Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon Storms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Буреносни хоризонти

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2005

ISBN 954–585–605-Х

История

  1. — Добавяне

1.
Сели

Почернели от пламъците, оцелелите световни дървета на Терок се извисяваха все така невъзмутими след връхлетелия ги кошмар. Клоните се издигаха като ръце на скелети, сякаш за да отблъснат надвисналата от небесата заплаха. Изпепелената кора се лющеше като струпеи на прокажен. Много дървета бяха ранени смъртоносно, а самата гора се беше превърнала в купища от мъртви клони и полурухнали дървета.

Сели, най-малката дъщеря на майка Алекса и отец Идрис, не можеше да понесе мъчителната гледка на разрухата. От премигващите й огромни кафяви очи се стичаха сълзи. Слабичката осемнайсетгодишна девойка имаше фигура на момче, а лицето й с цвят на шоколад беше изпъстрено със светли лунички. Подстригваше късата си кестенява коса веднага щом започнеше да се навира в очите й. Имаше чипо носле и обикновено се усмихваше лъчезарно, но напоследък нямаше много поводи за това.

След като хидрогите бяха отблъснати, всички останали сили на световната гора, херкулесовските усилия на терокците и закъснялата подкрепа на спасителния отряд на Земните въоръжени сили бяха впрегнати, за да ограничат бушуващите пожари.

Въпреки това на много места пожарите продължаваха да вилнеят и пушеците се издигаха към синьото небе като изрисувани от окървавени пръсти петна. Зелените жреци и много терокци се събираха редовно, за да подновят безкрайните си усилия по възстановяването.

Сели всеки ден се присъединяваше към тях. Миризмата на изгоряла шума я давеше и тя беше сигурна, че до края на живота си няма да може да понася вонята на опечено месо и изгоряло дърво.

Когато видя какво е станало от гъбения риф — огромното гъбовидно образувание, разраствало се в продължение на векове, зина от изумление. Колосалното дърво беше обгоряло, а гъбеният риф беше полуразрушен и издълбаните в него помещения бяха станали необитаеми.

Обзети от безсилие пред непосилната задача, родителите й все пак полагаха усилия да организират изтощените труженици, които се бяха струпали на отъпканата поляна под разрушения гъбен риф. Идрис и Алекса официално се бяха оттеглили от ролята си на ръководители и бяха обявили най-големия й брат Рейналд за крал. Но той бе загинал при нападението на хидрогите. Тя не можеше да забрави как го видя за последен път — изправен предизвикателно на върха на покрова на световната гора, докато хидрогите и фероуите се сражаваха над главата му…

Но и днес, както всеки ден от нападението на хидрогите досега, никой нямаше да прекъсне работа, за да започне да се оплаква или да се отдаде на размисли за умрелите. Точно в този момент, когато имаха толкова много за вършене, колкото и искрена да беше скръбта им, това би било задоволяване на излишни прищевки. Имаше безброй дървета и хора, които все още можеха да бъдат спасени, стига да имаше достатъчно свободни ръце, за да свършат необходимото. Именно затова всички терокци, които не бяха много тежко ранени, вършеха необходимото без никакви оплаквания. Както всички останали, и Сели тъгуваше, без да спира работа.

Брат й бе загинал заедно с много други, между които и три от най-близките й приятелки. Другият й брат, Бенето, зеленият жрец, също бе загинал при нападението на хидрогите срещу Гарванов пристан. Всеки ден, без да спре и за миг, Сели работеше до изнемога и се мъчеше да превъзмогне огромната си мъка. Избягваше да мисли и за Лиса, Кари и Рен от страх болката да не я вцепени.

Преди нападението на хидрогите Сели и приятелките й прекарваха по цели дни в забавления из гората, без да се замислят особено за бъдещето. Тя обичаше да се упражнява в дървесни танци, а Рен беше много добра в ловенето на кондорови мухи. Лиса и Кари харесваха едно и също момче, но то не обръщаше никакво внимание и на двете. Как се бяха превивали от смях, докато играеха заедно, без да предполагат, че животът може да се промени…

Никоя от тях не беше допускала, че в небесата дебнат неприятели.

Сега само Сели, най-малката от всички деца в семейството, беше останала на Терок, тъй като сестрите й Сарейн и Естара живееха в Двореца на шепота на Земята. Когато беше малка, и двете много често я обвиняваха, че обича да се оплаква, но сега детските тревоги и грижи й се струваха дребни и незначителни. За първи път в живота си Сели изпитваше едновременно свободата на независимостта и бремето на истинската отговорност. И беше твърдо решена да помогне на своя народ да превъзмогне огромната трагедия. Проблемът изглеждаше неразрешим, но тя стискаше зъби, вирнала дръзко брадичка.

Всички оцелели терокци превъзмогваха отчаянието с твърдата си решимост да се справят с връхлетелите ги проблеми. Хората не бяха подготвени за подобна гибелна разруха, но преживяното беше събудило непоколебимостта им да помогнат на световната гора и това ги правеше по-силни и сплотени.

„Ние не сме сами. Грижим се за дърветата и те се грижат за нас. Те са източник на нашата сила и заедно ще се справим с изпитанията“, беше казал отец Идрис, когато събра оцелелите след нападението.

