Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (53)

51.
Патрик Фицпатрик III

Фицпатрик се приведе и скептично огледа скитническия прихващач, над който се извисяваха пръстените на Оскивъл.

Зет Келъм се намести на седалката на пилота, закопча ловко колана си и пръстите й зашаваха по контролното табло. После погледна нетърпеливо над рамото си.

— Смяташ ли да влизаш, Фици? Или вас зевесетата дори не са ви научили как да си закопчавате коланите?

— Може би не мога да повярвам, че ме водиш на разходка.

— Приеми го като образователно упражнение. Писна ни от вашата некадърност.

Докато той търсеше подходящ отговор, Зет разкопча с насмешлива усмивка колана си, след което отново го закопча и обясни с подчертано назидателен тон:

— Наблюдавай ме, ако не ти е ясно. Пъхни този край, докато щракне. Опъни колана, ако искаш да го стегнеш.

Фицпатрик се метна на седалката на втория пилот.

— Пилотите на ЗВС са достатъчно обучени, за да нямат нужда от предпазни средства.

— Аха! В такъв случай сигурно много пъти си си натъртвал главата при твърдо кацане. Възможни са твърде много непредвидености, така че не е зле да се подготвиш поне за някои.

Тя включи контролните уреди и люкът се затвори със съскане. Това напомни на Фицпатрик за капак на ковчег… и за спасителната капсула, в която беше заклещен, когато го намери Зет.

— Не се ли боиш, че ще те нападна и ще ти открадна корабчето?

Тя повдигна вежди.

— Да избягаш с прихващач? Прекалено амбициозно от твоя страна. Колко века смяташ, че ще са ти необходими, за да стигнеш до най-близката планета на Ханзата? — Той прехапа устна и се навъси. — Освен това, ако допускаш, че ще ти е толкова лесно да се справиш с мен… е, хайде, опитай.

Тя издигна прихващача от площадката за кацане и се измъкна на заден ход от хангара. След това се завъртя и полетя към чакълестите пръстени на Оскивъл с тренирана лекота. Той се загледа през предното стъкло.

— Къде отиваме?

— Искам да ти покажа нашите съоръжения, за да разбереш колко труд сме вложили в този комплекс, макар да се досещам, че не си от тези, които лесно се впечатляват.

— С положителност не и от нещо направено от чергари.

В тъмните й очи проблесна гневно пламъче.

— Явно не си от мъжете, които са склонни да демонстрират прекалено уважение и признателност.

И направи рязък свиващ стомаха лупинг, последван от две завъртания около оста.

Фицпатрик сграбчи дръжките на седалката, но не й достави удоволствието да запротестира или да се оплачи. Беше преживявал и по-лошо — малко по-лошо — по време на учебните полети в ЗВС. Докато прелитаха над един от пръстените, заоглежда ярките точици, струите пара и изгорелите газове, бълвани от производствените съоръжения.

Целият космически док се простираше пред погледа му и той забеляза няколко почти завършени скитнически кораба. Извършваните дейности бяха много по-мащабни от всичко, което си беше представял.

— Но нали цялото това място беше бойното поле на битката ни с хидрогите! Защо тогава не забелязахме нищичко?

— Защото зевесетата не са особено наблюдателни и защото успяхме да замаскираме това-онова.

— Всички тези цехове, жилищни комплекси и производствени мощности… Очаквах да видя два-три бракувани товарни контейнера и три-четири совалки.

— Ти изобщо не можеш да си представиш за какво става дума, Фици. Голямата гъска винаги ни е подценявала.

— Не ме наричай Фици.

— Разполагаме с пет основни космически дока и работилници за сглобяване на кораби, четири централни жилищни комплекса, седемнайсет административни центъра, двайсет и три подвижни топилни фабрики и осем стационарни завода, които произвеждат компонентите от обработения метал. Не бих могла да ти изброя колко са производствените складове, ремонтните работилници, складовете за провизии и хангарите за резервни части, без изобщо да става дума за парниковите куполи и хидропонните камери на осветената от слънцето страна.

Той притисна лице към стъклото на прихващача и почна да брои светлите петна върху пръстените на Оскивъл, петна, които очевидно не бяха естествени образувания.

„Как е възможно да не забележим всичко това?“

— Колко е населението? Мислех, че скитниците са само… няколко семейства, шепа народ.

Тя вдигна едната си ръка от контролното табло.

— Едно си баба знае, едно си бае. Та ние имаме изследователи и геолози, които проучват пръстените за суровинни скали, десет екипа от миннодобивници, които ги натрошават. Екипи за топене на метала. Освен това пресовчици и монтьори, отделно извозвачи на отпадъците или „боклукчии“, както им казват зевесетата. Пилоти за транспортиране на материалите. Работници по поддръжката, аварийни механици, корабостроители, космически проектанти, космически инженери, техници по безопасността, компютърни специалисти, корабостроители ръководители, инженери-конструктори, електротехници и компи-специалисти за поддръжка на роботизираната работна сила.

