затропаха ботуши, вратата на салона се отвори със скърцане. Сержант Ботари подаде глава и изсумтя, доволен, че я открива.

— Време е да тръгваме, миледи.

— Благодаря ви, сержант. — Тя пусна завесата и се обърна да се огледа още веднъж в закаченото над архаичната камина огледало. Не можеше да повярва, че хората тук все още горят растения само заради отделяната от тях по химичен път топлина.

Повдигна брадичка над твърдата бяла дантелена яка на блузата си, оправи ръкавите на коженото си яке и разсеяно подритна с коляно дългата, увила се около глезените й пола. Беше кожена, в тон с якето. Яката й действаше успокоително — беше почти същата, като на старата й униформа от Бетанския астрономически проект. Тя прокара длани по червената си, разделена на път коса, прихваната над челото с два емайлирани гребена, и я разпусна по раменете си — дългите къдри стигаха до средата на гърба й. От бледото лице, отразяващо се в огледалото, я гледаха две сиви очи. Носът й бе малко прекалено костелив, а брадичката — твърде издължена, но иначе лицето си беше съвсем нормално, дори можеше да мине за хубаво.

Е, ако искаше да изглежда изискано, трябваше просто да застане до сержант Ботари. Той се извисяваше печално над нея, в целия си двуметров ръст. Корделия беше висока жена, но главата й стигаше едва до рамото му. Лицето му приличаше на фантастичен готически водоливник — тясно, сгърчено, с клюнест нос, грубовато — и му придаваше вид на престъпник, допълван от острата му, подстригана по войнишки коса. Дори елегантната ливрея на граф Воркосиган — тъмнокафява, с избродирана със сърма емблема на графа — не можеше да спаси Ботари от удивителната му грозота. „Всъщност едно съвсем нормално лице.“

Един облечен в ливрея слуга. „Що за понятие? На какво е слуга? На живота ни, на щастието ни и на свещените ни особи?“ Тя му кимна сърдечно в огледалото и се обърна да го последва.

Трябваше да се научи да се ориентира из тази огромна къща, колкото се може по-скоро. Срамно бе да се губи в собствения си дом и да се налага да моли някой от часовите или прислужниците да я упъти. Посред нощ, завита само в хавлия. „А бях навигатор на боен кораб. И то добър.“ Щом можеше да се справя без проблем с пет измерения, трябваше да успее и с три.

Стигнаха до голямо вито стълбище, което се спускаше към настланото с бели и черни плочи фоайе. Леките й стъпки следваха отмерената походка на Ботари. Полите й предизвикваха у нея усещането че плува, че се спуска неумолимо надолу по спиралата.

Долу ги чакаше опрян на бастун висок млад мъж. Лейтенант Куделка. Лицето му бе толкова обикновено и приятно, колкото бе тясно и странно това на Ботари. Той й се усмихна открито. Дори издаващите болка бръчки в ъгълчетата на очите и устата му не можеха да състарят това лице. Носеше зелена имперска униформа — същата, с изключение на отличителните знаци, като тази на командира на Службата за сигурност Илян. Дългите ръкави и високата яка скриваха тънките червени белези, които обхващаха половината от тялото му, но Корделия можеше да си ги представи. Гол, Куделка можеше да служи за нагледно помагало на лекция за структурата на човешката нервна система — всеки белег представяше изрязан мъртъв нерв, заменен с изкуствени сребърни нишки. Лейтенант Куделка още не бе свикнал с новата си нервна система. „Кажи го направо. Местните хирурзи са невежи, несръчни касапи.“ Работата им определено не беше на висотата на бетанските стандарти. Но Корделия не допусна нито намек за тази лична преценка да проличи по лицето й. Куделка се обърна рязко и кимна на Ботари.

— Здравейте, сержант. Добро утро, лейди Воркосиган.

Новото й име все още й звучеше странно, сякаш не й прилягаше. Тя се усмихна.

— Добро утро, Ку. Къде е Арал?

