Серия
Бараяр (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vor Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 59 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2001)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ИГРИТЕ НА ВОР. 1993. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.10 Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Минчо БЕНОВ [The Vor Game, Lois McMaster BUJOLD]. Страници: 414. Формат: 125×195 (21 см). Офс. изд. Тираж: 2 000 бр. (подв). Цена: 44.00 лв.


Първа глава

— Корабна служба! — извика ликуващо младши лейтенантът, който беше четирима души преди Майлс. Щом зърна заповедта, лицето му се озари от радост. Пластмасовата бланка на телеграмата потрепваше в ръцете му.

— Ще бъда младши оръжеен офицер на имперския кръстосвач „Комодор Ворхалас“. Трябва да докладвам веднага в космодрума на космическата база „Танъри“ за орбитално прекачване.

След остро смушкване отзад той подскочи, съвсем не по устав, и освободи пътя на следващия в строя. Въздухът между устните му свистеше от възторг.

— Младши лейтенант Плоус — застаряващият сержант зад бюрото държеше следващия плик между палеца и показалеца си. Във високомерния му глас се долавяше досада. Колко ли дълго е заемал този пост в Имперската военна академия — зачуди се Майлс. Колко ли стотици, хиляди млади офицери са минали пред ироничния му поглед в този изключителен момент от своята кариера. Дали всички започват да си приличат след няколко години — същите светлозелени униформи, същите правоъгълни петлици от лъскава пластмаса за новоспечелените лъскави чинове, които красяха високите яки, същите гладни очи — страховитите випускници на най-елитното училище в Империята — Академията на имперските служби. Всичките с видения за славна военна съдба. „Ние не просто маршируваме към бъдещето, ние го щурмуваме.“ Плоус направи крачка встрани, докосна с палец ключалката на плика и го отвори.

— Е? — попита Иван Ворпатрил, който стоеше точно пред Майлс в строя. — Не ни дръж в напрежение.

— Езикова школа — отговори Плоус, без да вдига поглед от плика.

Плоус вече говореше и четирите местни езика на Бараяр.

— Като курсант или инструктор? — поинтересува се Майлс.

— Курсант.

— Аха, галактически езици значи. В разузнаването ще те очакват с нетърпение след завършването. Със сигурност няма да си на планетата.

— Не е задължително — отвърна Плоус. — Може просто да ме затворят някъде, в някоя бетонна кутия, да програмирам компютри за превод, докато ми изтекат очите.

Но в погледа му проблесна надежда.

— Младши лейтенант Лобачик.

През живота си Майлс беше срещал толкова болезнена добросъвестност само в още един човек, така че не се изненада, когато Лобачик едва не се задави, като отвори плика си.

— ИмпСи. Курсът на сигурността за повишаване на квалификацията. Охрана и антитероризъм.

— А, школата за дворцова стража. — Иван надничаше любопитно над рамото на Лобачик.

— Това е голяма чест — отбеляза Майлс, — обикновено Илиян подбира курсанти с двайсетгодишен стаж и окичени с медали.

— Може пък император Грегор да е помолил Илиян за някой на възраст по-близка до своята — предположи Иван, — за разведряване на обстановката. Онези изкопаеми със съсухрените лица, с които Илиян обикновено го обгражда, щяха да ме докарат до депресивна истерия. Не се издавай, че имаш чувство за хумор, Лобачик. Мисля, че това автоматически води до дисквалификация.

„Ако е така, няма опасност Лобачик да загуби мястото“ — помисли си Майлс.

Лобачик погледна нервно Майлс и Иван.

— Наистина ли ще видя императора?

— Вероятно отсега ще го гледаш да закусва всеки божи ден — отговори му Иван. — Горкият глупак!

Лобачик ли имаше предвид или Грегор? Без съмнение Грегор.

— Вие от рода Вор го познавате. Какво представлява?

Майлс се намеси, преди пламъчетата в очите на Иван да се материализират в някаква груба шега:

— Много е прям. Ще се разбирате чудесно.

Лобачик се отдалечи поуспокоен, препрочитайки заповедта.

— Младши лейтенант Ворпатрил — чу се напевният глас на сержанта. — Младши лейтенант Воркосиган.