Фицпатрик не вярваше на ушите си.

— Това е истински кошер!

— И това са само онези от нас, които работят за конструирането на нови съдове. Изобщо не съм ти споменала за второстепенните работници по поддръжката, кухненския персонал, счетоводителските екипи, търговците, касиерите…

— Касиери ли?

— Да, Фици, ние получаваме заплати. Имаме и екипи за почистване, въпреки че в общи линии всеки от нас сам отговаря за хигиената на работното си място. Би могъл да го споделиш със своите колеги зевесета. Това не е хотел и не би трябвало да очаквате да ви събираме боклуците. Държите се като невъзпитани гости.

— Тогава ни пуснете да си ходим.

— След всичко, което видя? Никакви шансове. — Тя прелетя с прихващача покрай пръстена и се спусна към гигантската газова планета. — Плюс това в тази сметка не влизат кометнодобивните екипи в Куипъровия пояс.

— Нито пък трийсет и двамата затворници от ЗВС, които задържате неправомерно.

— Основателно напомняне. Те със сигурност са бреме за ресурсите ни или поне за търпението ни. Ще сме доволни, ако проявите поне елементарна благодарност, че ви спасихме.

Сякаш в потвърждение на току-що казаното, Зет прекоси слой от натрошени камъни и полетя към купчина неща, които блещукаха от отразеното от планетата сияние.

— Погледни там долу. Ето това остана от огромните ви тромави кораби след погрома на хидрогите.

Фицпатрик усети пареща болка в гърдите от обзелата го паника, щом си припомни за касапницата. Отново чу писъците, виковете… отново усети абсолютната си безпомощност.

Беше се озовал в самия център на битката и наблюдаваше ескадрилите изтребители да изгарят като молци, покосени от пламъците на горелка. Пред очите му се въртяха отломки от разкъсани на парчета крайцери манта и дори гигантски дреднаути. Хидрогите бяха успели да ударят и неговия крайцер. Фицпатрик даде заповед за евакуация, щом забеляза бойните кълба да съсредоточават сините си светкавици върху неговата манта.

Едва успя да се вмъкне в спасителната капсула и да я изстреля навреме — в същия миг корабът му се взриви на парчета, които полетяха във всички посоки, сигнализацията и животоподдържащите устройства бяха унищожени. Той беше ранен, умираше… и тогава това момиче го спаси.

— Благодаря — тихо промълви той.

Зет го изгледа изненадано. Изглежда, поне в момента нямаше желание да го дразни.

Полазиха го тръпки. Космическото гробище го ужаси. Прииска му се да се скрие.

Вторачен в отломките, Фицпатрик най-после осъзна, че той и останалите пленници биха измрели до един. До последния човек. Бойната група се беше оттеглила презглава от планетата. През изминалите оттогава месеци нито един разузнавателен кораб не беше долетял да огледа спасителните капсули. Зет Келъм и нейните скитници наистина ги бяха спасили.

По дяволите, отвратително беше да изпитва признателност към нея!

Тя вероятно бе доловила настроението му, защото в гласа й прозвучаха нотки на съчувствие, а не на сарказъм. Лично той предпочиташе насмешките й.

— Знам какво чувстваш… донякъде. Майка ми и малкият ми брат загинаха при пробив на купола, когато бях на осем години. Тогава живеехме на една астероидна обсерватория, където скитниците бяха променили орбитите на основните елементи в пояса, но е ужасно трудно да изчислиш трасетата на свободните метеорити. Бронираният стъклен купол беше разрушен, в покрива му зейна огромна дупка. Трийсетимата вътре умряха от внезапна взривна декомпресия. Почти половината трупове изчезнаха.

— Много… съжалявам, Зет.

— Помня погребението до последната подробност. Увихме всяка от жертвите в дълъг саван с избродираните символи на клановете. След това баща ми ги изхвърли извън еклиптиката с достатъчно голяма скорост, за да преодолеят притеглянето на системата. И те ще се реят во веки веков като истински скитници по капризите на гравитационните полета, следвайки собствените си Пътеводни звезди.

— Подобни… нещастни случаи често ли ви сполетяват?

Тя отново се съсредоточи върху управлението, но от погледа му не убягна проблясващата в огромните й очи влага.