— Отиде с командир Илян в библиотеката, за да провери къде ще бъде инсталиран новият секретен комуникационен пулт. Би трябвало да се върнат всеки момент. А, ето ги. — Той посочи с глава към сводестия проход, откъдето се чуха стъпки. Корделия проследи погледа му. Илян, слаб, учтив и любезен, вървеше на крачка зад — и в сянката на — един четирийсет и пет годишен мъж със зелена имперска униформа. Човека, заради когото беше дошла на Бараяр.

Адмирал лорд Арал Воркосиган от запаса. Поне до вчера. Вчера животът им определено се бе обърнал с главата надолу. „Ще стъпим някак си на крака, повярвай.“ Тялото на Воркосиган беше здраво и мощно; тъмната му коса бе започнала да се прошарва. На тежката му челюст се виждаше стар белег във формата на преобърната буква „Г“. Той вървеше със сдържана енергия, сивите му очи бяха мрачни и вглъбени. Но щом погледът му се спря върху Корделия, светнаха.

— Добро утро, миледи — каза той и посегна да хване ръката й. Думите бяха кратки, но чувствата му се отразяваха в блестящите му очи като в огледало. „В това огледало аз съм невероятно красива — помисли си трогната Корделия. — То е много по-ласкателно, отколкото онова горе. Отсега нататък ще използвам само него.“ Широката длан на Арал бе суха и гореща и Корделия посрещна с удоволствие живата топлина, която обгръщаше студените й пръсти. „Моят съпруг.“ Думата й харесваше, както й харесваше дланта й да е обхваната гладко и плътно в неговата, макар новото й име, лейди Воркосиган, все още да й бе малко чуждо.

Наблюдаваше Ботари, Куделка и Воркосиган, застанали за миг един до друг. „Живите рани — един, двама, трима. И аз, дамата-спомагателно.“ Оцелелите. Ку бе ранен в тялото, Ботари — в ума, Воркосиган — в душата; всеки от тях бе получил почти смъртоносна рана в последната война на Ескобар. „Животът продължава! Напред или ще умреш! Наистина ли всички започваме най-сетне да се съвземаме?“ Надяваше се да е така.

— Готова ли си за тръгване, мили капитане? — попита я Воркосиган. Гърленият му глас бе топъл.

— Готова съм. И се надявам да съм готова винаги.

Илян и лейтенант Куделка тръгнаха напред. В сравнение с енергичната маршировка на Илян походката на Куделка бе истинско тътрене. Корделия се понамръщи, но хвана ръката на Воркосиган и двамата ги последваха, като оставиха Ботари да изпълнява домашните си задължения.

— Каква е програмата за следващите няколко дни? — попита тя.

— Ами, първо аудиенцията, разбира се — отвърна Воркосиган. — След което ще се видя с хората. Граф Вортала ще уреди всичко. След няколко дни пълното събрание на Съвета трябва да гласува консенсус, а после ще положа клетва. Не сме имали регент от сто и двайсет години — Бог знае какъв протокол ще изкопаят и изтупат от прахта.

Куделка седна в предното отделение на земехода до униформения шофьор. Командир Илян се намести срещу Корделия и Воркосиган. „Тази кола е бронирана“ — разбра Корделия по дебелината на прозрачния покрив, който се затвори над тях. Илян даде знак на шофьора и потеглиха плавно по улицата. Отвън почти не проникваше шум.

— Регентска съпруга — каза Корделия. — Това ли е официалната ми титла?

— Да, миледи — отвърна Илян.

— Тя предполага ли и някакви официални задължения?

Илян погледна Воркосиган и той каза:

— Хм. И да, и не. Ще трябва да присъстваш на много церемонии — задължително на погребението на императора, което ще бъде мъчение за всички, с изключение на император Ецар, разбира се. Останалите ти задължения ще са предимно социални и зависят единствено от твоето желание. Речи и церемонии, важни венчавки, именни дни и погребения, поздравления към делегации от областите — накратко, връзки с обществеността. Нещата, които вдовстващата принцеса Карийн върши така успешно. — Воркосиган направи пауза и като разчете ужасения й поглед, добави бързо: — Ако предпочиташ, можеш да водиш напълно личен живот. В момента разполагаш със съвършено извинение за това. — Обвитата му около кръста й ръка тайничко погали все още плоския й корем. — Всъщност не бих желал да се раздаваш твърде много. Но има и друго — от политическа гледна точка… Много би ми се искало, ако е възможно, да бъдеш връзката ми с вдовстващата принцеса и… малкия император. Сприятели се с нея, ако можеш — тя е извънредно резервирана жена. Възпитанието на момчето е от жизнена важност. Не трябва да повтаряме грешките на император Ецар Ворбара.

