Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 67 гласа)

Информация

Корекция
Диан Жон (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)
Източник
sfbg.us

Издание:

Дан Симънс

Падането на Хиперион

Американска, I издание

 

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Иван Златарски, д-р Юлиян Стойнов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“: Линче Шопова

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

 

ИК „Бард“ ООД, София

 

The Fall of Hyperion

Dan Simmons

Doubleday

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция
  5. — Корекция на много правописни и граматически грешки

11

Събудих се точно, когато спускателният кораб се приземяваше. „Хиперион“ — помислих си аз, докато все още отърсвах съзнанието си от дрипите на съня.

Младият лейтенант ни пожела късмет и излезе пръв, когато се отвори вратата и студен, остър въздух измести гъстата, задушна атмосфера на кабината. Последвах Хънт навън по стандартна стълбичка, минахме през защитната стена и излязохме на асфалта.

Беше нощ и нямах представа какво бе местното време, дали линията, отделяща деня от нощта, току-що не бе минала през тази точка на планетата или точно сега наближаваше, но изпитвах чувство и усещах мирис, които ми подсказваха, че е късно. Ръмеше лек, ситен дъжд, напоен със соления аромат на море и свежия дъх на влажна растителност. Полеви лампи осветяваха далечния периметър и сиянието на десетки светлинни кули се отразяваше в ниските облаци. Шестима млади мъже в полевата униформа на морски пехотинци бързо разтоварваха спускателния кораб и на трийсет метра от дясната ни страна видях нашия млад лейтенант оживено да разговаря с друг офицер. Малкият космодрум като че ли беше излязъл от учебник по история и приличаше на колониална база от първите дни на Хеджира. Примитивни бомбоубежища и площадки за приземяване се простираха на километър и половина или повече към тъмната грамада на хълмовете на север, кранове и обслужващи кули бяха наклонени към десетки военни совалки и малки бойни кораби около нас, а зоните за кацане бяха заобиколени с модулни военни сгради, покрити с антени, лилави задържащи полета, безброй плъзгачи и самолети.

Проследих погледа на Хънт и забелязах, че към нас се насочва плъзгач. Синьо-златистият геодезичен герб на Хегемонията върху бронята му се огряваше от светещите му фарове. Дъждът се стичаше по предните балони и вентилаторните чистачки го издухваха в плътна мъглява завеса. Плъзгачът се приземи, перспексовият балон се отвори и прибра, отвътре излезе някакъв мъж и се забърза към нас през асфалта.

Той протегна ръка на Хънт.

— Г. Хънт? Аз съм Тео Лейн.

Хънт стисна ръката му и кимна към мен.

— Приятно ми е да се запозная с вас, генерал-губернаторе. Това е Джоузеф Севърн.

Стиснах ръката на Лейн и при докосването си до нея с удивление го познах. Спомних си Тео Лейн през мъглите на разказа на консула, годините, когато младежът беше служил като вицеконсул, а също и от кратката среща преди седмица, когато той поздрави всички поклонници, преди да се отправят нагоре по реката на левитационния кораб „Бенарес“. Изглеждаше по-възрастен, отколкото преди шест дни. Но непокорният кичур на челото му си беше същият, както и архаичните очила на носа му и енергичното, твърдо ръкостискане.

— Приятно ми е, че отделихте време да посетите планетата — каза на Хънт генерал-губернаторът. — Имам да съобщавам на президента няколко неща.

— Затова сме тук — рече Хънт. Той примижа от дъжда. — Разполагаме с около час. Има ли някъде място, където да се поизсушим?

Устата на генерал-губернатора се разтегли в младежка усмивка.

— Целият район тук е истинска лудница, дори и в 05:20 ч., а консулството е под обсада. Но знам едно място. — Той посочи към плъзгача.

Щом тръгнахме, забелязах два плъзгача на морската пехота, които ни ескортираха, но все пак се изненадах, че генерал-губернаторът на един протекторатен свят кара своя собствена кола и че няма постоянни телохранители. После си спомних какво разказа консулът за Тео Лейн на другите поклонници — за енергията и скромността на младия мъж.