— Скитниците живеят и работят във високорискова среда. Всички го осъзнават. Нещастните случаи зависят от местоположението. Просто се опитваме да не позволим даден нещастен случай да се повтори. — Той забеляза конвулсивното й преглъщане. — Всъщност нещастният случай с пробития купол, при който загинаха майка ми и брат ми, стана причина за едно забележително изобретение. Бихме продали откритието на Голямата гъска, ако не се опасявахме, че ще ни измамите.

Фицпатрик не се хвана на въдицата.

— Какво измислихте?

— Разпръскваме ситни аерогелни облаци в горните слоеве на колониалното полукълбо. Така че при възникване на пробив разкашканият аерогелен слой автоматично се засмуква от пробойната, при което я задръства и запечатва. При съприкосновението с вакуума материалът реагира като кръвните телца, които образуват коричка върху раната.

Фицпатрик си спомни за друга една скитничка, Тасия Тамблин, и нейното необичайно решение за изкуствени салове от тактическа защитна пяна за спасяването на бегълците от Буунов брод.

— Отлична идея.

— Принуден си да проявяваш изобретателност, когато не всичко ти се поднася на тепсия — подхвърли Зет. — Както са свикнали някои.

Фицпатрик почувства, че трябва да отговори нещо в своя защита.

— Да, наистина е доста лесно да израснеш в прочуто, надменно семейство. Неведнъж ми се е искало да водя обикновен, незабележим живот.

— Известно ни е, че родителите ти са били посланици — каза Зет. — А баба ти Морийн Фицпатрик е била председател на Ханзата. Самата Мадам Брадвата.

Фицпатрик едва не се задави от смях.

— Това име напълно й подхожда.

В съзнанието му изникна образът на непреклонната му баба, когато живееше с нея като малък. Морийн имаше представителна осанка, а изваяното й като от порцелан лице притежаваше студена красота и едва ли напомняше с нещо на старовремска брадва, но въпреки това прякорът му се стори напълно уместен.

— Познавам я от времето след оттеглянето й, когато вероятно вече се е била поукротила. Не бих искал да я дразня обаче, докато е била председател на Ханзата.

Докато Зет лавираше с прихващача из отломките сред бойното поле, Фицпатрик забеляза и други съдове и прихващачи със скитнически спасителни специалисти на борда да разглобяват корабите и да отнасят ценни материали. Електронни системи, модули за спане, хранителни и кислородни провизии, дори метални отпадъци. Вероятно откарваха всичко в космическите докове и работилниците и инсталираха употребяемите елементи в скитническите конструкции.

— А какъв е бил дядо ти? И как се е разбирал с нея? — попита Зет.

Фицпатрик помръдна рамене — тъкмо гледаше един от екипите да разглобява някакъв сегмент от огромния корпус на дреднаут, почернял от светкавиците на хидрогите. Извърна лице: не искаше да гледа разрушенията.

— О, дори не съм го виждал. След като се развели, баба ми използвала всевъзможни политически машинации, за да го унищожи. Доведе го до фалит, остави го без средства и кракът му повече не припари в салоните на властимащите. Винаги съм се питал с какво беше чак толкова лош човечецът.

— Изпита неловкост и прокара пръсти през дългата си коса: беше пораснала много повече, отколкото позволяваше уставът на ЗВС. — Познавам баба си достатъчно добре, за да повярвам някога на нейната версия за случилото се.

Зет прелетя край една смачкана ремора, чиято пилотска кабина беше отскубната, сякаш ловджийско куче я беше разкъсало безмилостно. Наблизо се носеха части от двигателя и Фицпатрик беше сигурен, че за миг зърна спукан скафандър с останките от мъртвия пилот. Стисна очи.

— Не може ли… да огледаме някъде другаде?

За да не го измъчва повече, тя се отдалечи от спасителните операции и полетя по дължината на широкия пръстен. Облаците на Оскивъл изглеждаха гладки и спокойни и нищо не подсказваше, че дълбоко под тях се спотайват чудовища.

— Благодарение на потеклото си родителите ми бяха назначавани за посланици на редица ханзейски колониални светове. Прехвърляха се от едно място на друго, когато почваше да им става досадно. Отглеждаха ме частни възпитатели или ме пращаха в пансиони за привилегировани деца. Ходехме заедно със съучениците ми редовни благотворителни акции — нали знаеш, предварително подготвени, за да се срещаме с обикновени хора, които се предполагаше, че ще запомним.

— Например скитници, искаш да кажеш? — попита Зет с едва доловима враждебност.

— О, не! Баба ми би се ужасила, ако ме хванеше да общувам със скитник. Участвах в акции по почистване на околната среда, посещавах бездомни семейства, раздавах дрехи или супа, помагах при възстановяването на замърсени райони или на бедстващи общности. Виждах, че допринасям полза, но ненавиждах подобни занимания, а и основанията на собственото ми семейство да ме карат да ги върша не бяха по-алтруистични от моите.