— Ще се опитам — въздъхна тя. — Разбирам, че никак не е лесно да се държа като истинска бараярска Вор.

— Не го възприемай толкова болезнено. Освен това има и друга гледна точка.

— О, това изобщо не ме изненадва! Продължавай.

Той помълча за миг, подбираше думите си.

— Когато предишният престолонаследник Сердж каза, че прогресивността на граф Вортала е фалшива, думите му не бяха напълно лишени от основание. В преднамерените обиди винаги има някаква истина. Граф Вортала се опитваше да създаде прогресивната си партия само в средите на висшите класи. Сред влиятелните, както би казал самият той. Схващаш ли непоследователността в логиката му?

— Ха! Че тя си личи веднага!

— Да, но за теб. Ти си бетанка, жена с галактическа известност.

— Хайде, хайде!

— За такава те смятат тук. Не мисля, че осъзнаваш напълно как те възприемат. И това много ме ласкае.

— Надявах се да остана незабележима. Но не вярвам да съм много популярна след всичко, което сторихме на Ескобар.

— Такава ни е културата. Народът ми би простил на един храбър войник почти всичко. А ти обединяваш в личността си две противоположни фракции — военната аристокрация и прогалактическия плебс. Наистина смятам, че съм в състояние да привлека Народната Защитна Лига чрез теб, стига да искаш да изиграеш картите ми вместо мен.

— Боже мили! Откога обмисляш това?

— Проблема — отдавна. А теб, като част от решението — едва от днес.

— Искаш да ме използваш като марионетка начело на някаква конституционна партия?

— Не, не. Точно това, кълна се в честта си, няма да допусна. То не би удовлетворило духа на клетвата ми да предам на принц Грегор императорска корона, облечена в истинска власт. Всъщност искам… всъщност искам да намеря начин да привлека на имперска служба най-добрите мъже от всяка класа и партия. Просто резервите на талант във Вор са твърде ограничени. Искам да направя правителството като армията, където способностите се отчитат независимо от произхода. Император Ецар се опита да направи нещо подобно, като засили министерствата за сметка на графовете, но отиде прекалено далеч. Графовете са глупави, министерствата са корумпирани. Трябва да има някакъв начин за балансиране.

Корделия въздъхна.

— Предполагам, че просто ще трябва да се разберем да не се съгласяваме относно конституционните партии. Мен никой не ме е назначавал за регент на Бараяр, така че те предупреждавам — ще продължавам да се опитвам да променя решението ти.

Илян вдигна вежди. Корделия се отпусна уморено и започна да наблюдава бараярската столица Ворбар Султана през дебелия покрив. Беше се омъжила за регента на Бараяр преди четири месеца. Беше се омъжила за един обикновен, излязъл в запаса военен. Да, чувала беше, че мъжете се променят след брака, обикновено към по-лошо, но чак пък толкова? И така бързо? „Това не е договорът, който сключихме, драги.“

— С вчерашното ти назначаване за регент император Ецар проявява извънредно доверие към теб. Не смятам, че е такъв безсърдечен прагматик, какъвто се опитваш да ми го представиш — отбеляза тя.

— Е, това действително е знак на доверие, но по необходимост. Разбирам, не си схванала замисъла на прехвърлянето на капитан Негри при принцесата.

— Не съм. Какъв замисъл?

