Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

13

Първият изстрел не улучва Федман Касад с по-малко от метър. Той разцепва камъка, покрай който минава полковникът и мъжът избягва, преди взривът да го достигне претъркулва се в търсене на прикритие с изцяло активиран камуфлажен полимер, с включена броня, с приготвена щурмова пушка и с визьор, настроен на пълен прицел. Касад остава легнал за един продължителен миг, усеща как сърцето му бие и оглежда хълмовете, долината и Гробниците за каквато и да е следа от топлина или движение. Нищо. Той се усмихва зад черното огледало на визьора си.

Който и да беше стрелял срещу него, не бе искал да улучи, сигурен беше в това. Бяха използвали стандартна пулсова мълния, възпламенявана от 18-милиметров патрон и ако стрелецът не беше на повече от десет километра разстояние… нямаше начин да пропусне.

Касад се изправя, затичва се към убежището на Нефритената гробница и вторият изстрел го уцелва в гърдите, като го отхвърля назад.

Този път той изсумтява, претъркулва се встрани и се насочва към входа на Нефритената гробница, активирайки всичките си сензори. Вторият изстрел беше с оръжеен куршум. Който и да си играе с него, използва многоцелева щурмова пушка от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, подобна на неговата. Според Касад, нападателят знае, че е в телесна броня, знае че куршумът не е ефективен от каквото и да е разстояние. Но многоцелевата пушка има и други възможности и ако следващият етап на играта включва унищожителен лазер, Касад е загубен. Той се хвърля във вратата на гробницата.

Сензорите му все още не засичат никаква топлина или движение, освен червено-жълтите образи на стъпките на другите поклонници, бързо изстиващи там, откъдето преди няколко минути бяха влезли в Сфинкса.

Касад използва тактическите си импланти, за да включи изображенията и бързо преглежда свръхчестотните и оптическите комуникационни канали. Нищо. Той увеличава изображението на долината стократно, отчита вятъра и пясъка и активира индикатора за движещи се цели. Не помръдва нищо по-голямо от насекомо. Полковникът праща радарни, звукови и лорфоимпулси, за да предизвика снайпериста да стреля по тях. Нищо. Връща тактическите изображения на първите два изстрела и се появяват сини балистични следи.

Първият изстрел е дошъл откъм Града на поетите, повече от четири клика на югозапад. Вторият, по-малко от десет секунди по-късно, идваше откъм Кристалния монолит, почти цял клик надолу по долината на североизток. Логиката твърди, че стрелците трябва да са двама. Касад е сигурен, че е само един. Той настройва скалата на дисплея. Вторият изстрел е дошъл високо от Монолита, поне от трийсет метра височина на отвесната фасада.

Касад се извръща, засилва увеличението и се втренчва в нощта и в последните следи от пясъчно-снежната буря към огромната постройка. Нищо. Никакви прозорци, никакви процепи, никакъв отвор.

Само милиардите колоидни частици, останали във въздуха от бурята, му позволяват да зърне лазера за стотна от секундата. Касад вижда зеления лъч, след като го уцелва в гърдите. Той се претъркулва назад във входа на Нефритената гробница, чудейки се дали зелените стени ще неутрализират донякъде още по-зеленото светлинно копие, докато свръхпроводниците в бойната му броня излъчват топлина във всички посоки, а тактическият му визьор му казва това, което вече знае: изстрелът е дошъл високо от Кристалния монолит.

Касад усеща болката, ужилила гърдите му и поглежда надолу тъкмо навреме, за да види как от петсантиметровата дупка на бронята върху пода капят стопени нишки. Единствено лазерният пласт го бе спасил. Под костюма от тялото му капе пот и той вижда стените на гробницата буквално да се нажежават от топлината, която е отделила бронята му. Биомониторите сигнализират за внимание, но сериозни проблеми няма, сензорите на костюма докладват за някаква повреда във веригата, но тя е поправима, а оръжието му все още е заредено и функциониращо.