Високият Иван взе пакета си, Майлс също прибра своя и се отместиха заедно с двамата си приятели. Иван отвори своя плик.

— О, Имперския щаб във Ворбар Султана. Искам да знаеш, че ще бъда адютант на комодор Джолиф — „Операции“. — Той се поклони и върна заповедта. — Всъщност започвам от утре.

— О-хо — младши лейтенантът, който беше получил назначение на космически кораб, все още леко подскачаше от възторг, — внимавай само генерал Ламитц да не те помоли да седнеш в скута му. Чувам че…

Иван направи неприличен жест и леко го перна.

— Завист, чиста завист. Излизам в цивилизацията и заживявам като цивилен — работа от седем до пет, самостоятелен апартамент в града… А, трябва да отбележа — едва ли ще видиш някакви момичета на тая твоя служба — гласът на Иван беше спокоен и жизнерадостен. Само очите му не успяваха да скрият разочарованието му. Иван също искаше корабна служба. Те всички искаха.

Майлс също искаше корабна служба. Евентуално — командване. „Като баща ми, неговия баща, и неговия… Желание, молитва, мечта…“ Той се поколеба, преди да отвори плика. Искаше да се овладее, да потисне страха и удължи последните мигове на голямата надежда. Той натисна предпазливо ключалката и акуратно отвори плика. Само една заповед и шепа пътни пропуски. Предпазливостта му трая само миг. Толкова му трябваше, за да възприеме краткия параграф пред очите си. Замръзна на място и започна да чете заповедта отначало. Не можеше да повярва.

— Е, братовчед, какво пише? — Иван надзърна над рамото му.

— Иван — попита Майлс сподавено, — аз ли имам пристъп на амнезия, или наистина никога не сме имали курс по метеорология в учебния план?

— Петизмерна математика — да. Ксеноботаника — да. — Иван разсеяно се почесваше. — Геология и оценка на терени — спомням си. Ами… в първи курс имахме авиационна метеорология.

— Да, но…

— Е, какво? — попита Плоус. Беше готов да изкаже своите поздрави или съчувствие, според случая.

— Назначен съм за главен МТО-офицер в база „Лазковски“. Къде по дяволите е база „Лазковски“? Никога не съм чувал за нея!

Внезапно сержантът зад бюрото вдигна очи и се усмихна злобно.

— Аз съм чувал, сър — предложи услугите си той, — намира се нагоре, близо до арктическия кръг, на едно място, наречено остров Кирил. Зимна тренировъчна база на пехотата. Мърлявите кашици й викат „Лагера на вечния скреж“.

— Пехота! — каза Майлс.

Иван повдигна вежди и смръщен сведе глава към Майлс.

— Пехота? Ти? Това не ми изглежда справедливо.

— Не. Не е — едва продума Майлс. Заля го студена вълна при мисълта за физическите му недъзи. Годините на мистериозни медицински мъчения почти бяха успели да поправят жестоките деформации, от които Майлс едва не умря при раждането си. Изгърбен като жаба през ранното си детство, сега той стоеше почти прав. Ронливите, сякаш тебеширени кости, сега бяха почти здрави. Съсухрен, като дете на джудже, сега се изправяше почти на четири фута и девет инча. Лекарят му все още твърдеше, че последните шест инча височина са били грешка. След това Майлс чупи краката си достатъчно пъти, за да се съгласи с него, но вече беше твърде късно. Но не бе уродлив. Не… вече едва ли имаше някакво значение. Ако само му разрешаха да използва своите умения в служба на императора, той щеше да ги накара да забравят неговата слабост.

В службите имаше сигурно хиляди места, на които странната външност и деликатната му структура нямаше да имат ни най-малко значение. Като адютант или преводач в разузнаването. Или дори оръжеен офицер на кораб — да наглежда компютрите си. Но в пехотата? Някой не играеше по правилата. Или е била допусната грешка. Нямаше да е първата. Той се поколеба. Юмрукът му се свиваше около заповедта и я мачкаше. Отправи се към вратата.

— Къде отиваш? — попита Иван.

— Да видя майор Сесил.

Иван издиша през свитите си устни.

— О! Късмет.

Сержантът не скри ли една малка усмивчица, навеждайки глава, за да разлисти следващия куп пакети?