— Съвсем очевиден. Негри трябва да продължи старата си работа като шеф на Имперската служба за сигурност. Разбира се, няма да прави докладите си пред едно четиригодишно момче, а пред мен. Командир Илян ще му бъде всъщност само помощник. — Воркосиган и Илян се спогледаха иронично. — Но няма съмнение на кого ще бъде верен Негри, в случай че аз, хм, се побъркам и пожелая да стана император. Той безусловно има тайна заповед какво да прави с мен в подобен случай.

— Аа. Е, гарантирам, че нямам никакво желание да ставам императрица на Бараяр. Просто в случай че си задаваш този въпрос.

— Нямах предвид това.

Земеходът спря пред една порта в каменната стена. Четирима часовои ги провериха внимателно, прегледаха пропуските, които носеше Илян, и им махнаха да продължат. Всички тези стражи и тук, и в замъка Воркосиган, от какво ли охраняваха? Навярно от други бараярци в разделения на фракции политически ландшафт. Корделия си спомни една типична бараярска фраза, която старият граф обичаше да използва и която гъделичкаше чувството й за хумор: „При всичките тези изпражнения, наблизо трябва да има и пони.“ На колонията Бета конете бяха на практика непознати с изключение на няколкото екземпляра в зоологическите градини. „С всичките тези стражи наоколо… Но ако аз не съм враг на никого, как някой може да бъде враг на мен?“

— Бих предложил, сър — каза неуверено Илян, — дори бих помолил, да премислите и да разположите щаба тук, в императорския замък. С проблемите на сигурността, с моите проблеми — усмихна се леко той, което навреди на облика му, защото с чипия си нос приличаше на кученце, — ще мога да се справя много по-лесно тук.

— Какво жилище имаш предвид? — попита Воркосиган.

— Ами, когато… Грегор наследи престола, заедно с майка си ще се премести в покоите на императора. Тогава стаите на Карийн ще се освободят.

— На принц Сердж, искаш да кажеш. — Воркосиган го погледна мрачно. — Аа… струва ми се, че бих предпочел да разположа официалното си седалище в замъка Воркосиган. Баща ми прекарва все повече време в провинцията и мисля, че няма да има нищо против да се премести.

— Не мога изцяло да подкрепя тази идея, сър. От гледна точка на сигурността. Той се намира в старата част на града. Улиците са пълни с хора. Под района има поне три групи стари тунели от стари канализации и транспортни системи — а има и прекалено много нови високи сгради, които гледат отгоре. Ще бъдат необходими поне шест постоянни патрула, и то за съвсем повърхностно наблюдение.

— Разполагаш ли с толкова хора?

— Ами, да.

— Тогава замъкът Воркосиган. — За да успокои Илян, който гледаше разочаровано, Воркосиган добави. — По отношение на сигурността може и да е лош, но има много добри връзки с обществеността. Ще придаде отличен дух на, хм, войнишка скромност на новото регентство. И ще спомогне за отслабването на параноята в двореца.

Тъкмо стигаха до въпросния дворец. От архитектурна гледна точка, в сравнение със замъка Воркосиган Императорската резиденция изглеждаше огромна. Просторните й крила се издигаха на два до четири етажа, подчертани на места с кули. Разновременни пристроявания се преливаха едно в друго и оформяха едновременно просторни и уютни дворове. Стилът на източната фасада бе най-уеднаквен — тежък, с богата каменна резба. Северната страна бе по-разчленена поради многобройните симетрични градини. Западното крило бе най-старото, а южното — най-новото.

Земеходът паркира до двуетажно преддверие откъм южната страна и Илян ги поведе покрай още стражи по широко каменно стълбище към огромен апартамент на втория етаж. Качваха се бавно заради лейтенант Куделка. Той вдигна глава и се намръщи извинително, после отново се наведе съсредоточено — а може би засрамено? „Няма ли тук асансьор?“ — чудеше се раздразнено Корделия. От другата страна на този каменен лабиринт един бледен съсухрен старец умираше на огромното си наследствено легло…

В просторния коридор на втория стаж, застлан с мек килим и декориран с картини и масички с дребни украшения — произведения на изкуството според Корделия — откриха капитан Негри, който разговаряше тихо с една руса жена със скръстени ръце. Корделия бе срещнала за пръв път покрития със слава — или с позор — шеф на Бараярската имперска служба за сигурност предишния ден, след историческия разговор на Воркосиган с умиращия Ецар Ворбара в северното крило. Негри беше с кораво лице, кораво тяло и твърда глава — мъж, служил на своя император с тялото и кръвта си четиридесет години, една зловеща легенда с непроницаеми очи.

