Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (64)

62.
Сели

След продължилия месеци тежък труд сред опустошените гори оцелелите терокци започнаха да страдат от хронично изтощение. От името на зелените жреци Ярод най-накрая оповести състрадателния призив на световната гора:

— Почивайте! Дърветата казват, че тези усилия ще отнемат много време. Ако всички се изтощите, кой ще се грижи за дърветата?

Изправената до него майка Алекса добави:

— Вече единайсет души загинаха при нещастни случаи сред рухналите дървета поради преумора и невнимание.

Изтощените терокци, които се бяха събрали на една обкръжена от обгорели пънове поляна, налягаха на земята да си починат. Зелените жреци обгърнаха с ръце стволовете на световните дървета и потънаха в дълбок сън през телевръзката.

Солимар опусна рамене. Зелената му кожа беше покрита със сажди.

— Прекалено съм неспокоен, за да заспя, Сели. Страх ме е, че ще се удавя в кошмарите си.

Сели му се усмихна.

— Тогава ела с мен. Да отидем до онази запазена дъбрава от по-дребни световни дървета, която открихме вчера! Защо не ми покажеш дървотанцьорските движения, които владееш, а аз ще ти покажа някои от моите? Като те гледам, си забравил как да се отпускаш.

Той въздъхна.

— Дървотанцьорство… толкова отдавна беше. Не знам дали ще имам сили… и как да танцуваме сега сред всичко това?

Въздухът сякаш беше просмукан от отчаяние и болка.

— Обзалагам се, че на дърветата ще им е приятно.

Тя го хвана за ръка и го поведе към хвърколета. Отлетяха към мястото, където бяха открили сравнително запазената дъбрава.

Когато кацнаха до живите дървета, Солимар каза:

— Бях забравил какво е да усещаш истинския живот на гората покрай цялото това опустошение. Тук поне нещичко се е запазило. — Обърна се усмихнат към нея, после погали златистата кора на едно световно дърво. — И колкото и да не е за вярване, ми се дотанцува.

Въпреки че беше едър и мускулест, движенията му бяха като на газела. Той подскочи напред, сграбчи един близък ствол и се завъртя около него, след което изпъна крака, сякаш готов да полети. Прехвърли се на друго дърво и се закатери. Сели хукна след него, нетърпелива да му докаже, че макар той да е зелен жрец, тя владее не по-малко умения от него в този спорт.

Дървотанцьорството беше комбинация между атлетическа гимнастика и танц и се беше развило като форма на общуване със световната гора. Първите зелени жреци произхождаха от различни категории терокски колонисти. Някои бяха учени и предпочитаха да седят и да четат по цял ден по дърветата, но младите жреци с атлетически наклонности предпочитаха да се изразяват чрез гъвкави движения. На огромния дървесен разум пъргавите танци доставяха не по-малка радост от древните легенди и научните открития.

Сели се покатери по един ствол, прехвърли се от един клон на друг, след това подскочи върху него, метна се в салтомортале във въздуха и се приземи грациозно между две дървета. С всяко движение усещаше да я изпълва енергия и радост, които разкъсваха мрачната плащаница на саждите и скръбта.

Солимар хвана един еластичен клон, завъртя се и се метна още по-нависоко. Сели скочи на едно дърво до него, сграбчи един клон и се залюля. После, обладана от дързост и доверие, извика:

— Дръж ме, Солимар!

Пусна клона и се метна във въздуха.

Мускулестият младеж не трепна, а я пое с лекота, сякаш бяха тренирали заедно стотици пъти.

— Това беше или смело, или глупаво, Сели — каза той, докато използваше инерцията й, за да я подхвърли към един съседен клон. После скочи до нея.

— Знам, че няма да ме оставиш да падна.

Тя го прегърна. Стояха на клона и дишаха задъхано.

Някои дървотанцьорски движения бяха съвсем волни — съчетаваха акробатика и балет с енергични гимнастически упражнения. Резултатът беше феерия от динамични движения, импровизирана телесна симфония. Свързани чрез телевръзката, самите дървета изживяваха въодушевлението на дървотанцьорите зелени жреци. Движенията сякаш ги освобождаваха от дълбоките корени, които ги приковаваха към планетата.

Солимар се смееше от необуздан възторг и се прехвърляше от клон на клон. Сели с изумление забеляза, че очите му за затворени — беше оставил на дърветата да го насочват по телевръзката. Помисли си, че гората сигурно от много време не е изпитвала подобно опиянение. Останалите изтощени зелени жреци, повечето от които в момента си почиваха, вероятно изпитваха същия изблик на емоции, докато сънуваха чрез световната гора.

Неспособна да сподели симбиотичната му връзка, Сели се остави на насладата да наблюдава своя изпаднал в екстаз приятел. Тя беше независимо момиче, но никога не беше усещала порива да стане жрица, въпреки че брат й Бенето и вуйчо й Ярод бяха зелени жреци. Това обаче ней пречеше да изпитва облекчение и жизнерадост от собствените си енергични движения дори сред почернялата и опустошена световна гора.

Докато танцуваха заедно, почувства, че и двамата черпят енергия от ранените дървета… и я вливат обратно в тях. Със съзнанието си усети, че дърветата споделят топла дискретна усмивка с обладаните от възторг танцьори. Гората се съвземаше и си спомняше… благодарение на тях.

Най-накрая, когато най-после се изтощиха, двамата седнаха един до друг на един широк клон, задъхани и потни. Сели се разсмя и се облегна на рамото му.

— Не трябваше ли да почиваме?

Очите и изражението на Солимар излъчваха такава жизнерадост, каквато не беше виждала от момента, в който я беше спасил от обхванатия от пламъци гъбен риф.

— Може да те изненадам, Сели, но се чувствам съвсем отпочинал.

После докосна с пръсти твърдата кора и се унесе в телевръзката. Когато я прекъсна, каза с усмивка:

— И дърветата много биха искали да го направим отново.