Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (16)

14.
ДД

Воят на сирените отекваше оглушително сред непоносимо плътната атмосфера в града-сфера на хидрогите под облаците на Пторо. ДД не знаеше накъде да побегне.

Препускащите като потоци живак тълпи дълбинни извънземни проблясваха, докато се придвижваха сред хаотичните конструкции, от които се състоеше метрополията им. Геометричните сгради се усукваха и променяха като осеяни със скъпоценни камъни триизмерни мозайки, струпваха се в подготовка за мащабна евакуация. Цветовете заискриха още по-ярко.

Компито не проумяваше нищо от онова, което правеха извънземните, но все пак беше очевидно, че са объркани. Каква беше причината за тревогата им? Черните кликиски роботи — които бяха за ДД малко по-разбираеми, но все пак си оставаха чудовища — също търчаха припряно насам-натам. Най-накрая успя да спре един от тях и помоли:

— Кажи ми какво става.

Роботът завъртя ъгловатата си глава и се вторачи в компито с блесналите си оптически сензори.

— Земните военни пристигнаха на Пторо. В момента разузнавачите в горните слоеве ги следят. Вече са разгърнали подготвителната апаратура за: факела, конструиран от моите проклети прародители. Някои от хидрогите ще предприемат защитни действия, докато градовете-сфери се евакуират от този свят през транскоридорите. Ние, роботите, също незабавно отлитаме.

От воя на алармените сирени металните и полимерни компоненти в тялото на ДД се тресяха.

— Ами аз? И аз ли трябва да се евакуирам?

— Сирикс има грижата за теб. Ние сме заети. Не ни се бъркай.

И роботът се отдалечи в плътната атмосфера, и изчезна през една сегментирана кристална стена. Фасетките отново застанаха на местата си, сякаш не беше тук допреди миг.

ДД вдигна поглед към осеяните с куполи като мехури небеса и забеляза десетки бойни кълба да се издигат над града-сфера. Бойните кораби с диамантени корпуси се носеха нагоре като изстреляни към облаците гюлета.

Безстрашните военнослужещи на ЗВС много скоро щяха да се сблъскат със съкрушителна сила.

Когато възпламениха първия кликиски факел, господарите му Маргарет и Луис Коликос нямаха намерение да сторят никому зло и дори не подозираха за съществуването на хидрогите. Този път обаче ЗВС взривяваше кликиския факел като открит военен акт. Дипломатите и висшите офицери на Ханзата многократно се бяха мъчили да предложат мирни преговори, но хидрогите пренебрегваха всеки опит за това. Втечнените кристални създания възприемаха човеците като интересни обекти за своите необичайни експерименти, без да подозират, че имат насреща си мощен противник.

За ДД най-важното в момента беше да си проправи път до атмосферните кабини, в които бяха затворени Роб Бриндъл и останалите човешки пленници. В суматохата на извънредното положение никой не обръщаше внимание и не възпрепятстваше придвижването на дребното компи. Всички хидроги и кликиски роботи бяха прекалено ангажирани с припряната си евакуация.

Щом влезе в кабинката, измъчените затворници се размърдаха.

— ДД! — възкликна Бриндъл. — Кажи ми, че носиш добри новини!

— За съжаление не е така. Имате ли представа за суматохата в града-сфера на хидрогите?

Няколко пленници се притиснаха към заоблените желатинови стени и се опитаха да надникнат през полупрозрачната мембрана.

— Забелязахме, че си събират партакешите — отвърна Бриндъл, — но кой може да ги разбере тия копелета?

— Пристигнали са Земните въоръжени сили и вече са спуснали опорна точка за червеева дупка. Възнамеряват да взривят Пторо с кликиски факел.

Пленниците се развикаха:

— Крайно време беше да им дадат да разберат!

— Нов факел!

— Дрогите са безсилни, нали?

Анджея беше най-гръмогласна:

— Сега вече ще ги спукаме тия копелета! Който се закача със ЗВС, ще се опари яко.

— Не искам да охлаждам възторга ви, приятелчета — надвика ги Бриндъл, — обаче и ние сме свършени.

Някои затворници изпъшкаха, други изглеждаха така, сякаш им е все едно.

— Има ли начин да се измъкнем? — попита Бриндъл и се огледа. — Да направим нещо, за да спрем факела?

— И да помогнем на дрогите? Да не си се побъркал?!

— Тези катили заслужават да бъдат поопърлени — обади се Чарлз Гомес.

— Предполагам, че хидрогите възнамеряват да транспортират своите градове-сфери през пространствени коридори на друг газов гигант — каза ДД. — По всяка вероятност ще ви вземат със себе си. Би трябвало да сте в безопасност.