Сега той се приведе над ръката й и я нарече миледи, сякаш имаше предвид точно това, или поне не влагаше повече ирония, отколкото в която и да било от предишните си забележки. Русата жена — а може би момиче? — носеше обикновени цивилни дрехи. Беше висока и мускулеста и гледаше Корделия с явен интерес.

Воркосиган и Негри размениха лаконични приветствия в телеграфния стил на двама мъже, общували в продължение на толкова време, че сега любезностите им се свеждаха до някакъв код.

— А това е госпожица Друшнакови. — Негри не толкова представи, колкото посочи жената на Корделия.

— Коя е госпожица Друшнакови? — попита донякъде отчаяно Корделия. Негри не бе представил и лейтенант Куделка, така че сега той и Друшнакови се гледаха скрито един друг.

— Аз съм прислужница от вътрешните покои, миледи — Друшнакови направи лек реверанс.

— И какво обслужвате? Освен покоите.

— Принцеса Карийн, миледи. Това е само официалната ми длъжност. Водя се към хората на капитан Негри като телохранител, клас едно. — Не можеше да се каже коя от длъжностите й доставя по-голямо удоволствие, но на Корделия й се стори, че жената се гордее повече с последната.

— Щом той ви цени толкова, сигурна съм, че сте добра.

Тези думи й спечелиха усмивка.

— Благодаря ви, миледи. Опитвам се.

Всички заедно последваха Негри през близката врата до една продълговата, обляна от слънце жълта стая с многобройни прозорци, които гледаха на юг. Корделия се зачуди дали еклектичната смесица на мебелировката наистина се състои от безценни антики, или това са само изкуствено състарени дубликати. Не можеше да разбере. Седнала на едно тапицирано с жълта коприна канапе в отсрещния край на стаята ги чакаше някаква жена: наблюдаваше ги със сериозно изражение, докато се приближаваха вкупом към нея.

Вдовстващата принцеса Карийн беше слаба трийсетинагодишна жена. Изглеждаше напрегната. Красивата й тъмна коса бе оформена в сложна прическа, макар сивата й рокля да бе с обикновена кройка. Обикновена, но съвършена. Едно тъмнокосо четиригодишно момченце бе легнало по корем на пода и шепнеше нещо на големия колкото котка стегозавър-играчка, който му шепнеше в отговор. Принцесата го накара да остави робота, да се изправи и да седне до нея. Детето обаче продължаваше да стиска косматото животно в скута си. Корделия с облекчение видя, че малкият принц е облечен разумно за възрастта си, в удобни дрехи за игра.

Негри представи Корделия на принцесата и на принц Грегор. Тя не бе сигурна дали трябва да се поклони, да направи реверанс или просто да поздрави и в края на краищата просто наведе глава като Друшнакови. Застанал тържествено, Грегор я гледаше със съмнение и тя се опита да се усмихне, както се надяваше, успокоително.

Воркосиган коленичи пред момчето — само Корделия видя как Арал преглътна — и каза:

— Знаете ли кой съм аз, принц Грегор?

Грегор се отдръпна малко към майка си и я погледна. Тя му кимна окуражително.

— Лорд Арал Воркосиган — отвърна момчето с тънък глас.

Воркостан смекчи гласа си и отпусна ръце, опитвайки се съзнателно да скрие широките си рамене.

— Дядо ви ме помоли да ви стана регент. Обяснявал ли ви е някой какво означава това?

Грегор мълчаливо поклати глава. Воркосиган вдигна вежди към Негри в знак на неодобрение. Лицето на Негри не промени изражението си.