Докато излитахме от космодрума и се понасяхме към града, слънцето изгря. Осветени отдолу, ниските облаци заблестяха, хълмовете на север заискриха в яркозелено, лилаво и ръждивочервено, а ивицата небе под облаците на изток спираше дъха със зелените и лазурните си багри, които помнех от сънищата си. „Хиперион“ — помислих си аз и почувствах как гърлото ми се стяга от напрежение и възбуда.

Облегнах глава на перспексовия балон, по който се стичаха вадички дъжд и разбрах, че част от шемета и объркването, които чувствах в този миг, се дължеше на отслабването на фоновия контакт с инфосферата. Връзката все още съществуваше, осъществявана предимно по микровълновите и векторните канали, но беше по-слаба от всякога досега — ако инфосферата бе море, в което плувах, сега се намирах в плитчини. Навярно отливът би бил по-сполучлива метафора, защото водата стана още по-плитка, когато напуснахме зоната на космодрума и примитивната му микросфера. Насилих се да се съсредоточа върху това, което обсъждаха Хънт и генерал-губернаторът.

— Виждате колибите и копторите — каза Лейн и леко наклони машината, за да получим по-добър изглед към хълмовете и долините, отделящи космодрума от предградията на столицата.

Колиби и коптори бяха прекалено меки думи за ужасната купчина фибропластмасови панели, парчета брезент, кашони и енергиен дунапрен, която покриваше хълмовете и дълбоките каньони. Нещо, което очевидно някога е било единайсет-дванайсеткилометров път от града до космодрума през гористи хълмове, сега представляваше гола земя — дърветата бяха изсечени за отопление и построяване на колибите, ливадите бяха превърнати в пустинни мочурища и цял град от седем-осемстотин хиляди бежанци покриваше всички по-равни участъци. Дим от хиляди огньове се издигаше към облаците и аз виждах навсякъде движение, тичащи босоноги дечурлига, жени, носещи вода от потоците, които трябва да бяха ужасно замърсени, мъже, наклякали по полето и чакащи на опашка пред набързо построени нужници. Забелязах, че и от двете страни на магистралата са издигнати високи огради от бодлива тел и бариери от лилаво задържащо поле, а приблизително на всеки километър се виждаха военни пропускателни пунктове. Дълги колони от наземни машини и плъзгачи на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ в камуфлажен цвят се движеха и в двете посоки по магистралата и ниските равнища на въздушните пътища.

— … повечето от бежанците са местни — обясняваше генерал-губернатор Лейн, — макар че има хиляди изгонени земевладелци от южните градове и големите плантации за фибропластмаса на Аквила.

— Дошли са тук, защото смятат, че прокудените ще нахлуят ли? — попита Хънт.

Тео Лейн погледна към помощника на Гладстоун.

— Първоначално настана паника при мисълта, че Гробниците на времето се отварят — отвърна той. — Хората бяха убедени, че Шрайка идва за тях.

— А така ли беше? — попитах аз.

Младият мъж се извърна на мястото си, за да ме погледне.

— Третият легион на Силите за самоотбрана замина на север преди седем месеца — отвърна той. — И не се върна.

— Казахте, че отначало са бягали от Шрайка — рече Хънт. — Защо са дошли и другите?

— Чакат евакуацията — отвърна Лейн. — Всички знаят какво сториха… прокудените… и войските на Хегемонията… с Бреша. Те не искат да бъдат тук, когато това стане и с Хиперион.

— Вие разбирате, че ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ смятат евакуацията за съвсем крайна мярка, нали? — попита Хънт.

— Да. Но ние не съобщаваме това на бежанците. Вече избухнаха ужасни безредици. Храмът на Шрайка беше разрушен… тълпата го обсади и някой използва оформени плазмени заряди, откраднати от мините на Урсус. Миналата седмица имаше нападения срещу консулството и космодрума, както и гладни бунтове в Джактаун.

Хънт кимна и се загледа в приближаващия се град. Сградите бяха ниски, съвсем малко от тях надвишаваха пет етажа, а белите им пастелни стени сияеха на косите лъчи на утринното слънце. Погледнах през рамото на Хънт и видях ниската планина с издълбаното лице на Тъжния крал Били, което гледаше замислено над долината. Р. Хули се виеше през центъра на стария град, изпъваше се преди да потече на север към невидимия сега Брайдъл Рейндж и се скриваше от поглед в обраслите с дървета блата на югоизток, където знаех, че се разлива в делтата си покрай Високата грива. Градът изглеждаше безлюден и спокоен след тъжния смут в бежанския лагер, но още щом започнахме да се спускаме към реката, забелязах военния трафик, танковете, БТР-ите и ГАВ-ите по пресечките и в парковете. Камуфлажният им цвят беше съзнателно дезактивиран, за да изглеждат по-заплашителни. После видях бежанците в града: временни палатки по площадите и алеите, хиляди спящи фигури по тротоарите като многобройни, тъмни вързопи пране, които чакат да ги приберат.

