Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (122)

120.
Крал Питър

На Питър му бяха достатъчни само няколко секунди, за да се увери, че принц Даниъл наистина е противно момче.

ОХ му даде карта, с помощта на която прекоси подземните тунели и зали към тайния апартамент, в който държаха младия мъж под луксозен домашен арест, отвори и се облегна небрежно на рамката на вратата.

— Значи ти си бил принц Даниъл?

Обезпокоено и раздразнено, момчето го погледна и изтри с виновно изражение лепкавите си пръсти във фината покривка на леглото. Питър се запита дали малкият е успял да укрие сладкиши в стаята си въпреки изричната забрана на учителското компи и разпореждането му, че ще ги получава само като награда за добро поведение.

Лицето му беше закръглено като на дебело бебе.

— Кой си ти?

Питър се изненада, че принцът не разпозна всеизвестната му из всички ханзейски светове физиономия. В следващия миг Даниъл присви очи.

— Хей, ама ти си кралят! Крал Питър. — Той се начумери. — Нямаш право да стъпваш тук.

Питър се учуди дали очите му са естествено сини, или оцветени като неговите.

— Мисля, че между нас има много общи неща. Вероятно бих могъл да ти дам някои съвети като на член на кралското семейство.

— Вече получих всички съвети, които мога да понеса. — Даниъл тупна възглавницата си и се стовари обратно върху леглото. — Не мисля, че един крал върши кой знае какво, освен да се усмихва, да реже ленти и да раздава награди. Защо е нужно да ми пълнят главата с всички тия скучни инструкции? Всичко това мога да го правя и насън. По-добре просто да ме оставят на мира.

— Ханзата никога няма да те остави на мира. — Питър влезе в стаята. — Ти си техен затворник.

— Аз не съм затворник. Аз съм принц!

— Не те ли отвлякоха от семейството ти? Не те ли измъкнаха от дома ти?

— Спасиха ме от един мизерен живот с цял куп нещастници — измърмори Даниъл. — Вторият ми баща не ми обръщаше никакво внимание, освен да ме набие. Майка ми умря отдавна. Имам по-голяма сестра, но тя е мръсница — не я интересува нищо, освен гаджетата й.

Питър си спомни за собственото си семейство и хубавите времена, когато бяха заедно. Веднага би се завърнал при тях, ако имаше тази възможност.

— Как можеш да говориш така за собственото си семейство?

— Изобщо не ме е грижа за тях. Ако се домъкнат тук, ще им дам да разберат, че живея в Двореца на шепота. Сега аз съм принцът, а те са… едно нищо.

Питър усети, че го хваща яд на младия мъж. Приз ля му само при мисълта, че любимата му Естара би могла да бъде принудена да се омъжи за някой като Даниъл.

— Вероятно те са мъртви. Ханзата ги е убила, за да не остави никаква следа за произхода ти.

Даниъл се поколеба, но изненадата му продължи съвсем кратко.

— Значи са ме отървали.

Питър стисна очи и за миг видя в съзнанието си майка си и братята си, изпепелени при експлозията в квартала, където живееха. Бяха убили дори избягалия му баща, за да заличат всякаква следа, която би могла да разобличи измисленото му кралско потекло.

Беше по-лошо, отколкото очакваше.

— Ти не ставаш за крал — тихо и хладно каза Питър. — Поведението ти е недопустимо за човешко същество.

— Един ден ще заема мястото ти — озъби се Даниъл. — Знам какво иска Ханзата и знам колко сия оплескал. Аз съм по-добре подготвен от теб за крал.

Питър предпочете да не продължава неприятния разговор.

— Това ми е достатъчно, Даниъл. Разбрах всичко, което исках да разбера.

Обърна се и остави принца да продължи да ругае. Даниъл никога не биваше да стане крал. Поне по този въпрос двамата с Базил Венцеслас бяха на едно мнение.

Същата вечер след проточилия се тягостен прием, на който Питър присъстваше в официални дрехи и се усмихваше, без да каже нищо, кралица Естара се държеше възбудено и потайно, но не му обясни причината за това. Накрая се извини, че имала главоболие, и помоли Питър да я отведе в кралското крило. Кралят поднесе необходимите извинения и се сбогува с присъстващите. Председателят Венцеслас му се усмихна — даваше да се разбере, че Питър е изпълнил възложените му задължения.

Когато се усамотиха в частните си покои, Естара се притисна към него. Очите й блестяха от сълзи и същевременно излъчваха задоволство. Гледаше го с обич.

Питър се разсмя. Никога не я беше виждал да се държи по такъв начин.

— Естара, изглеждаш така, сякаш всеки момент ще експлодираш. Какво имаш да ми кажеш?

Тя му се усмихна.

— Открих неочакван начин да те освободя от притесненията ти, че принц Даниъл може да стане твой недостоен наследник.

— За какво говориш, за бога?

— Дори председателят Венцеслас не би могъл да се досети — отвърна тя. — Самата аз не го очаквах… стана случайно. Бременна съм, Питър. Ще имаме дете.