Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (54)

52.
Орли Ковиц

Рейндик Ко беше съвсем различна от облачната и подгизнала от влага Дремен, но тя беше само междинна спирка, разпределителен пункт, където нетърпеливите колонисти изчакваха да се прехвърлят през транспорталите в новите си домове.

Орли беше свикнала със сивия сумрак и вечно ръмящия ситен дъждец и не помнеше кога за последен път беше усещала ласката на слънчевата топлина върху ръцете и лицето си. За свой ужас получи ужасно кожно обгаряне за първи път в живота си. На Дремен нямаше никакви причини да полага каквито и да било грижи в това отношение, но сега всеки сантиметър от ръцете, бузите и вратлето й беше зачервен болезнено.

Баща й обиколи останалите колонисти, за да ги попита дали имат някакви лосиони или кремове срещу изгаряне. Имаха само няколко души, но той нямаше пари, за да им плати, колкото поискаха. За щастие настойчивите му издирвания бяха възнаградени и той намери нужните медикаменти в базовия лагер на Ханзата. Прибра се целия намазан с мехлеми, с които намаза и дъщеря си.

Тя продължи да присвива очи срещу ослепителната светлина, която се отразяваше в скалистите каньони и планини. Всичко беше толкова различно. Забелязал как дъщеря му оглежда с изумление чуждоземния пейзаж, Ян разроши косата й.

— Не се притеснявай, момичето ми. Новият ни колониален дом ще е по-привлекателен от това място. Топъл и покрит със зеленина, където да си заживеем и да отдъхнем за разнообразие.

Орли го погледна с грейнали от възторг очи, макар пустинният пейзаж да не я притесняваше.

— Казаха ли ти къде отиваме? Знаеш ли името на нашата планета?

— Е, зависи от късмета ни. Ще разберем, когато изтеглят номера ни. Опасяват се, че всеки ще започне да спори за това на коя планета да отиде, да започнат да наддават за местоназначенията и да объркат досиетата на Ханзата.

Орли седна на земята пред палатката им.

— Би трябвало да ни предоставят поне някакво описание, за да начертаем свои планове.

— Не се притеснявай. Те са проучили всички тези светове и не биха ни изпратили на място, където да не можем да се справим.

Шарените палатки приличаха на осеяли околността гъби. За да се подготвят за притока от колонисти, инженерните екипи на ЗВС бяха почистили просторна пустинна местност с помощта на високоенергийни лъчи, които бяха разтопили пясъка и пръстта в гладка като стъкло повърхност, та совалките да могат лесно да кацат и да излитат. Всеки ден на огрятата от ярка слънчева светлина равнина пристигаха нови натоварени с продоволствие и нетърпеливи колонисти кораби. Доскоро Рейндик Ко беше изоставено място, но сега се беше превърнала в оживен град.

Баща й отвори два пакета с дажби, които беше донесъл от разпределителния пункт, — плодов пудинг с вкус на тебешир, вероятно пълен с протеини и витамини. Орли забеляза, че той се намръщи, и го сръга в ребрата.

— Все пак е по-вкусно от гъбената каша, нали, татко?

— Ако го погледнем от оптимистичната страна.

Ян опъна чергилото на палатката и го закрепи с две подпори, за да им пази сянка. Щом започна да се смрачава и температурата поспадна, Орли влезе в палатката и затършува из багажа, за да извади, синтезатора си. Започна да свири тихичко композирани от нея мелодийки. Действаха й успокоително, а баща й се опитваше да тананика, въпреки че никога не беше чувал нито една от тях.

Изглеждаше отегчен, но се усмихваше.

— О, как мразя това чакане. Може би утре ще ми разрешат да свърша някоя работа в централния комплекс. — Той я погледна замислено. — Защо не си намериш приятелчета? Видях няколко деца на твоята възраст.

Самата тя си го беше мислила, но реши, че не си заслужава.

— Ще изчакам да пристигнем в нашата колония, татко. Тогава ще си намеря сериозни приятели.

— Приятелите са си приятели, момичето ми. По-добре приятел дори само за един ден, отколкото никакъв.

Орли никога не беше имала много приятели, тъй като отделяше прекалено много време, за да предпазва баща си от необмислени постъпки. Обичаше да разказва истории и да измисля разни игри, но работата в гъбените полета на Дремен й отнемаше цялото време. Може би в новата колония щеше да намери някой, който да сподели любовта й към музиката.

— Ще опитам, когато стигнем там, за където сме тръгнали, татко. Обещавам.

През следващите няколко дни Ян предлагаше услугите си в продоволствено-разпределителния център. През повечето вечери обикаляше палатките и подхващаше разговори — описваше Дремен и разпитваше хората за планетите, които бяха напуснали. Орли се упражняваше на синтезатора.

На петата вечер над целия лагер прозвуча гръмогласният сигнал за внимание, което се случваше по няколко пъти на ден. Обнадеждени и нетърпеливи хора показаха глави от палатките и напрегнаха слух, зарязали готвенето и разговорите.