— Преди две години населението на Кийтс беше двеста хиляди души — каза генерал-губернатор Лейн. — Сега, като се смятат и колибите, сме близо три и половина милиона.

— Мислех, че на планетата има по-малко от пет милиона души — рече Хънт. — Включително местните.

— Точно така — отвърна Лейн. — Виждате защо всичко се разпада. Повечето от останалите бежанци са в другите два големи града, Порт Романс и Ендимион. Плантациите за фибропластмаса на Аквила пустеят, отново се превръщат в джунгла и обрастват с огнебълващи дървета, селскостопанските пояси по Гривата и Деветте опашки не произвеждат нищо — или ако произвеждат, не могат да прекарат храните до пазара поради разпадането на гражданската транспортна система.

Хънт гледаше как реката се приближава.

— Какво прави правителството?

Тео Лейн се усмихна.

— Искате да кажете какво правя аз? Ами, кризата продължава вече почти три години. Първата стъпка беше да разпусна Автономния съвет и официално да обявя влизането на Хиперион в Протектората. Щом получих изпълнителната власт, национализирах оставащите транспортни компании и дирижабълни линии — сега тук само военните пътуват с плъзгачи — и разформировах Силите за самоотбрана.

— Разформировахте ли ги? — попита Хънт. — Мислех си, че сте искали да ги използвате.

Генерал-губернатор Лейн поклати глава. Той леко и уверено докосна омниконтролера и плъзгачът започна да се спуска по спирала надолу към центъра на стария Кийтс.

— Бяха нещо повече от безполезни — отвърна той. — Бяха опасни. Не се разтревожих особено, когато „Бойният Трети“ легион замина на север и просто изчезна. Веднага щом се приземиха отрядите на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ сухопътни войски и морските пехотинци, разоръжих и останалите главорези от СЗС. Те бяха в основата на повечето плячкосвания. Ето тук ще закусим и ще поговорим.

Плъзгачът се спусна ниско над реката, направи последен кръг и леко се приземи в двора на стара постройка от камък и греди с чудно оформени прозорци: „При Цицерон“. Още преди Лейн да обясни на Лейт Хънт, аз го познах от отбиването на поклонниците — старият ресторант, хан и кръчма се намираше в сърцето на Джактаун и обхващаше четири сгради на девет етажа. Балконите, подпорите и тъмните му дървени коридори бяха надвиснали от едната страна над бавно течащата Хули и над тесните улички и алеи на Джактаун — от другата. „При Цицерон“ беше по-стар от каменното лице на Тъжния крал Били и неговите тъмни стаи и дълбоки винарни бяха истинският дом на консула през годините на заточението му тук.

Стан Левески ни посрещна на дворната врата. Висок и едър, с лице, потъмняло и набръчкано от възрастта като каменните стени на хана му, Левески олицетворяваше „При Цицерон“, както неговият баща, дядо и прадядо преди него.

— По дяволите! — рече гигантът и потупа генерал-губернатора — който всъщност беше диктатор на неговия свят, — по раменете толкова силно, че накара Тео да залитне. — Станал си рано за разнообразие, а? И си довел приятелите си на закуска? Добре дошли „При Цицерон“! — Огромната длан на Стан Левески погълна тази на Хънт, а после и моята в поздрав, който ме принуди да проверя дали пръстите и ставите ми не са счупени. — Или за вас — по времето на Мрежата — вече е късно? — изтътна той. — Може би искате пиене или вечеря!

Лейт Хънт изгледа кръчмаря.

— Откъде разбрахте, че сме от Мрежата?

Левески избухна в смях, който завъртя ветропоказателите на покрива.