— Младши лейтенант Дрот — извика той. Редицата се придвижи с един човек напред.

* * *

Когато Майлс влезе в кабинета на майор Сесил и поздрави, майорът се консултираше с видеомонитора си, приседнал на бюрото на писаря.

Майор Сесил вдигна очи към Майлс, след което погледна часовника си.

— А, по-малко от десет минути. Печеля баса. — Майорът отвърна на поздрава на Майлс. Писарят извади с мрачна усмивка снопче банкноти от джоба си, отдели банкнота от една марка и мълчаливо я подаде на своя началник. Съдейки по лицето му, майорът беше развеселен. Той кимна към вратата. Писарят откъсна бланката от пластмаса, която току-що беше изскочила от машината му, и напусна стаята.

Майор Сесил беше на около петдесет, слаб, уравновесен и наблюдателен. Много наблюдателен. Въпреки че не беше титуляр на отдел „Кадри“ — административен пост, който принадлежеше на офицер от по-висок ранг, Майлс отдавна беше забелязал, че Сесил е прикрепен към него. Всяко назначение за всеки випусник на академията най-накрая минаваше през ръцете на Сесил. Майлс винаги го беше смятал за човек, в когото ученият и учителят вземаха връх над офицера. Притежаваше аналитичен ум и беше ревностно предан на службата. Майлс винаги му беше вярвал. Досега.

— Сър — той протегна разочаровано заповедта си, — какво е това?

Очите на майора все още блестяха весело. Той прибра банкнотата в джоба си.

— Искате да ви я прочета ли, Воркосиган?

— Сър, аз… — Майлс спря, но езикът му продължи сам. — Имам няколко въпроса относно моето назначение.

— МТО-офицер, база „Лазковски“ — издекламира майор Сесил.

— Значи… Значи не е грешка? Получил съм точния плик?

— Ако на заповедта в него е написано това, което ви казах, да.

— Вие… давате ли си сметка, че единственият курс по метеорология, който съм имал, е авиационният? В първи курс.

— Да. — Лицето на майора беше безизразно. Майлс спря. Това, че Сесил изпрати писаря навън, беше явен сигнал, че разговорът ще е откровен.

— Това някакво наказание ли е? — „Какво съм ти направил?“

— Защо, младши лейтенант — гласът на Сесил беше равен, — това е напълно нормално назначение. Вие нещо необикновено ли очаквахте? Работата ми е да попълвам молбите за кадри с подходящи кандидатури. Всяка молба трябва да бъде попълнена от някого.

— Тази би могла да бъде попълнена и от випусник на кой да е техникум. — Майлс направи усилие да не заръмжи и отпусна свитите си пръсти. — И то по-добре. Мястото не изисква кадет от академията.

— Това е вярно — съгласи се майорът.

— Тогава защо? — избухна Майлс. Гласът му се извиси по-високо, отколкото беше искал. Сесил въздъхна и се изправи.

— Защото забелязах, Воркосиган, докато те наблюдавах, а ти знаеш много добре, че беше най-внимателно наблюдаваният кадет, който някога е минавал през тези зали, с изключение на самия император Грегор — Майлс кимна леко, — че освен блясъка, който ти демонстрира в някои области, се проявиха и някои хронични слабости. Няма да говоря за твоите физически проблеми, за които всички освен мен смятаха, че ще са причина да напуснеш академията, преди да изтече първата ти година тук.

Майлс повдигна рамене.

— От болката боли, сър. Не я търся.

— Много добре. Но твоят най-коварен, хроничен проблем е в областта на… как да кажа… подчинението. Прекалено много спориш.

— Не, не споря — възмутено започна Майлс, след това затвори устата си. Сесил се усмихна за миг.

— Спориш, и то доста. Плюс дразнещия ти навик да третираш старшите си офицери като твои, а… — Сесил спря, отново търсейки най-подходящата дума.

— Равни? — попита Майлс.

— Говеда — поправи го Сесил, — които да вървят по твоята свирка. Ти си par excelence манипулатор, Воркосиган. Изучавам те от три години. Енергията ти в група е забележителна. Дали ти беше отговорен за това или не, но някак си все твоите идеи се реализираха.

— Толкова ли съм бил непочтителен, сър? — Майлс усети стомаха си да изстива.