— Това означава, че ще върша работата на дядо ви, докато не станете достатъчно голям, за да я вършите сам, т.е., докато не станете на двайсет. През следващите шестнайсет години ще се грижа за вас и за майка ви вместо дядо ви. Ще следя да получите образование, за да се научите да се справяте добре с работата си като дядо ви. Да управлявате добре.

Дали момчето изобщо разбираше какво значи „да управлява“? Воркосиган внимаваше да не каже „вместо баща ви“, забеляза Корделия. Внимаваше да не спомене името на престолонаследника Сердж. Изглежда, Сердж скоро щеше да бъде изтрит окончателно от бараярската история така, както го бяха изпарили и в онова космическо сражение.

— Засега — продължи Воркосиган — работата ви е да се учите старателно с наставниците си и да изпълнявате всичко, което ви каже майка ви. Ще се справите ли с това?

Грегор преглътна и кимна.

— Според мен ще се справите отлично — кимна му твърдо Воркосиган, както кимаше на офицерите си, и се изправи.

„Според мен и ти ще се справиш отлично, Арал“ — помисли си Корделия.

— Докато сте тук, сър — каза Негри след кратко изчакване, за да не би да прекъсне евентуалното продължение, — бих искал да ви покажа два-три доклада. Последният доклад от Даркой показва, че граф Ворлакейл е бил мъртъв още преди да бъде изгорена резиденцията му, което хвърля нова светлина — или сянка — върху проблема. А стои и въпросът за ремонта на Министерството на политическото образование…

— Сигурно е разрушено — промълви Воркосиган.

— Както винаги, последният саботаж от Кома…

— Разбирам. Да вървим. Корделия, ти…

— Навярно лейди Воркосиган няма да има нищо против да поостане още малко при нас — промърмори принцеса Карийн малко иронично.

— Благодаря ви, миледи — хвърли й признателен поглед Воркосиган.

Мъжете излязоха. Принцесата разсеяно поглади с пръст фините си устни. Очевидно се бе поотпуснала.

— Добре. Надявах се, че ще мога да разговарям с вас насаме. — Изразът на лицето й ставаше все по-оживен. Тя докосна мълчаливо момчето и то се върна към играта си.

Друшнакови, която стоеше в другия край на стаята се намръщи и попита:

— Какво му имаше на онзи лейтенант?

— Лейтенант Куделка бе улучен с невроразрушител — каза сковано Корделия, неуверена дали странният тон на момичето не разкрива неодобрение. — Преди година, когато бе на служба при Арал на борда на „Генерал Воркрафт“. Очевидно извършената му неврохирургическа операция не е на равнището на галактическите стандарти. — Тя млъкна, страхувайки се да не би домакинята й да реши, че я критикува. Не че принцеса Карийн бе виновна за съмнителния стандарт на бараярската медицина.

— Аа. По време на ескобарската война? — попита Друшнакови.

— Всъщност в известен смисъл това беше първият изстрел на ескобарската война. Макар да предполагам, че бихте го нарекли приятелски.

— Лейди Воркосиган — или може би трябва да кажа капитан Нейсмит — е била там — отбеляза принцеса Карийн. — И сигурно знае.

Корделия не успя да разбере израза й. С колко ли от прословутите доклади на Негри бе запозната принцесата?

— Колко жалко! Изглежда е бил много атлетичен — каза телохранителката.

— Наистина беше — усмихна й се по-благосклонно Корделия. — Според мен невроразрушителите са отвратителни оръжия. — Тя разсеяно потри уцеленото от разрушител безчувствено място на бедрото си — за щастие изстрелът не бе поразил подкожната мазнина и не бе навредил на функционирането на мускула.

— Седнете, лейди Воркосиган. — Принцеса Карийн потупа мястото до себе си, освободено току-що от бъдещия император. — Дру, бихте ли завели Грегор на обяд?

Друшнакови кимна с разбиране, сякаш в тази обикновена молба се криеше някакво кодирано съобщение. После повика момчето и двамата излязоха, хванати ръка за ръка. Детското му гласче се донесе отвън:

— Друшни, може ли да получа сметанов сладкиш? И още един за Стеги?