— Ха! Не е трудно да се досети човек. Идвате тук с Тео по изгрев — да не си мислите, че той води тук всички? — и освен това носите вълнени дрехи, а тук нямаме овце. Не сте хора от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, нито големи клечки от плантациите за фибропластмаса… Познавам ги всичките! Ipso fact toto[1], вие сте се телепортирали на кораби от Мрежата и сте наминали насам, за да намерите добра храна. А сега, закуска ли искате или много за пиене?

Тео Лейн въздъхна.

— Дай ни някое тихо ъгълче, Стан. Бекон с яйца и солена херинга за мен. Господа?

— Само кафе — отвърна Хънт.

— Да — казах аз. Тръгнахме след ханджията по коридорите, качихме се по късо стълбище, спуснахме се по рампи от ковано желязо и продължихме по нови коридори. Мястото беше по-ниско, по-тъмно, по-задимено и по-очарователно, отколкото го помнех от сънищата си. Няколко постоянни клиенти вдигнаха поглед към нас, докато минавахме, но мястото беше много по-безлюдно, отколкото го помнех. Очевидно Лейн бе пратил войници да изхвърлят последните главорези от СЗС, които бяха препълвали хана. Минахме покрай висок, тесен прозорец и аз се убедих в тази хипотеза, зървайки БТР от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски, паркиран на уличката и войници с очевидно заредени оръжия, които се мотаеха около него.

— Тук — посочи Левески, като ни махна да излезем на малка веранда, надвиснала над Хули и гледаща към островърхите покриви и каменни кули на Джактаун. — Доми ще дойде след две минути със закуската и кафетата. — И той изчезна доста бързо… за гигант.

Хънт хвърли поглед към инфотерма си.

— Разполагаме с около четирийсет и пет минути, преди спускателният кораб да се върне с нас. Хайде да поговорим.

Лейн кимна, свали очилата си и разтърка очи. Разбрах, че е бил на крак цялата нощ… а навярно и няколко нощи поред.

— Добре — рече той и върна очилата на мястото им. — Какво иска да знае президент Гладстоун?

Хънт помълча, докато някакъв много нисък мъж с пергаментовобяла кожа и жълти очи ни донесе кафето в дълбоки кани с дебели стени и остави на масата поднос с храната на Лейн.

— Президентът иска да знае кои, според вас, са основните ви задачи — започна Хънт. — А също дали можете да задържите положението тук, ако битката се проточи.

Лейн опита от храната си, преди да отговори. Той отпи продължителна глътка от кафето и напрегнато погледна помощника. Беше истинско кафе с прекрасен вкус, по-добро от сортовете, отглеждани в Мрежата.

— Първо на последния въпрос — каза той. — Какво разбирате под „ако се проточи“?

— Седмици.

— Може би седмици. Или месеци. — Генерал-губернаторът опита херингата. — Виждате състоянието на икономиката ни. Ако не бяха доставките от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, тук щяха избухват гладни бунтове всеки ден, вместо веднъж на седмица. Няма износ заради карантината. Половината от бежанците искат да намерят жреците от храма на Шрайка и да ги убият, а другата половина искат да се покръстят, преди Шрайка да намери тях.

— Намерихте ли жреците? — попита Хънт.

— Не. Сигурни сме, че са избягали от бомбардировката на храма, но властите не могат да ги открият. Носи се слух, че са заминали на север в крепостта Хронос, каменен замък, точно над високата степ, където са Гробниците на времето.

Знаех по-добре от него. Поне знаех, че поклонниците не бяха видели никакви жреци на Шрайка през краткия си престой в крепостта. Но там бяха забелязали следи от клане.

— Що се отнася до основните ни задачи — продължаваше Тео Лейн, — първата е евакуацията. Втората е елиминирането на заплахата от прокудените. Третата е да се справим със страха от Шрайка.

Лейт Хънт се облегна назад на мазното дърво. От тежката кана в ръцете му се издигаше пара.

— Засега евакуацията не съществува като възможност…

— Защо? — мълниеносно изстреля въпроса Лейн.

— Президент Гладстоун не притежава политическата власт… в този момент… за да убеди Сената и Всеобема, че Мрежата може да приеме пет милиона бежанци…

— Глупости — прекъсна го генерал-губернаторът. — Два пъти повече туристи заляха Мауи-Обетована през първата й година в Протектората. И това унищожи уникалната екология на планетата. Оставете ни на Армагаст или в някоя пустиня, докато отмине паниката от войната.