— Напротив, като се има предвид произхода и средата ти, истинско чудо е, че успяваш да скриеш тази, ъ… малка, арогантна жилка толкова добре. Но, Воркосиган — накрая Сесил отново стана напълно сериозен, — Имперската академия не е цялата Имперска служба. Тук другарите ти те ценят високо, защото при нас на пиедестал е умът. Беше избиран пръв в стратегическите екипи поради същата причина, поради която беше избиран последен във физическите състезания. Тези млади жребци искаха да печелят. През цялото време. Каквото и да им струваше.

— Не мога да бъда обикновен и да оцелея, сър!

Сесил наведе глава.

— Съгласен съм. И все пак някога трябва да се научиш да командваш и обикновени хора. И да бъдеш командван от тях! Това не е наказание, Воркосиган, и не е моята представа за шега. От моя избор може да зависи не само живота на нашите новоизлюпени офицерчета, но и живота на невинните хора, на които ги натрапвам. Ако допусна сериозна грешка в преценката си за някого, аз рискувам не само него, но и хората около него. Така. След около шест месеца Имперската орбитална корабостроителница ще завърши „Принц Серж“. Също и попълването на екипажа.

Дъхът на Майлс спря.

— Разбра ме — кимна Сесил. — Най-новото, най-бързото, най-смъртоносното нещо, което Негово Величество Императора някога е извеждал в космоса. И с най-дълъг обсег. Ще остава в открития космос за по-дълги периоди от всичко, което сме имали досега. Следователно непрекъснатите периоди, по време на които членовете на екипажа неизменно ще си лазят по нервите, ще са по-дълги откогато и да било преди. Впрочем, при попълването на екипажа на този кораб висшето командване обръща определено внимание на психопрофилите. Изглежда са решили, че е време да се разнообразят. Сега слушай — Сесил се наведе напред. Неволно, Майлс също се наведе. — Ако можеш да си опазиш носа чист само за шест месеца на изолирана глуха служба, или казано направо, ако докажеш, че можеш да се справиш с Лагера на вечния скреж, ще приема, че можеш да се справиш с всичко, с което може да те сблъска службата. И ще подкрепя молбата ти за прехвърляне на „Принца“. Но ако се оплескаш, нищо няма да може да се направи за теб. Потъвай или плувай, младши лейтенант.

„Лети“, помисли си Майлс. „Искам да летя.“

— Сър… кой точно кръг на ада е това място?

— Не искам да ви насаждам предубеждения, младши лейтенант Воркосиган — отговори Сесил загрижено.

„И аз ви обичам, сър.“

— Но пехота… Физическите ми ограничения… няма да ми попречат да си нося службата, ако се имат предвид, но не мога да се преструвам, че тях ги няма. — „Бих могъл и да скоча от някоя стена, веднага да се пребия и да спестя времето на всички.“

„По дяволите, защо ме оставиха три години да заемам от пространството на най-скъпата класна стая на Бараяр, ако са смятали направо да ме убият.“

— МТО-офицер е техническа специалност, младши лейтенант — успокои го майорът, — никой не ще се опитва да те размаже под тежестта на пълно бойно снаряжение. Съмнявам се, че в службите има офицер, който би се наел да обясни смъртта ти на адмирала. — Гласът му леко охладня: — Постът на баща ти е твоето единствено достойнство, мутант!

Сесил нямаше предубеждения. Просто проверяваше. Винаги проверяваше. Майлс сви глава между раменете си.

— Може и да съм. За мутантите, които идват след мен.

— Това ти си го измисли, нали?

— Преди години, сър.

— Хм. — Сесил се изправи зад бюрото, приближи се и протегна ръка. — В такъв случай на добър час и късмет, лорд Воркосиган.

— Благодаря ви, сър! — Майлс пое ръката му.

После размеси снопчето пътни пропуски, опитвайки се да ги подреди.

— Коя е първата ти спирка? — попита Сесил.

Пак проверка. Трябва да е някакъв проклет рефлекс.

— Архива на академията — неочаквано и за себе си отвърна Майлс.

— О!

— За копие от метеорологическия справочник на Службата. И допълнителни материали.

— Много добре. Между другото, вашият предшественик на поста ще остане няколко седмици, докато се ориентирате.