Сега по ствола на централното дърво на гъбения риф бяха подпрени стълби, бяха закачени скрипци и въжета, имаше временни платформи и работните групи спасяваха, каквото могат. По-възрастните почистваха боклуците от обгорената гъбеста тъкан в долните нива, а малките деца лазеха внимателно по несигурните клони и маркираха къде могат да минат по-тежките възрастни работници. Сели си спомни как двете с Естара се изкатерваха на върха на гигантската гъба, за да събират крехкото белезникаво гъбено месо, което Бенето обичаше толкова много…

За щастие след първото нападение хидрогите бяха прекалено ангажирани с избухналия конфликт между тях и фероуите и не се върнаха, за да доунищожат гората. Но това ни най-малко не успокояваше Сели. Наоколо имаше ужасно много смърт и разруха.

Чу над главата си изненадан вик, който премина в плач. В едно от помещенията на гъбения риф едно от децата беше намерило починала от задушаване жена. Няколко души се изкатериха по по-стабилните клони, за да изтеглят жертвата. Сели познаваше жената — беше тяхна семейна приятелка и правеше изключително вкусни ястия от горски плодове. Сърцето й се сви, но вече нямаше сили да скърби: всяка нова трагедия се плъзваше по нея, както дъждът се стича по подгизнала от дъжда дреха. Рейналд, Бенето, Лиса, Кари, Рен — имената им се редяха в съзнанието й едно след друго. Ужаси се при мисълта да не забрави някого — нямаше да е справедливо. Трябваше да запомни всички. Всички до един.

Отиде при баба си и дядо си.

— Искам да отида, където има най-голяма нужда от мен, бабо. Изпрати ме там.

— Знам, че нямаш търпение, скъпа. — Старата Лиа я погледна с уморените си воднисти очи. — Всички се опитваме да разберем кое е най-важното.

Дядо й се почеса по покритата с бръчки буза.

— Всеки ден сортираме гората.

Ютеър и Лиа старателно отбелязваха съобщенията на разузнавателните групи и драскаха бележки и записки, които единствено те можеха да разчетат. При нормални обстоятелства зелените жреци можеха да се свързват със световната гора, за да я видят в целия й обхват, но мащабите на разрухата бяха толкова колосални, че много от тях не бяха в състояние да осмислят получената информация.

Възрастната двойка беше разпростряла взети от корабите на ЗВС подробни сателитни изображения, на които личаха изпепелените и вледенени райони — сякаш петна от някакво заболяване върху земната повърхност. Обърканите зелени жреци вече бяха споделили по телевръзката информацията с дърветата, но гората също страдаше от колосалните си рани и това затрудняваше пряката и ясна комуникация. Баба й посочи с пръст едно неотбелязано петно със стотици акри изпотрошени и рухнали дървета, проснати върху земята като връхлетени от ураган крехки стъбълца.

— Тук все още не е стъпвал човешки крак.

— Ще отида да огледам.

Беше доволна, че се нагърбва с полезна задача, с която да се справи сама. Беше готова да поеме тази отговорност. В края на краищата вече беше на възрастта на Естара, когато тя се омъжи за крал Питър. Всички жители на Терок, чак до невръстните дечица, бяха принудени да пораснат преждевременно.

Затича по пътечките през гробовно стихналата гора. Огънят беше изпепелил ниските храсти, а ледените вълни на хидрогите бяха превърнали огромните дървета в сухи подпалки и безформена каша от трески.

Сели се носеше леко и грациозно — краката й бяха мускулести от катерене, тичане и танцуване. Представяше си, че отново тренира за дървотанцьорка — мечтата й от много години. Тренираше усърдно, възприемаше се едновременно като балерина и бегач на дълги разстояния.

Непрекъснато виждаше още и още трупове на хора — сякаш рухнали статуи, покосени от вледеняващите вълни на хидрогите, или пък ужасяващо обгорели, свили се в ембрионална поза поради съкращаването на мускулите и сухожилията от горещината. Загиналите бяха ужасно много — както дървета, така и хора.

Но Сели продължаваше напред, кръстосваше на зигзаг и изпод стъпалата й се надигаха облачета пепел. Всяко живо дърво, за което можеше да докладва, щеше да е малка победа за Терок. А с всеки малък триумф постепенно щяха да преодолеят отчаянието, което бяха стоварили отгоре им хидрогите.

Но оцелелите дървета бяха нарядко и на големи разстояния едно от друго. Тя ги докосваше и шепнеше окуражителни думи, за да им вдъхне надежда. Залази на ръце и колене, за да се промъкне през рухналите едно върху друго дървета, струпани на голяма като къща камара. Изпотрошените клони я дращеха, но тя продължаваше да пълзи напред и най-накрая стигна до образувало се в средата разширение, където дърветата бяха рухнали в кръг, сякаш нещо огромно беше експлодирало в центъра.

Затаи дъх. В центъра на кръга лежеше деформираната черупка на почернял от пушека кристал, разпръснатите отломки на извънземно бойно кълбо. Пирамидални израстъци стърчаха като нокти от отворите на сферичния корпус.

Кораб на хидроги.

Беше виждала тези ужасни неща, разбира се, но това бойно кълбо беше свалено, половината му беше пръсната на парчета наоколо. Сели сви юмруци, от стиснатите й устни изскочи гневно, но триумфиращо ръмжене.

До този момент — въпреки цялото си въоръжение — ЗВС не можеха да се похвалят с кой знае какъв успех срещу покритите с диамантена броня кораби на хидрогите. Сели беше сигурна, че земните военни ще проявят изключителен интерес към отломък от вражеския боен кораб, за да го подложат на щателно проучване — и тя щеше да им го предостави, и така щеше да помогне във войната с врага.

Опиянена от находката, Сели се втурна към гъбения риф. Най-после носеше и добри новини.