Корделия седна предпазливо, мислейки си за докладите на Негри и за бараярската дезинформация относно неотдавнашния им неуспешен опит да завладеят планетата Ескобар. Ескобар — най-добрият съсед и съюзник на колонията Бета… Оръжията, които бяха унищожили престолонаследника Сердж и кораба му високо над Ескобар, бяха пренесени храбро през бараярската блокада от капитан Корделия Нейсмит от Бетанския експедиционен корпус. Тази истина бе очевидна и известна, за нея не трябваше да се извинява. Именно тайната история, задкулисната история в бараярското висше командване бе толкова… коварна — да, това бе точната дума. Опасна, като зле съхранявани токсични отпадъци.

За огромно удивление на Корделия принцеса Карийн се наведе към нея, хвана дясната й ръка, вдигна я към устните си и я целуна силно.

— Заклех се — каза гърлено Карийн, — че ще целуна ръката, която е убила Гес Ворутиър. Благодаря ви. Благодаря ви. — Говореше задъхано и срамежливо, а в гласа й се долавяха сълзи и вълнение, предизвикано от благодарност. Тя изправи гръб и кимна, лицето й отново възвърна резервираното си изражение. — Благодаря ви. Бог да ви благослови.

— Хм… — Корделия потърка мястото на целувката. — Аз… тази чест се пада другиму, миледи. Бях там, когато гърлото на адмирал Ворутиър беше прорязано, но не от моята ръка.

Карийн стисна длани в скута си и очите й блеснаха.

— Тогава е бил лорд Воркосиган!

— Не! — Корделия стисна устни от раздразнение. — Трябвало е Негри да ви докладва истината. Беше сержант Ботари. Навремето той ми спаси живота.

— Ботари? — Карийн застина от удивление. — Чудовището Ботари, лудият ординарец на Ворутиър?

— Нямам нищо против да обвиняват мен вместо него, госпожо, защото ако се беше разчуло, щяха да бъдат принудени да го екзекутират за убийство и бунт. Но аз… но аз не би трябвало да си присвоявам заслужената от него похвала. Ако желаете, ще му я предам, но не съм уверена, че той си спомня инцидента. След войната е бил подложен на някаква ужасна мозъчна терапия, преди да го уволнят — вие, бараярците, наричате това терапия — „както и неврохирургията си“ — помисли си Корделия, — а разбирам, че и преди не е бил особено, хм, нормален.

— Не — каза Карийн. — Не беше. Мислех, че е човек на Ворутиър.

— Той избра… той избра друго. Струва ми се, че това беше най-геройската постъпка, на която съм присъствала. Да се измъкне от онова море от зло и безумие и да се стреми към… — Корделия млъкна, срамувайки се да каже „да се стреми към изкупление“, и след кратко мълчание попита: — Обвинявате ли адмирал Ворутиър за покваряването на принц Сердж? — Щом щяха да бъдат искрени… „Никой не споменава принц Сердж. Той възнамеряваше да открие ужасно пряк път към властта и сега е просто… изчезнал.“

— Гес Ворутиър… намери в Сердж единомишленик. Плодовит последовател в долните си забавления. Може би вината… не е само на Ворутиър. Не знам.

Корделия почувства, че отговорът е честен.

— Ецар ме закриляше от Сердж, след като забременях — добави тихо Карийн. — Не бях виждала съпруга си повече от година, когато беше убит на Ескобар.

„Може би и аз няма да споменавам повече принц Сердж.“

— Ецар бе могъщ закрилник. Надявам се, че и Арал ще може да се справи — каза Корделия. Дали трябваше да говори за император Ецар вече в минало време? Изглежда, всички останали правеха така.

Карийн се върна отново в действителността и разтърси глава, за да се съсредоточи.

— Желаете ли чай, лейди Воркосиган? — усмихна се тя. После докосна комуникатора, скрит в една скъпоценна игла на рамото й, и даде нареждания на прислужниците. Очевидно личният разговор бе завършил. Сега капитан Нейсмит щеше да се опита да разбере как лейди Воркосиган трябва да пие чай с една принцеса.