Хънт поклати глава. Кучешките му очи гледаха по-тъжно от обикновено.

— Това не е само въпрос на логика — отвърна той. — Или пък на политика. Това е…

— Шрайка — отново го прекъсна Лейн. Той си отчупи парче бекон. — Шрайка е истинската причина.

— Да. Както и страхът от проникването на прокудени в Мрежата.

Генерал-губернаторът се разсмя.

— Значи се страхувате, че ако разположите тук телепортали и ни пуснете през тях, група триметрови прокудени ще кацнат и ще се наредят на опашката без никой да забележи?

Хънт отпи от кафето си.

— Не — рече той, — но съществува действителна вероятност от нашествие. Всички телепортали се отварят към Мрежата. Съвещателната комисия ни предупреждава за тази опасност.

— Добре — с полупълна уста каза по-младият мъж. — Тогава ни евакуирайте с кораби. Не беше ли това причината за първата спецчаст?

— Това беше предлогът — отвърна Хънт. — Истинската ни цел сега е да победим прокудените, а после да направим Хиперион реална част от Мрежата.

— Ами заплахата от Шрайка?

— Ще бъде… неутрализирана — заяви Хънт. Той помълча, докато малка групичка мъже и жени минаха покрай нашата веранда.

Вдигнах поглед, понечих да върна вниманието си към масата и после рязко завъртях глава. Групата се бе скрила от поглед надолу по коридора.

— Това не беше ли Мелио Арундес? — попитах аз, като прекъснах генерал-губернатор Лейн.

— Какво? А, д-р Арундес. Да. Познавате ли го, г. Севърн?

Лейт Хънт ми хвърли остър поглед, но аз не му обърнах внимание.

— Да — казах на Лейн, макар че всъщност никога не бях срещал археолога. — Какво прави той на Хиперион?

— Екипът му се приземи преди повече от шест местни месеца с предложение от университета „Райхс“ на Фрийхолм за допълнително проучване на Гробниците на времето.

— Но Гробниците са затворени за изследвания и туристи — възразих аз.

— Да. Но техните уреди — позволихме им да предават данни веднъж седмично от векторния предавател на консулството — вече показаха промяна в антиентропните полета, обграждащи Гробниците. Университетът „Райхс“ знае, че Гробниците се отварят… ако това означава промяната… и изпратиха най-добрите специалисти в Мрежата да ги проучат.

— Но нали не сте им дали разрешение? — попитах аз.

Тео Лейн се усмихна без топлота.

— Президент Гладстоун не им даде разрешение. Затварянето на Гробниците е пряка заповед от ТС2. Ако зависеше от мен, бих забранил пътуването на поклонници и бих позволил на екипа на д-р Арундес приоритетен достъп. — Той отново се обърна към Хънт.

— Извинете ме — станах аз и се измъкнах от верандата.

 

 

Намерих Арундес и хората му — три жени и четирима мъже, чиито дрехи и телесни стилове предполагаха различни светове в Мрежата — през две веранди. Бяха се навели над закуските и научните си инфотерми и спореха с толкова неразбираеми специални понятия, че можеха да накарат да им завиди всеки талмудист.

— Д-р Арундес? — попитах аз.

— Да? — Той вдигна поглед. Беше с две десетилетия по-стар, отколкото си го спомнях, навлизаше в средната възраст в началото на шейсетте си години, но удивително красивият профил бе същия, със същата бронзова кожа, здрава челюст, къдрава черна коса, която съвсем леко сивееше по слепоочията и проницателни кафяви очи. Разбрах причините, поради които една току-що завършила студентка може бързо да се влюби в него.

— Казвам се Джоузеф Севърн — представих се аз. — Не сме се срещали, но аз познавам една ваша приятелка… Рахил Уайнтрауб.

Арундес се изправи на крака за секунда, извини се на другите и ме поведе за лакътя, докато не намерихме празна веранда в стая под кръгъл прозорец, който гледаше към покритите с червени керемиди покриви. Той пусна лакътя ми и внимателно ме изгледа, като се спря на типичните ми за Мрежата дрехи. После обърна китките ми, за да потърси издайническата синкавост на пулсеновите процедури.

— Прекалено сте млад — заключи ученият. — Освен ако не сте познавал Рахил като дете.

— Всъщност, познавам по-добре баща й — отвърнах аз.

