Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (123)

121.
Сели

Въпреки че безкрайните им усилия нямаха край, Сели започна да изпитва все по-голяма увереност и надежда. Всеки ден се промъкваше в непроходимия гъстак, проправяйки си път през рухналите дървета до поляната насред тях.

Пазеше в тайна странния израстващ човек-тотем; наблюдаваше внимателно оформянето на чертите му и удебеляването на дървесната му кожа, докато той следеше като през мъгла движенията й с размътените си чворести очи. Солимар често искаше да му обясни причината за тайнствените си усмивки и необяснимото си въодушевление напоследък, но тя предпочиташе да изчака, докато натрупа достатъчно отговори. Дори зелените жреци с тяхната чудновата телевръзка като че ли не знаеха за създанието.

Впечатлена от промените, които забелязваше в дървената фигура всеки ден, Сели обиколи грапавия усукан дънер, облицован с дървесни плочи. Изпъкналите му вълнообразни неравности много приличаха на мускулести човешки крайници. Но това нещо беше много повече от статуя. Беше живо и черпеше енергия от дълбоките си корени в горската почва.

— Иска ми се да знам какво си — каза високо Сели.

Овалните му очи-чворове се раздвижиха. Тя усещаше, че я наблюдава, въпреки че чертите му бяха все още покрити с пласт дървесна кора. Ирисите му напомняха кръгове на отсечено дърво.

Сели беше слушала много пъти зелените жреци да разказват, че световната гора може да наблюдава целия Терок с милиардите си невидими очи сред листата. Но това беше съвсем различно, беше израснало, за да възпроизведе човешки черти и изражения. И й се струваше странно познато…

Един следобед, както беше застанала сред хладните сенки и вдъхваше уханието на плодородната почва и влажната растителност, чу силно припукване. Втурна се към оформения като човек дънер. Чу по-силен пукот и изпращяване, сякаш се разцепваше кора. Горният пласт се беше обелил като на олющено яйце.

Тя отстъпи, но любопитството я накара да се приближи отново.

Златистата кора частично се беше отделила и под нея се показваше бледа свежа дървесина. Беше гладка и зърнеста… като кожа. Големите възлести клони се размърдаха и най-накрая се разгънаха, освободиха се от основния торсо-ствол като ръце на току-що събудил се човек, който се протяга. Приведеният дънер се надигна, сякаш изправи снага, и извърна към нея лицето си; чертите му все още бяха покрити с дебел слой кора.

Дървесните ръце се протегнаха широко, в краищата им се разтвориха клонки като пръсти. Щом съществото докосна лицето си с тях, от вейките сякаш се олющиха струпеи и наистина се показаха пръсти — съвършено оформени.

Сели онемяла гледаше как дървесните пръсти опипват внимателно, как белят кората… Постепенно се показа гладко чело, след това нос и най-накрая цялото лице. И тя го позна.

— Бенето?!

Промълви го с едва доловим шепот. Приликата с брат й, който бе загинал при унищожителното нападение на хидрогите срещу Гарванов пристан, беше абсолютна.

Дървесният Бенето се надигна върху забитите си в земята като крака два ствола, напрегна се, опита се да повдигне крак и най-накрая успя да отдели единия, а след това и другия от корените. После направи мъчителна крачка напред.

— Бенето… там вътре ли си?

Сели го гледаше със светнали очи, но я беше страх да се приближи. Беше слушала стари приказки за изваяни от глина човешки подобия. Как беше думата? Голем? Световната гора беше отгледала и оформила нещо като голем, който приличаше на загиналия й брат зелен жрец.

Дървесната фигура направи втора мъчителна крачка напред и спря, окъпана от сноп слънчеви лъчи, които се промъкваха през сплетените над главата й клони.

Сели се приближи припряно, забравила за предпазливостта си. Отстрани недообелените тук-там парчета кора, които все още провисваха върху гърдите на дървесния човек като кожата на ларва, която не се е излюпила напълно. Когато най-после огледа внимателно изчистеното лице, се увери, че наистина прилича на Бенето, въпреки че тялото му беше гладко, безполово и съвършено.

— О, Бенето! Можеш ли да говориш? Кажи ми нещо!

Дървесният голем помръдна глава и я погледна със зърнестите си очи. Като че ли се напрягаше.

— Не ме ли помниш? Аз съм Сели, малката ти сестричка.

Най-накрая устните се разцепиха, сякаш световната гора тъкмо в този момент довърши оформянето на устата на голема Бенето. Твърдите му устни се извиха в усмивка и зад тях се видяха идеално подредените му дървесни зъби. Той се изкашля и вдиша дълбоко, за да напълни с въздух белодробните кухини в сърцевината си. Чу се някакво свистене, след това някакво гърлено ломотене… и най-накрая прозвучаха слова:

— Сели… разбира се.

