Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

10

Сол, Брон, Мартин Силенъс и консулът носят багажа си Мьобиусовия куб на Хет Мастийн и тялото на Ленар Хойт надолу по дългия склон към входа на Сфинкса. Сега вали силен сняг и кръжи над вече хлътналите дюни в сложен танц на носени от вятъра снежинки. Макар инфотермите им да твърдят, че нощта е към края си, на изток няма и намек за изгрев. Въпреки постоянните призиви по радиовръзката на инфотермите им, отговор от полковник Касад няма.

Сол Уайнтрауб спира пред входа на Гробницата на времето, наречена Сфинкса. Той чувства присъствието на дъщеря си като топлина до гърдите си под пелерината, усеща повдигането и спускането на топлия бебешки дъх до шията си. Ученият вдига ръка, докосва малкото вързопче и се опитва да си представи Рахил като двайсет и шест годишна жена, като изследовател, спрял точно до този вход, преди да влезе вътре, за да проучи антиентропните тайни на Гробницата на времето. Сол поклаща глава. Оттогава бяха изтекли двайсет и шест дълги години и цял един човешки живот. След четири дни щеше да настъпи рожденият ден на дъщеря му. Ако не направеше нещо, ако не откриеше Шрайка, ако не сключеше някаква сделка със създанието, ако не направеше нещо, след четири дни Рахил щеше да умре.

— Идваш ли, Сол? — вика Брон Ламиа. Другите са оставили багажа си в първото помещение, на пет-шест метра надолу по тесния каменен коридор.

— Идвам — вика в отговор той и влиза в гробницата. Светлинни глобуси и електрически лампи обточват тунела, но са мъртви и покрити с прах. Само фенерчето му и блясъкът на един от малките прожектори на Касад осветяват пътя.

Първото помещение е малко, не повече от четири на шест метра. Другите трима поклонници бяха оставили багажа си до отсрещната стена и бяха разтворили мушама и походни легла в центъра върху хладния под. Два фенера съскат и хвърлят студена светлина. Сол спира и се оглежда.

— Тялото на отец Хойт е в съседната стая — казва Брон Ламиа в отговор на незададения му въпрос. — Там е още по-студено.

Сол заема мястото си до другите. Дори и толкова навътре в Гробницата, той чува стърженето на пясъка и навявания върху камъните сняг.

— По-късно консулът отново ще опита инфотерма — обажда се Брон. — За да опише на Гладстоун положението.

Мартин Силенъс се разсмива.

— Няма полза. Няма абсолютно никаква шибана полза. Тя знае какво прави и никога няма да ни позволи да се измъкнем оттук.

— Ще опитам след изгрев-слънце — казва консулът. Гласът му е много уморен.

— Аз ще остана на стража — казва Сол. Рахил се размърдва и слабо проплаква. — Така или иначе трябва да нахраня бебето.

Другите изглеждат прекалено уморени, за да отговорят. Брон се обляга на една от раниците, затваря очи и след няколко секунди започва да диша дълбоко. Консулът смъква триъгълната шапка над очите си. Мартин Силенъс скръства ръце и се втренчва във вратата в очакване.

Сол Уайнтрауб се суети с биберона. Студените му, артрозни пръсти трудно се оправят с подгряващото ушенце. Той поглежда в торбата си и разбира, че има само още десет биберона и няколко пелени.

Бебето суче и Сол клюма, почти заспива, когато някакъв звук събужда всички им.

— Какво? — вика Брон, като търси бащиния си пистолет.

— Шт! — изръмжава поетът и протяга ръка към останалите, за да запазят тишина.

Някъде иззад гробницата отново се разнася звукът. Той е равен и категоричен и разкъсва воя на вятъра и стърженето на пясъка.

— Пушката на Касад — казва Брон Ламиа.

— Или на някой друг — прошепва Мартин Силенъс.

Остават седнали в мълчание и се напрягат да чуят нещо. В продължение на един дълъг миг не се долавя абсолютно никакъв звук. После изведнъж нощта изригва в шум… шум, който кара всички им да се свият и да затиснат ушите си с ръце. Рахил изпищява от ужас, но виковете й не могат да се чуят от експлозиите и гърмежите зад гробницата.