Касад обмисля положението. Всички Гробници са безценно археологическо съкровище, съхранено за вековете, като дар за бъдещите поколения, дори да се движат назад във времето. Би било престъпление от междупланетен мащаб, ако полковник Федман Касад постави собствения си живот над съхранението на такива безценни артефакти.

— Майната му — прошепва Касад и се претъркулва в огнева позиция.

Той изстрелва лазерен лъч по фасадата на Монолита, докато кристалът не се стопява и потича. После изпраща високоексплозивни пулсови мълнии в сградата на десетметрови интервали, като започва от върха. Хиляди огледални отломки политат в нощта, бавно се премятат към дъното на долината и оставят върху фасадата дупки, грозни като липсващи зъби. Касад отново превключва на широколъчева кохерентна светлина, помита вътрешността през дупките и се ухилва зад визьора си, когато нещо избухва в пламъци на няколко етажа. Полковникът изстрелва ЛВЕЕ-та — лъчи от високоенергийни електрони, — които прорязват Монолита и пробиват съвършено конични четиринайсетсантиметрови тунели на разстояние от половин километър в скалните стени на долината. Изстрелва осколочни гранати, които избухват на десетки хиляди иглички, след като проникват през кристалната фасада на Монолита. Пуска непериодични лазерно-пулсови откоси, които биха ослепили всеки или всичко, което гледа в неговата посока откъм сградата. Изстрелва самонасочващи се по телесната топлина жила във всеки отвор на разбитата фасада.

Касад се претъркулва назад в отвора на Нефритената гробница и вдига визьора си. Пламъците от горящата кула се отразяват в хилядите кристални отломки, пръснати из долината. Дим се издига в нощта — вятърът внезапно е спрял. Дюните блестят с яркочервено сияние от пламъците. Въздухът изведнъж се е изпълнил със звука на вятъра, който звънти в постоянно отчупващите се парчета кристал, някои от които висят на дълги нишки от стопено стъкло.

Касад изхвърля изчерпаните енергийни пачки и изпразнените ленти с амуниции, заменя ги с нови от колана си и се претъркулва по гръб, поемайки от по-хладния въздух, който навлиза през отворената врата. Не храни никакви илюзии, че е убил стрелеца.

— Монита — прошепва Федман Касад. Той затваря очи за миг, преди да продължи.

Монита беше дошла за пръв път при Касад в Азенкур в късното октомврийско утро на 1415 г. сл.Хр. Полето беше пълно с мъртви французи и англичани, в гората се криеха отделни врагове и един от тях щеше да излезе победител, ако не му бе помогнала високата жена с къса коса и очи, които той никога нямаше да забрави. След общата си победа, все още облени в кръвта на убития рицар, Касад и жената се бяха любили в гората.

Историко-тактическата мрежа на военното училище „Олимп“ беше симулационно изживяване по-близко до действителността от всичко, което биха могли да изпитат цивилните, но фантомната любима, наречена Монита, не бе симулация. През годините, когато Касад беше кадет във военното училище „Олимп“ на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и по-късно, в предизвиканите от изтощението очистителни сънища, неизбежно следващи действителните сражения, тя бе идвала при него.

Федман Касад и сянката, наречена Монита, се бяха любили в тихите ъгълчета на бойните полета от Антиетам до Ком-Риад. Неизвестна никому, невидима за другите участващи в симулацията кадети, Монита беше идвала при него през тропичните нощи на пост и през мразовитите дни на обсада в руските степи. Бяха шептели страстно в сънищата на Касад след нощите на действителна победа по островните бойни полета на Мауи-Обетована и по време на агонията на физическото му възстановяване, след като той едва не загина на Южна Бреша. Монита беше останала единствената му любов — смайваща страст, примесена с мириса на кръв и барут, с вкуса на напалм, меки устни и йонизирана плът.

После дойде Хиперион.

Медицинският кораб на полковник Федман Касад беше нападнат от фотонни кораби на прокудените, докато се връщаше от системата на Бреша. Оцеля единствено Касад, като открадна совалка на прокудените и аварийно я приземи на Хиперион. На континента Еквус. Във високите пустини и пустошта на необитаемите земи отвъд Брайдъл Рейндж. В долината на Гробниците на времето. В царството на Шрайка.