— Нали си помагал на други хора, Фици. Това не ти ли беше достатъчно само по себе си? Не те ли караше да се чувстваш добре?

— Така и не успях да го погледна по този начин… поне тогава. Онова, което научих, беше да се усмихвам, когато насочат камерата към лицето ми, тъй като ако допуснех медийна нетактичност, върху гърба ми щеше да се стовари целият гняв на баба ми.

Зет тръсна глава. Продължаваха да се носят напред.

— О, Патрик Фицпатрик трети, твоята Пътеводна Звезда мъждука като бледа свещичка.

— Какво би трябвало да означава това? Някакви скитнически религиозни глупости?

— Ако бях на твое място, не бих си позволила да обвинявам други хора в глупост. Никога ли не си имал близки приятели? Домашни любимци?

— Не съвсем. Те бяха част от програмата. Животът ми беше строго предначертан и нямаше много време за спонтанност.

Най-после Зет му се усмихна сърдечно.

— Аха! И всичко това е набило в съзнанието ти представата за това как общуват хората. Ето защо съществуващото между скитниците взаимодействие е такъв шок за теб. Непонятна среда. Животът ти на Земята е бил напълно защитен и подреден. Не се е налагало да полагаш усилия за нищо. Затова не можеш да изпиташ удоволствие от постигнатото от някой друг.

Той се намръщи.

— Ето я познатата Зет Келъм. Беше започнало да ми става чоглаво, че от петнайсет минути не си ме скастрила.

— Туш — каза тя. И след малко добави: — Съжалявам.

Той замълча, потънал в размисъл.

— Никога не ми е хрумвало, че други хора… като вас, скитниците… биха могли да живеят различно, защото така предпочитат. Че може да сте доволни от онова, което имате. Бях убеден, че начинът ви на живот е последица по-скоро от собствените ви недостатъци, отколкото… съзнателен избор. Винаги съм разделял хората на два лагера: богати и нуждаещи се. И изпитвах удовлетворение, че съм от богатите, бях убеден, че нуждаещите се искат онова, което имам аз.

— Извини ме, Фици, но не бих сменила живота си с твоя дори за всички облаги от корпоративните ханзейски банкови сметки.

Без да го поглежда, Зет посегна и докосна ръката му, но осъзнала какво прави, дръпна рязко ръката си, сякаш се беше опарила.

— Може би имаш нужда да започнеш отначало и да направиш нещо полезно, вместо да си останеш разглезено богаташче.

Тя насочи прихващача към площадката за кацане. Щом слязоха и разтъпкаха изтръпналите си крака, от отвеждащия към административните кантори люк се появи широкоплещестият Дел Келъм.

— Ето те и теб, сладурано! — Той изгледа подозрително Фицпатрик. — Надявам се, че си прекарала добре и той не ти е посягал.

— Не се безпокой, татенце. Няма никакъв шанс.

Фицпатрик я погледна обидено.

— Нося новини от Рандеву. Скитниците единодушно решиха да прекратят доставките на екти за Голямата гъска. Блокирахме цялата търговия.

— Спрели сте доставките на екти? — извика Фицпатрик. — Ние се нуждаем от гориво! Докато вие се спотайвате, ЗВС воюва с дрогите и защитава и вашите страхливи задници.

— Нас ли защитавате? — Келъм се разсмя горчиво. — По дяволите, вие зевесетата го демонстрирате по доста странен начин, като нападате и унищожавате скитнически товарни кораби. Наскоро открихме останките на един, пилотиран от моя добър приятел Рейвън Камаров. Отмъкнали сте целия товар екти и сте го взривили с язери. Само недей да ми дрънкаш глупости, че сте ни „защитавали“.

Зет се обърна към него.

— Голямата гъска с нищо не може да оправдае стореното, Фици. Ако искат пак да получават екти, трябва да признаят всички свои престъпления, да подведат извършителите под съдебна отговорност и да се откажат от подобни акции в бъдеще. Съвсем е простичко.

В стомаха на Фицпатрик се надигна гореща буца. Лично той носеше отговорност за тази каша. Именно той бе дал заповед за удара, унищожил невъоръжения кораб на Камаров. Не посмя обаче да отвори уста, за да признае вината си.

Зет, позачудена от странната му сдържаност, го поведе към помещенията, където държаха останалите затворници от ЗВС. Фицпатрик мълчеше: въпреки негодуванието си от ситуацията, в която бяха изпаднали, не можеше да разкрие какво е направил — не само поради страх от репресивни мерки от страна на скитниците, но и защото някаква нищожна частица в него не искаше Зет Келъм да го смята за още по-отвратителен тип…