Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (45)

43.
Съливан Голд

Поредният товар екти потегли от облачния комбайн. Съливан Голд изпитваше огромно въодушевление и желание да окичи цистерните с многоцветни ленти и фльонги. Застанал гордо на административната платформа, той наблюдаваше като ястреб работниците, които се правеха, че се плашат от него. Всички знаеха, че е доволен от постигнатия напредък. Съливан не знаеше дали заслугата за това се дължи на управленческите му способности, или просто екипът му си знае работата.

— Вече три доставки за рекордно време. — Той се ухили към спокойните облаци, застанал зад защитното атмосферно поле върху откритата платформа. — Ако Ханзата не ми плащаше толкова добре, щях да поискам премия.

Застаналият до него Колкер се усмихна, но остана с притворени очи, отпуснал ръце върху фиданката, докато общуваше по телевръзката.

— Натон веднага ще съобщи на председателя Венцеслас и на краля. — Долови нещо и отново приведе глава. — О, извинявай, имам нова връзка.

Съливан се подсмихна.

— Сега пък с кого си бъбриш?

Зеленият жрец отговори, без да прекъсва връзката си:

— С няколко приятели. Нищо съществено.

— Аха. Помня дъщеря си, когато беше тийнейджърка. Знам какво е — или в мрежата, или в гласовата връзка, или понякога визуално.

Зеленият жрец най-после отвори очи.

— На огромно разстояние съм от моите другари и не съм ги виждал от много време. Но обменяме огромна информация. Задачата на зелените жреци е да общуват един с друг и със световните дървета.

Съливан не беше виждал нито за миг Колкер да не е свързан с фиданката си.

— При това вършиш чудесна работа.

Усети щипещия бузите му вятър, по духнал от океана богати на водород облаци. Небесният комбайн продължаваше да буботи, наоколо прелитаха дребни корабчета, инспекционните екипи лазеха по долнищата на производствените модули. Всички системи функционираха перфектно. Не можеше да се надява на по-добри резултати.

— Разговаряй с приятелите си, колкото си искаш, Колкер, стига да изпращаш моите доклади, когато те помоля.

Колкер довърши духовната си връзка и пусна фиданката.

— Бих могъл да разговарям и с теб, Съливан. — Каза го така, сякаш току-що му беше хрумнало. — В края на краищата ти си на една крачка от мен.

— О, но дали съм ти толкова интересен? Защо не ми разкажеш за приятеля си? Този, с когото разговаряше току-що. Какъв ми е конкурентът?

— Никакъв конкурент. — Колкер погали нежните листа на фиданката. — Двамата с Ярод бяхме колеги, но той така и не поиска да напусне прегръдката на гората, докато аз предпочетох да пътувам, за да видя чудесата на Спиралния ръкав. На дърветата това им харесва, разбираш ли. Всъщност аз съм просто две широко отворени любопитни очи, каквито самата гора не притежава. Упълномощен турист. Споделям всичко със световната гора. Това е най-голямата услуга, която един зелен жрец може дай окаже като отплата за удоволствията от телевръзката. Водя си списък на всички планети, които съм посетил. Този газов гигант притежава някакво величие, страховита пустош, която не може да се опише.

Двамата се загледаха във вихрената бъркотия от плътни облаци.

— Само се надявам под тези облачни платформи да не се спотайват чудовища — отговори Съливан. — Тук см<е вече от два месеца, но не мога да се отърва от усещането, че пребиваваме само временно. Тази сутрин проверих всички евакуационни системи и прегледах процедурите за извънреден случай. Бих провел още една учебна тревога… но ще ни отнеме от производственото време.

— Спиш ли изобщо някога, Съливан Голд?

— Вмъквам го в програмата си от време на време.

В този момент над главите им се чу рев на двигатели и се появиха седем огромни корпуса — илдирийски бойни лайнери. Не можеха да бъдат сбъркани с нищо. С разветите си слънчеви вимпели и настръхнали оръжия приличаха на хищни тропически риби.

В апаратната на Съливан завиха сирени и по вътрешните комуникационни системи загърмяха съобщения. След като ги огледа внимателно, той тръсна глава.

— Това не е на добре. Никак даже.

Колкер отново се беше свързал с фиданката и припряно описваше видяното. Бойните кораби приближаваха облачния комбайн на Ханзата. Теглена на буксир, зад ятото им се носеше огромна старовремска небесна фабрика.

— Май се нанасят нови съседи — измърмори Съливан. — Хм, това може и да е пуста и ненаселена планета, но се питам дали Ханзата се е погрижила да поиска разрешение от илдирийците за нашите дейности… или пък тези в бойните лайнери ни мислят за нарушители.

Колкер вдигна очи.

— Този въпрос вероятно би трябвало да се зададе по-рано.

— По-добре информирай Ханзата, че ни предстои среща с илдирийците. Попитай дали имаме официално разрешение от мага-император да сме на Кронха 3.

— Да. От това ще се получи впечатляваща история…

— Веднага, Колкер!

Към наблюдателната платформа се втурна един офицер за свръзка.

— Това е Илдирийският слънчев флот, господин Голд! Искат да знаят какво търсим на тяхна територия.

— Знаех си аз, че не е на добре.

Съливан погледна още веднъж бойните лайнери и забърза към комуникационния център. Досега илдирийците никога не бяха представлявали заплаха, но тези кораби можеха да унищожат облачния комбайн за минути, ако сметнеха, че провокацията е прекалено дръзка.

— По-добре веднага да разговарям с тях. Може да загазим, ако не им допадне чарът ми.

— Да, може да загазим — повтори Колкер.

На Съливан не му стана ясно дали зеленият жрец се съгласява с него, или се опитва да се пошегува.