— Този път сме ние, Орли — каза Ян. — Сигурен съм.

Повтаряше го при всяко съобщение през последните три дни.

— Колонистите от група Б, моля, явете се на рампата за комплектуване. Подгответе се за прехвърляне през транспорталите след два часа.

Съобщението беше повторено неколкократно, въпреки че колонистите бяха запомнили всяка дума още първия път. Баща й я тупна закачливо по рамото.

— Казах ли ти, момичето ми. Ако стреляш всеки път, най-накрая ще улучиш.

Колонистите наоколо се разбързаха като обезумели, сякаш беше обявена евакуация. Два часа бяха прекалено много време, за да съберат малкото багаж, който носеха от Дремен. Орли уви внимателно синтезатора в дрехите си и го сложи в раницата си, а баща й натъпка в багажа си дрехите си, папките, многобройните си бележници с всевъзможни неосъществими идеи и няколко инструмента.

Палатките щяха да останат за следващата вълна колонисти. След заминаването им компитата щяха да почистят и подновят жилищните площи. След един ден в тях щяха да се настанят други хора. На всички пунктове за местоназначение вече бяха доставени сглобяеми жилищни елементи.

Двамата с баща й забързаха с тълпата към рампите, макар да нямаше никаква особена причина да бързат — все още имаха на разположение около час и половина, но баща й искаше да са сред първите, минали през транспорталите, сякаш няколко минути бяха от значение за ограждането на най-добрия парцел. А може би имаше право.

Още няколко обнадеждени техни познати от Дремен се присъединиха към тълпата колонисти от други неприветливи ханзейски колонии. Разговаряха, струпани накуп, докато най-накрая не ги подканиха да влязат в лабиринта кликиски сгради. Порутените стени на каменните коридори бяха покрити с драсканици. Много от извънземните йероглифи и артефакти бяха повредени и изпотрошени от преминаващите през тях тълпи.

Орли спря, за да огледа изписаните от ноктестите ръце на кликисите знаци на непонятен език, но баща й я побутна да върви напред.

— Ще имаме предостатъчно време да проучваме древните руини, когато пристигнем в новата колония, момичето ми.

Има ги навсякъде, в противен случай не би имало транспортал от другата страна.

Някакъв мъж с прошарена буйна коса и набола от няколко дни брада се извърна към тях.

— О, там, където отиваме, има много руини, така е. И голяма долина, високи гранитни стени, течаща вода. Чудесно ще се настаним там.

— Откъде знаете? — попита го Орли.

— Защото вече съм бил там. — Възрастният мъж подаде ръката си първо на нея, а след това на баща й. — Казвам се Хъд Стайнман, транспортален изследовател. Открих Корибус само преди около месец и незабавно реших, че искам да се оттегля там. Прекрасен е — най-добрият от всички светове, които съм обиколил.

Лицето на баща й засия.

— Виждаш ли, Орли. Казах ли ти.

Орли сбърчи носле — рунтавият изследовател миришеше на вкиснато и прах, но пък изглеждаше добронамерен. Забеляза отпред колонистите да се придвижват на групи към някакво проблясващо изображение върху плоската каменна стена. В помещението отекваха пронизителни гласове. Ханзейски чиновници подканваха хората да продължават да се движат и групите преминаваха една след друга през моменталната транспортационна система.

Орли си спомни как веднъж, когато беше още съвсем малка, баща й я заведе в някакъв претъпкан с народ увеселителен парк с алеи за разходка, холографски симулации и старовремски ролкови кънки. Чакането беше продължило безкрайно, пристъпваха напред стъпка по стъпка. Мислеше си, че са чакали часове, за да се доберат до ролковите кънки… а пързалянето продължи само няколко минути. Но преживяването беше толкова вълнуващо, че беше оправдало цялото чакане.

Орли се надяваше, че онова, което ги очакваше в далечния кликиски свят — Корибус ли беше? — също ще оправдае очакванията им.

Щом се приближиха, заслушани в буботенето на извънземното съоръжение, припрените разпореждания на механиците и възбудените коментари на колонистите, Орли най-после успя да види стената пред себе си. Хората пристъпваха напред и изведнъж изчезваха, сякаш прекрачваха ръба на канара. Накрая потракващият каменен трапецоид се извиси пред нея, обкръжен от стотици плочки, върху всяка от които имаше странен символ.

Хъд Стайнман се извърна към тях и се ухили — видяха се развалените му зъби.

— Сега сме ние. Ще разберете за какво става дума.

— Следващите! — викна механикът. — По-чевръсто. Не задържайте опашката. Имаме да прекараме много народ при това прехвърляне.

Орли стисна ръката на баща си. Той също стисна нейната, за да я успокои, и двамата се спогледаха с грейнали очи. След което прекрачиха заедно през транспортала… и пристъпиха под слънчевия небосвод на Корибус сред съвършено новия пейзаж.