— Изключително радостен съм да го чуя, сър — искрено каза Майлс.

— Не се опитваме да го направим невъзможно, младши лейтенант.

„Само много трудно.“

— Радостен съм да чуя и това, сър — на излизане Майлс се опита да вложи в поздрава си повече подчинение. И почти успя.

* * *

Последния етап от пътя до остров Кирил Майлс пропътува едва-едва на товарна совалка, придружен от отегчен дублиращ пилот и осемдесет тона провизии. По-голямата част от самотното си пътешествие той прекара в неистово зубрене на метеорология. Накрая, когато совалката спря на база „Лазковски“, той се оказа доста по-напред в материала, отколкото беше очаквал, защото в резултат на големите закъснения разписанието на полета се беше объркало.

Вратите на товарния док се отвориха и пропуснаха слабата светлина на слънцето, което сякаш се криеше зад чертата на хоризонта. Летният бриз, който подухваше, беше около пет градуса над нулата.

Първите войници, които Майлс видя, бяха облечени в черни гащеризони мъже под ръководството на изглеждащия смъртно уморен ефрейтор, който посрещна совалката. С тях имаше и товарачни машини. Като че ли на никой от тях не беше специално възложено да посрещне новия МТО офицер. Майлс наметна шубата си и се приближи към тях.

Двама от облечените в черно, които го бяха наблюдавали, когато той скочи от рампата, си размениха забележки на бараярски гръцки — малцинствен диалект, произхождащ от Земята, напълно изроден през вековете на Ерата на изолация.

Майлс беше твърде уморен от пътя, а и израженията на лицата им му бяха до болка познати, затова взе най-лесното решение — да не им обръща внимание, като се преструва, че не разбира езика. И без това Плоус му беше натяквал достатъчно често, че неговият гръцки е отвратителен.

— Я, моля ти се! Виж това. Дете ли е?

— Знаех, че ни изпращат разни дечковци, но това е нещо ново.

— Ей, ама това не е дете. Това е някакво шибано джудже. С тоя акушерката сто на сто си е изтървала хонорара. Гледай го, бе! Тоя е мутант.

Майлс направи усилие да не погледне към коментиращите. Все по-уверени в своята анонимност, те престанаха да шептят и заговориха на висок глас:

— И какво прави в униформа, а?

— Може да е новият ни талисман.

Старите генетични страхове, втълпявани неуловимо през годините, бяха заседнали дълбоко в него. Дори и сега те бяха толкова силни — възможността да бъдеш пребит до смърт от хора, които дори не са съвсем сигурни защо толкова те мразят, а просто са се увлекли от възбудата на тълпата… Майлс много добре знаеше, че рангът на баща му винаги го е предпазвал, но такива грозни неща можеха да се случат на по-особените, които имаха по-малко късмет в социалното си положение. Само преди две години в секцията на стария град във Ворбар Султана се беше случил ужасен инцидент — един сакат бедняк беше кастриран със счупена винена бутилка от тайфа пияници. Това, че случаят не бе подминат, а стана скандал, беше прието за напредък. Едно детеубийство в самия район, където Воркосиган живееха, стана причина за още по-безпощадни мерки. Да, рангът — обществен или военен — имаше своите предимства. И Майлс смяташе да си ги осигури, преди да му бъде изпята песента. Той подръпна шубата си назад, така че да се виждат офицерските петлици на яката му.

— Здравейте, ефрейтор. Имам нареждане да се представя на лейтенант Ан, МТО-офицера на базата. Къде мога да го намеря?

Майлс изчака полагащия му се поздрав, който дойде бавно. Ефрейторът все още се пулеше към него. Най-накрая му стана ясно, че Майлс наистина е офицер.

Накрая той отдаде чест.

— Извинете! Какво казахте, сър?

Майлс учтиво отвърна на поздрава и повтори въпроса си на висок глас.

— Ъ-ъ, лейтенант Ан, да. Той обикновено се скатава — искам да кажа обикновено е в кабинета си. В главната административна сграда. — Ефрейторът вдигна ръка назад и посочи към двуетажна сграда, някогашна фабрика, която стърчеше на километър от тях, зад редица вкопани в земята складове, на края на асфалтирания плац. — Няма начин да я объркате, това е най-високата сграда в базата.