Речта му напомняше познатия тембър на брат й, но се долавяше и някакъв глух екот, който й напомни за дървените флейти, които баба й и дядо й правеха за най-малките.

— Сели. Спомнях си за теб всеки ден… докато растях. Наблюдавах те винаги, когато идваше.

— Това… наистина ли си ти, Бенето? Или си само подобие? Всички зелени жреци казаха, че си загинал при нападението на хидрогите. Всички на Гарванов пристан са били убити.

Дървесният човек я погледна и изразът му стана тревожен.

— Световната гора ме оформи. В момента на смъртта си се свързах с дърветата. Излях всяка своя мисъл и всеки спомен през телевръзката в световната гора. Сякаш вселих моята… душа в безграничното съзнание на дърветата. И сега гората ме връща. Аз съм жива синтеза, наполовина дърво и наполовина човек. Аз съм… необходим за войната.

Сели го прегърна. Усещаше твърдостта на дървото, но заедно с това и топлината и нежността на жива човешка плът.

— Каквото и да си, радвам се, че те има. По-добре е, отколкото да нямам нито един брат. Знаеш ли… знаеш ли, че убиха и Рейналд?

— Световната гора няма да забрави нито секунда от нападението срещу Терок — отговори големът Бенето. — Изпитахме всяка отделна смърт било на дърво, било на мъж, било на жена. Дори на онези, които не бяха зелени жреци… все пак ги видяхме, изпитахме болките им, скърбим за тях. Ние помним.

Сели го хвана за ръка и го поведе извън гъстака.

— Трябва да те покажа на родителите ни. И Сарейн се завърна от Земята. Всички ще се зарадват да те видят.

С всяка следваща крачка Бенето пристъпваше все по-уверено. Преплетените клони се отдръпваха от пътя им, сякаш самият дървесен голем излъчваше сила и разчистваше пътеката. Сели крачеше въодушевено напред и го караше да бърза.

Когато най-после се измъкнаха от сплетения гъстак, Бенето спря, сякаш краката му отново се вкорениха. Олюля се и огледа подробно разрухата. Кръговете на ирисите му зашаваха, зениците му се разшириха, въпреки че като частица от световната гора той знаеше подробно точно какво се беше случило. На лицето му се изписа дълбока печал.

— Връщам се тъкмо навреме.

Сели стисна ръката му. Той помръдна дървесните си пръсти, сякаш за да усети докосването й, и тя го подръпна, за да го подкани да побърза.

— Хайде, Бенето. Трябва да кажем на всички. Крайно време е терокците да се порадват на добри новини.

— Да — съгласи се Бенето и повдигна стъпало, за да направи следващата крачка, сякаш беше забравил да пристъпва върху човешки крака. — Имам да споделя огромна информация. Дори зелените жреци не са узнали всичко от гората.

Сели погледна въпросително дървесното, но познато лице на брат си. Бенето като че ли подреждаше мислите си, като че ли събираше разпокъсаните си спомени. Тя го поведе гордо и въодушевено към заселените зони, където скитниците им бяха помогнали да изтеглят рухналите дървета и да разчистят площите.

Когато се приближиха до гъбения град, дърветата като че ли зашепнаха, за да обявят пристигането им. Зелените жреци вдигнаха глави — прекъснаха заниманията си, за да ги погледнат. Смарагдовата им кожа беше покрита с пепел, лицата им бяха изтощени, а очите им зачервени от сълзите и прахта. Но бяха усетили обхваналото съзнанието на световната гора ликуване и щом забелязаха голема Бенето, се вторачиха в него.

Майка Алекса и отец Идрис слязоха от гъбения риф. Щом видяха Бенето и познаха издълбаните върху дървесното му лице черти, се спогледаха неловко, сякаш бяха забравили какво е да изпитваш радост.

Сели се втурна напред.

— Вижте какво намерих! Вижте какво сътвори световната гора…

— Дъще моя? — попита Идрис. — Какво е това? Прилича на…

Не посмя да произнесе името.

— Да — каза големът. — Аз съм Бенето… отчасти.

Алекса и Идрис никога не бяха претендирали, че разбират тайнствата на вселената, и възприеха завръщането му като чудо, без да задават въпроси.

Надойдоха десетки терокци, после още и още. Не изпитваха никакъв страх от подобието на Бенето въпреки свръхестественото му появяване. Сели сияеше. Големът вдигна глава и заговори:

— Аз съм… подарък от световната гора. Наричайте ме, ако искате, пратеник.

— Бих предпочел да те наричам Бенето — промълви Идрис. — Моя син.

Алекса докосна ръката му, за да го накара да замълчи, докато дървесният човек говори.

— Аз съм и твой син, и нещо повече — каза големът. — Дойдох, за да помогна.

И се обърна и огледа насъбралото се изумено множество. Неспокойната световна гора също притихна, за да могат всички да чуят мощния му глас.

— Това е началото на нов етап в нашата война срещу древните ни врагове хидрогите.