— Ако това е безопасност, дребосък, какво смяташ за опасност? — измърмори Анджея Телтон.

Обърканото компи затърси подходящ отговор, но Бриндъл го успокои:

— Не обръщай внимание, ДД. Знам, че правиш, каквото е по силите ти. Ти ще дойдеш ли с нас? Хидрогите ще отведат ли и теб?

— Разполагам с незначителна информация. Бих искал да ви предоставя допълнителни сведения.

Изведнъж Гомес отскочи от овалната полупрозрачна стена, а двамата до него ахнаха стреснато. ДД погледна натам и видя зад гъвкавата преграда едър силует. Бронираният бръмбар протегна няколко от съставните си крайници и проникна в атмосферната кабина. Беше Сирикс, най-големият мъчител на компито.

— ДД, веднага тръгвай с мен. Корабът е готов.

— Трябва да се погрижим за безопасността на човешките затворници — настоя ДД. — Хидрогите може да не го направят.

— Хидрогите може да ги унищожат или да ги спасят — каквото си пожелаят. Този град-сфера е готов да премине през транскоридора, но ние няма да се евакуираме с него.

— Защо? — попита ДД.

Бриндъл и останалите затворници се бяха вторачили в двете машини и се опитваха да схванат наподобяващия им удари по наковалня електронен разговор.

— Имаме други задължения. Хайде, не се бави.

ДД покорно тръгна след черния робот. В последния момент хвърли поглед към Бриндъл — той изглеждаше притеснен, но твърдо решен да предприеме нещо.

Над главата му още три бойни кълба се издигнаха над града-сфера.

Сирикс бързо поведе компито към модифицирания кораб. Сребристата струя на един летящ хидрог се сгъсти над земята и се издигна във формата на човешки силует.

Хидрогът заговори на много по-сложен език, отколкото ДД можеше да схване без усилие, но компито все пак подразбра, че вече е отворена дупка за факела и че градовете-сфери всеки момент ще се евакуират.

Сирикс монотонно защрака в отговор — в щракането ДД долови сарказъм и ирония.

— Изобретеното от нашите жестоки господари и създатели факелно оръжие превръща, макар и временно човеците в равностойни на фероуите противници. След като фероуите се появиха пак, може би смятате, че човеците нямат отношение към всеобхватния конфликт. Но след като те сами могат да изпепеляват планети на хидрогите, това не ги ли прави изключително опасни? — Той тръгна към спасителната утроба на кораба си. — Те за пореден път демонстрират разрушителната си същност, за което ви предупреждавахме многократно.

Лека вълна набразди тялото на хидрога. Този път думите му прозвучаха болезнено разбираемо за ДД:

— Вие, кликиските роботи, разполагате с разрешението ни да унищожите толкова човеци, колкото пожелаете.

Сирикс завъртя плоската си глава.

— Разбираме, че конфликтът ви с фероуите и верданите напоследък изсмуква силата ви и привлича вниманието ви изцяло. Ние, роботите, ще направим всичко по силите си, за да заличим човешката раса и да освободим компитата.

Черният робот се вмъкна в кораба и повлече със себе си и ДД. Няколко кликиски робота вече се бяха настанили пред командното табло. Корабът отлетя незабавно, премина през стената на града-сфера и се издигна над метрополията на хидрогите.

ДД въртеше оптическите си сензори и оглеждаше какво става долу.

Ослепителна бяла ивица разцепи въздушната шир — като широко зейнала вертикална уста. Гигантските градове-сфери на хидрогите се заизмъкваха през огромната паст на транскоридора. Зейна нов коридор и втора група фасетъчни сфери се оттегли в безопасност.

Черните роботи увеличиха скоростта на кораба и той се понесе през брулените от яростни ветрове плътни облаци. Летяха право напред, без да се съобразяват с всевъзможните причудливи форми на живот, които се носеха сред призрачните обитаеми зони и устойчивите пластове на атмосферата на Пторо.

Дълбоко в ниското, където допреди мигове бяха струпани множество градове-сфери, избухна ослепително ново слънце. Системата на кликиския факел беше запокитила неутронната звезда право в ядрото на газовия гигант.

Градовете-сфери на хидрогите вече бяха отлетели през транскоридорите и пространствените проходи се затръшнаха. Останаха единствено защитните бойни кълба, за да отвърнат на удара на хората.

ДД нагласи сензорите си. Роботите се измъкваха от Пторо с такава огромна скорост, че корпусът на космическия им кораб, който можеше да издържа на най-невероятни удари и сътресения, трептеше и тракаше, сякаш всеки момент щеше да се разпадне.

И в този момент цялата планета избухна в изпепеляващ пламък.