Д-р Арундес въздъхна и кимна.

— Разбира се — рече той. — Къде е Сол? Опитвам се да го открия от месеци наред чрез консулството. Властите на Хеброн отговарят само, че се е преместил. — Той отново преценяващо ме изгледа. — Знаете ли за… болестта на Рахил?

— Да — отвърнах аз. Болестта на Мерлин, която я караше да става все по-малка, като забравя спомените си с всеки изтекъл ден и час. Мелио Арундес беше един от тези спомени. — Зная, че сте отишъл да я посетите на Бърнард преди петнайсетина стандартни години.

Арундес се намръщи.

— Това беше грешка — каза той. — Мислех си да поговоря със Сол и Сара. Когато я видях… — Той поклати глава. — Кой сте вие? Знаете ли къде са сега Сол и Рахил? До рождения й ден остават три дни.

Кимнах.

— Нейният пръв и последен рожден ден. — Огледах се. Коридорът беше тих и пуст, с изключение на далечен смях от долния етаж. — Тук съм като наблюдател от кабинета на президента — поясних аз. — Имам информация, че Сол Уайнтрауб и дъщеря му са стигнали до Гробниците на времето.

Арундес ме погледна така, сякаш го бях ударил в слънчевия сплит.

— Тук? На Хиперион? — Той се втренчи за миг в покривите. — Трябваше да разбера… макар че Сол винаги е отказвал да се върне тук… но след като Сара почина… — Той ме погледна. — В контакт ли сте с него? Тя… те добре ли са?

Поклатих глава.

— В момента те не разполагат с радио или инфосферни връзки — отвърнах аз. — Зная, че са стигнали благополучно. Въпросът е какво знаете вие? Вашият екип? Данните за това какво става с Гробниците на времето могат да бъдат много важни за оцеляването им.

Мелио Арундес прокара длан през косата си.

— Само да ни бяха позволили да отидем там! Проклетото, глупаво бюрократично късогледство… Казвате, че сте от кабинета на Гладстоун. Можете ли да им обясните защо за нас е важно да отидем там?

— Аз съм само пратеник. Но ми кажете защо е толкова важно и ще се опитам да предам тази информация някому.

Широките длани на Арундес загребаха нещо невидимо във въздуха. Напрежението и гневът му бяха осезаеми.

— В продължение на три години данните пристигаха телеметрично в съобщенията, които консулството ни разрешаваше веднъж седмично по безценния си векторен предавател. Те показваха леко, но постоянно отслабване на антиентропната обвивка — приливите на времето — в и около Гробниците. Това е странно, нелогично, но сигурно. На екипа ни беше позволено да отиде там малко след началото на отслабването. Пристигнахме преди около шест месеца, видяхме данните, предполагащи, че Гробниците се отварят… че точно сега навлизат във фаза… но четири дни след пристигането ни, уредите престанаха да пращат информация. Всичките. Помолихме онова копеле Лейн да ни разреши да отидем и да ги проверим, поне да поставим нови сензори, ако не ни позволеше лично да проучим Гробниците.

Нищо. Не ни дават да предаваме съобщения. Никаква връзка с университета… въпреки, че идването на корабите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ направи връзката по-лесна. Опитахме се сами да тръгнем нагоре по реката без разрешение, но някои от главорезите на Лейн ни пресрещнаха при шлюзовете Карла и ни върнаха в белезници. Прекарах четири седмици в затвора. Сега ни позволяват да се скитаме около Кийтс, но ще бъдем затворени за неопределен срок, ако отново напуснем града. — Арундес се наведе напред. — Можете ли да ни помогнете?

— Не зная — отвърнах аз. — Искам да помогна на семейство Уайнтрауб. Навярно би било най-добре, ако можехте да отведете екипа си на място. Знаете ли кога ще се отворят Гробниците?

Темпоралният физик ядосано махна с ръка.

— Само да имахме нови данни! — Той въздъхна. — Не, не знаем. Възможно е и вече да са се отворили, но това може да стане и чак след шест месеца.

— Когато казвате „да се отворят“ — попитах го аз, — нямате предвид да се отворят физически, нали?

— Не, разбира се. Гробниците на времето са физически отворени за разглеждане, откакто са открити преди четири стандартни века. Имам предвид отворени в смисъла на смъкването на завесите на времето, които скриват части от тях, на привеждането на целия комплекс в синхрон с местния поток на времето.