Грегор и телохранителката се появиха отново в момента, в който сервираха сметановия сладкиш, и момчето успя да очарова дамите, за да получи втора порция. За третата обаче Карийн решително възрази. Синът на принц Сердж изглеждаше съвсем нормално момче, макар и малко мълчаливо с непознати. Корделия наблюдаваше и него, и Карийн с дълбок интерес. Майчинство. Случваше се на всяка жена. Колко ли трудно можеше да е?

— Харесвате ли новия си дом, лейди Воркосиган? — попита принцесата любезно. Лицата им отново носеха маските си — за пред децата и чужди хора.

Корделия обмисли отговора си.

— Местността на юг, към езерното имение Воркосиган, е просто прелестна. Езерото е чудесно и е по-голямо от който и да е открит воден басейн на цялата колония Бета, а Арал въпреки това го приема като нещо обикновено. Вашата планета е неимоверно красива. — „Вашата планета. Не е ли това и моя планета?“ В мислите на Корделия думата „дом“ все още се свързваше с колонията Бета. Но пък можеше да остане в прегръдките на Воркосиган край езерото цяла вечност. — Столицата е много по-разнообразна, отколкото каквото и да било на колонията Бета. Макар че — стеснително се засмя тя, — изглежда, тук има твърде много войници. Последния път бях обкръжена от толкова много зелени униформи, че сякаш бях в лагер за военнопленници.

— Все още ли ви изглеждаме като врагове? — попита я любопитно принцесата.

— О, престанахте да ми изглеждате така още преди да завърши войната. Просто жертви, заслепени в различна степен.

— Вие сте твърде проницателна, лейди Воркосиган. — Принцесата отпи от чая и се усмихна.

Корделия премига.

— Замъкът Воркосиган прилича на казарма, когато граф Пьотър е там — отбеляза Корделия. — С всичките си облечени в ливреи мъже. Струва ми се, че досега съм мяркала само две прислужници, които се криеха по ъглите, но все още не съм се сблъсквала с нито една от тях. Една бараярска казарма, така си е. Службата ми на Бета беше нещо съвсем различно.

— Системата е смесена — каза Друшнакови. Не издаваше ли този блясък в очите й завист? — На служба се приемат и жени, и мъже.

— Назначават ги след тест за пригодност — съгласи се Корделия. — Стриктно. Разбира се, службите, свързани с повече физическа работа, са предимно за мъжете, но това, изглежда, не се дължи на някакъв особен статус.

— На уважение — въздъхна Друшнакови.

— Е, ако хората отдават живота си заради обществото, то би трябвало да ги уважава — каза спокойно Корделия. — Предполагам, че ми липсват моите… моите посестрими офицери. Блестящите жени, специалистките, като многобройните ми приятелки у дома. — Отново онази проблемна думичка — „дом“. — И тук някъде трябва да има блестящи жени, при всичките тези блестящи мъже. Къде ли се крият? — Корделия млъкна, защото внезапно й дойде наум, че Карийн може погрешно да разтълкува думите й като обида към самата нея. Ако добавеше „с изключение на присъстващите“ обаче, гафът щеше да бъде сигурен.

Но дори и да бе разтълкувала думите й по този начин, Карийн запази това за себе си, а Корделия беше избавена от подобни потенциални грешки поради завръщането на Арал и Илян. Всички се сбогуваха любезно и се върнаха в замъка Воркосиган.

* * *

Същата вечер командир Илян се появи в замъка Воркосиган заедно с Друшнакови. Тя стискаше дръжката на огромна чанта и се оглеждате с нескрито любопитство.

— Капитан Негри придава госпожица Друшнакови към съпругата на регента за личната й безопасност — поясни кратко Илян. Арал кимна одобрително.

По-късно Друшнакови подаде на Корделия запечатано писмо върху плътна, кремава хартия. Корделия вдигна въпросително вежди и го разпечата. Почеркът беше дребен и стегнат, а подписът — четлив и без завъртулки.

„С най-добри пожелания — пишеше в писмото. — Тя ще ви бъде от полза. Карийн.“