Също така, отбеляза си Майлс, набиваща се в очи с разнообразието от свързочно оборудване, което стърчеше на покрива й. Много добре.

Така. Сега дали да връчи мешката си на тези главорези и да се моли Богу тя да го последва до последното му местоназначение, или да прекъсне работата им и да реквизира една от транспортните машини. За миг си представи как стърчи като украшение на предницата на товарачката и се тътрузи към съдбата си заедно с половин тон бельо — тип дълго, зимно, в опаковки по двайсет и четири в кашон, модел №6774932. Реши, че е по-добре да преметне багажа си чрез рамо и да върви.

— Благодаря ви, ефрейтор. — Той се отправи в указаната посока с ясното съзнание за накуцването си и за скобите на краката си, които, скрити под крачолите на панталоните му, поемаха своя дял от допълнителната тежест. Разстоянието се оказа по-дълго, отколкото изглеждаше, но той внимаваше да не спира и да не се препъва, докато не се скрие от погледите им зад сградата на първия склад.

Базата изглеждаше почти безлюдна. Преобладаващата част от състава й бяха новобранците от пехотата, които пристигаха и си тръгваха на две смени през зимата. Сега тук беше само постоянният личен състав и Майлс можеше да се обзаложи, че повечето от тях си взимат отпуските през краткия летен отдих. В административната сграда Майлс спря, хриптейки.

Не срещна друг човек.

Според написана на ръка бележка, лепната напряко на стъклото на видеомонитора, дисплеят на справочника и картата на базата бяха повредени. Майлс преброди първия и единствен коридор вдясно в търсене на някого. Който и да е. Повечето от стаите бяха затворени, но вратите стояха отключени, а осветлението загасено. В един от кабинетите, с табелка „Главно счетоводство“, имаше мъж, облечен в черни работни дрехи, с червени лейтенантски петлици на яката. Той седеше, напълно погълнат пред екран, изобразяващ дълги колони данни и тихичко псуваше.

— Метеорологическия кабинет? Къде е? — извика от вратата Майлс.

— Втория — отвърна му лейтенантът, без да се обръща, като се приведе още по-напред и продължаваше да псува. Майлс излезе на пръсти, без повече да го безпокои.

Най-накрая го откри на втория етаж. Затворена врата с табелка с избелели букви. Той се спря, остави мешката си и ската шубата си върху нея. След това провери външния си вид. Четиринайсетте часа път бяха поомачкали първоначалната му свежест. Все пак беше успял да опази зелената бойна униформа от лекета, кал и други неподходящи за случая декорации. Сгъна кепето си и внимателно го нагласи на мястото му на колана. Беше пресякъл половин планета и преминал през половин човешки живот, за да достигне до този момент. Зад него лежаха три години обучение и тренировки до степен на трескава готовност. И все пак през годините в академията винаги се беше усещал лекият привкус на преструвката „Сега-само-се-обучаваме“. Най-после той беше изправен лице в лице с истинското — неговия първи истински командир. Първото впечатление може да бъде фатално, особено в неговия случай. Той си пое дъх и почука.

Сякаш от дъното на гроб се чу приглушен глас. Думите бяха неразбираеми. Покана? Майлс отвори вратата и прекрачи прага.

Зърна компютърни интерфейси и видеодисплеи, които проблясваха със сиянието си покрай едната стена. В лицето го удари топлина, която го накара да се олюлее. Въздухът в стаята беше с телесна температура. С изключение на дисплеите, вътре беше тъмно.

При някакво движение отляво Майлс се обърна и отдаде чест.

— Младши лейтенант Майлс Воркосиган. Явявам се по служба, сър — представи се отсечено и вдигна очи. Нямаше никой.

Движението беше дошло отдолу. Облегнал гръб в конзолата на компютъра, на пода, само по шорти, седеше брадясал мъж на около четирийсет години. Той се ухили на Майлс, вдигна бутилка, наполовина пълна с кехлибарена течност, и смутолеви:

— Салю, малкия. Обишъм тъ. — След това бавно се строполи.

Майлс се втренчи в мъжа и застина.

Мъжът започна да хърка.