— Под „местен“ имате предвид…?

— Имам предвид в тази вселена, разбира се.

— И сте сигурни, че Гробниците се движат назад във времето… от нашето бъдеще? — попитах аз.

— Назад във времето, да — отвърна Арундес. — А дали от нашето бъдеще, не можем да кажем. Дори не сме сигурни какво означава „бъдеще“ от гледна точка на темпоралната физика. Може да представлява серия от синусновълнови вероятности, разклонение на възможности или дори…

— Но каквото и да е — прекъснах го аз, — Гробниците на времето и Шрайка идват оттам?

— Гробниците на времето със сигурност — отвърна физикът. — За Шрайка не знам. Личното ми предположение е, че той е мит, подхранван от същата жажда за суеверни истини, която стои в основата на другите религии.

— Дори след това, което се случи с Рахил ли? — попитах аз. — Все още ли не вярвате в Шрайка?

Мелио Арундес ми се намръщи.

— Рахил се зарази от болестта на Мерлин — отвърна той. — Това е антиентропно заболяване, свързано с възрастта, а не е предизвикано от ухапването на някакво митично чудовище.

— Ухапването на времето никога не е било митично — възразих аз и сам се изненадах от евтината си, доморасла философия. — Въпросът е дали Шрайка, или каквато и сила да обитава Гробниците на времето, ще върне Рахил в „местния“ поток на времето?

Арундес кимна и отново се загледа в покривите. Слънцето се беше скрило в облаците и утрото бе сиво, а червените керемиди — избелели. Дъждът отново започваше да вали.

— Въпросът също е — продължих аз и пак се изненадах от себе си, — дали все още я обичате?

Физикът бавно обърна глава и впи в мен ядосания си поглед. Почувствах как гневът му — навярно от физическо естество — се надига, достига кулминация и отслабва. Той бръкна в джоба на палтото си и ми показа холосна снимка на привлекателна жена със сивееща коса и две деца в края на юношеската си възраст.

— Жена ми и децата ми — обясни Мелио Арундес. — Чакат ме на Ренесанс Вектор. — Физикът вдигна към мен загрубелия си пръст. — Ако Рахил бъде… бъде излекувана днес, аз ще стана на осемдесет и две стандартни години преди тя отново да достигне възрастта, на която беше при първата ни среща. — Той сведе пръста си и прибра холоса в джоба. — Да — продължи Арундес, — все още я обичам.

— Готов ли сте? — Миг по-късно гласът наруши настъпилото мълчание. Вдигнах очи и видях на вратата Хънт и Тео Лейн. — Спускателният кораб отлита след десет минути — рече Хънт.

Изправих се и се ръкувах с Мелио Арундес.

— Ще опитам — обещах му аз.

Генерал-губернатор Лейн нареди на един от ескортиращите го плъзгачи да ни върне на космодрума, а самият той тръгна към консулството. Военният плъзгач не беше по-удобен от неговата консулска машина, но бе по-бърз. Вече бяхме затегнали коланите и включили полетата на седалките си на борда на спускателния кораб, когато Хънт попита:

— Какво означаваше всичко това с онзи физик?

— Просто възобновяване на стари връзки с непознат — отвърнах аз.

Хънт се намръщи.

— Какво му обещахте, че ще опитате?

Усетих как спускателният кораб започна да бучи, потрепна и после отскочи, когато катапултиращата решетка ни отхвърли към небето.

— Казах му, че ще се опитам да му уредя посещение при един болен приятел — отвърнах аз.

Хънт продължаваше да се мръщи, но аз извадих скицник и започнах да драскам изгледи на „При Цицерон“, докато след петнайсет минути не кацнахме на скоковия кораб.

Беше шокиращо да минеш през телепортала в правителствения възел в Правителствения дом. Още една стъпка ни отведе в галерията на Сената, където Мейна Гладстоун все още говореше пред препълнената камара. Видеонокли и микрофони предаваха речта й до Всеобема и стоте милиарда изпълнени с очакване граждани.

Хвърлих поглед към хронометъра си. Беше 10:38 ч. Бяхме отсъствали само деветдесет минути.

Бележки

[1] От всички тези факти следва (лат.) — Бел.пр.