И Монита го очакваше. Те се любиха… и когато прокудените се приземиха, за да приберат насила затворника си, Касад, Монита и полуусещаното присъствие на Шрайка опустошиха корабите им, унищожиха дебаркационните им отряди и изклаха войниците им. За кратко полковник Федман Касад от бедняшките квартали на Тарзис, дете, внук и правнук на бежанци, гражданин на Марс във всяко едно отношение, позна истинския екстаз от използването на времето като оръжие, от това да се движи невидим сред враговете си, да е бог на унищожението по начин, дори несънуван от смъртен воин.

Но после, още докато се любеха след кървавата битка, Монита се промени. Превърна се в чудовище. Или пък Шрайка беше дошъл на нейното място. Касад не помнеше подробностите — не би си ги спомнил, ако не беше необходимо за оцеляването му.

Но знаеше, че се бе върнал, за да открие Шрайка и да го убие. За да намери Монита и да я убие. Да я убие ли? Той не знаеше. Полковник Федман Касад знаеше само, че всички невероятни страсти на един страстен живот го бяха довели на това място и в този момент, и ако тук го очакваше смърт, така да бъде. А ако го очакваха любов, слава и победа, които щяха да накарат Валхала да се разтърси, така да бъде.

 

 

Касад спуска визьора си, изправя се на крака и с вик се втурва от Нефритената гробница. Пушката му изстрелва димни гранати към Монолита, но те не му осигуряват сериозно прикритие за разстоянието, което трябва да премине. Някой все още е жив и стреля от кулата. Куршуми и пулсови заряди избухват по пътя му, а той притичва и се хвърля от дюна на дюна, от една купчина чакъл на друга.

Иглички уцелват шлема и краката му. Визьорът му се пуква и започват да мигат предупредителни датчици. Касад изключва тактическите дисплеи и оставя само сензора за нощно виждане. Високоскоростни твърди сачми попадат в рамото и коляното му. Касад пада повален. Бронята се втвърдява, после се отпуска и той отново е на крака и тича, усещайки как раните му вече заздравяват. Хамелеоновият му полимер отчаяно се опитва да отрази ничията земя, която пресича: нощ, пламъци, пясък, стопен кристал и горящ камък.

На петдесет метра от Монолита от лявата и дясната му страна се стрелват светлинни копия. При докосването си те превръщат пясъка в стъкло и се протягат към него със скорост, от която никой и нищо не може да избяга. Смъртоносните лазери престават да си играят с него и пронизват шлема, сърцето и слабините му с горещина на звезди. Бойната му броня става огледално-ярка и сменя честотите си за микросекунди, за да реагира на променящите се цветове на нападението. Заобикаля го ореол от свръхнажежен въздух. Микроверигите пищят от пренатоварване, докато отделят топлината и се опитват да изградят силово поле не по-дебело от микрометър, за да не я допуснат до плътта и костите му.

Касад изминава последните метри и използва енергийна помощ, за да прескача преградите от стопен кристал. Навсякъде около него изригват експлозии, повалят го и после отново го изправят. Костюмът е абсолютно твърд — полковникът е кукла, подхвърляна между пламтящи ръце.

Бомбардировката спира. Касад се изправя на колене, а после и на крака. Той вдига поглед към фасадата на Кристалния монолит и вижда само пламъците и цепнатините. Визьорът му е пукнат и не работи. Полковникът го вдига, поема си дъх сред дима и йонизирания въздух и влиза в гробницата.

Имплантите му казват, че другите поклонници го викат по всички комуникационни канали. Той ги изключва. Касад сваля шлема си и навлиза в мрака.

Това е едно-единствено помещение, просторно, квадратно и мрачно. В центъра се е отворила шахта и той вдига поглед към разкъсаната небесна светлина на сто метра над него. На десетия етаж, на шейсет метра височина, чака някаква фигура, очертана на фона на пламъците.

Касад провесва пушката си на рамо, пъхва шлема си под мишница, открива огромното спираловидно стълбище в центъра на шахтата и започва да се изкачва.