* * *

Майлс намали отоплението, свали куртката си и хвърли едно одеяло върху лейтенант Ан (защото това беше той). После отдели половин час за размисъл и подробно огледа новото си владение. Без съмнение щеше да има нужда от инструктаж. Както изглеждаше, освен от сателитните изображения на реалното време, автоматизираните данни постъпваха и от дванайсет микроклиматични измервателни съоръжения, разположени около острова. Ако някога са съществували ръководства за експлоатация, те не бяха тук, нямаше ги дори в компютрите. След известно време на почтително колебание, което Майлс използва, за да изследва задълбочено помръдващата и хъркаща фигура на пода, той прерови картотеката в конзолата на компютъра и бюрото на Ан.

Откри няколко факта относно Ан, които му помогнаха да види зрелището пред себе си в по-разбираема перспектива. Както се оказа, Ан имаше двайсетгодишен стаж и му оставаха седмици до уволнението. От последното му повишение беше изминало много, много дълго време. Дори повече от момента на последното му преместване: той беше единственият МТО-офицер на остров Кирил през последните петнайсет години.

„Глупакът му нещастен виси на този остров откакто съм бил на шест годинки“, пресметна Майлс и вътрешно потръпна. След толкова време е трудно да се каже дали проблемът на Ан с алкохола е причина или следствие. Е, ако до следващия ден изтрезнееше достатъчно, за да покаже на Майлс как да продължи — много добре. Ако ли не, Майлс би могъл да измисли половин дузина начини, като се започне от жестоки и се стигне до необичайни, за да го изправи на крака, независимо дали той иска да е в съзнание, или не. Ако можеше да го накара да изплюе поне някаква техническа ориентация, Ан можеше да се завърне в своята кома, докато дойдат и го изтъркалят на някое превозно средство, напускащо острова.

След като реши съдбата на Ан, Майлс облече куртката си, остави багажа си зад бюрото и излезе да се поогледа наоколо. Някъде по веригата на йерархията трябваше да има някое трезво, нормално и в съзнание човешко същество, което наистина да си върши работата или това място дори не би могло да функционира на такова равнище. Или пък го управляват ефрейтори, кой знае? В такъв случай, предположи Майлс, би трябвало да се открие и постави под контрол най-действеният ефрейтор, който можеше да се намери тук.

Във фоайето на първия етаж някаква човешка фигура се приближи към Майлс. Силуетът й се очерта на светлината на входната врата. Движейки се в прецизен двоен такт на джогинг темпо, фигурата се превърна във висок, як мъж по шорти, тениска и маратонки. Явно току-що влизаше след някое пет километрово кросче за поддържане на формата, приключило вероятно с неколкостотин лицеви опори за десерт. Стоманеносива коса, очи, твърди като метал: можеше да е само мрачният фелдфебел, строевак, при това страдащ от лошо храносмилане. Той спря внезапно и се втренчи в Майлс. Изненадата му се сведе само до по-здраво стиснатите устни на смръщеното му лице.

Майлс застана с леко разтворени крака, отметна глава назад и отвърна на погледа със същата сила. Изглежда, мъжът беше забравил напълно за петлиците на яката на Майлс. Вбесен, Майлс излая:

— Всички пазачи ли са в отпуск, или все пак някой управлява този шибан зоопарк!

Сякаш желязото в очите на мъжа бе ударило в кремък. В тях блеснаха искри, които запалиха малката предупредителна лампичка в мозъка на Майлс. Трябваше да си прехапе езика, но вече беше късно. „Здрасти, сър!“, изкрещя истеричният наблюдател от дъното на съзнанието му и придружи коментара си с подскок, превъртане и поклон: „Аз съм най-новият ви експонат.“ Майлс безмилостно потисна гласа. В лицето, което се мержелееше над него, не се долавяше и следа от хумор.

Командващият базата изгледа кръвнишки Майлс. Издяланите му сякаш ноздри се разтвориха и той студено изръмжа:

— Аз го управлявам, младши лейтенант.

* * *

Гъста мъгла се стелеше от морето, което тътнеше в далечината. Когато най-накрая Майлс откри новата си квартира, офицерските помещения и всичко наоколо беше потънало в сивота и студ и очертанията им се губеха в мръсната пяна на мъглата. Майлс реши, че това е предзнаменование.

О, Господи, щеше да бъде дълга зима.