Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (56)

54.
Антон Коликос

Антон се взираше в спусналия се от месеци мрак. Изпитваше огромна самота.

След завръщането на губернатора Ави’х в бездействащата туристическа Мека малобройният екип стана по-енергичен, въпреки че членовете му често пренебрегваха несъстоятелните разпореждания на главния чиновник Бхали’в. Присъствието на още двама илдирийци усилваше връзките на тизма.

Но Антон нямаше нищо общо с тях. Егоцентричният губернатор го беше уведомил равнодушно за смъртта на баща му и изчезването на майка му, сякаш не ставаше дума за нещо по-сериозно от метеорологична прогноза. Макар отдавна да се опасяваше от най-лошото след продължилото години наред мълчание, Антон изпита усещането, че подът под краката му изчезва. Беше настъпило времето за скръб и болка.

Той не беше особено близък с родителите си, след като възмъжа и пое по собствения си път. Знаеше, че се гордеят с него. Маргарет и Луис четяха всичките му научни трудове, подкрепяха го, присъстваха на церемониите при дипломирането и назначаването му на работа, което сега му се струваше твърде учудващо, като се имаше предвид, че непрекъснато обикаляха многобройните си археологически разкопки и Антон винаги беше приемал отсъствието им като даденост. Двамата Коликос бяха възпитали сина си като самостоятелен и независим човек, каквито бяха самите те.

Изправен срещу мрака на маратанската нощ, Антон не откъсваше поглед от призрачното си отражение върху извитото стъкло: тясна брадичка, права кафява коса, примигващи очи. Когато пристигна тук, въодушевен от съвместните си проучвания с Вао’сх, изобщо не беше помислил да вземе снимки на баща си и майка си. В университетския си кабинет имаше цял куп техни изображения, списания и документи, тъй като възнамеряваше да напише подробна биография на знаменитите си родители.

Сега за негово прискърбие беше настъпил епилогът на историята. Онова, което винаги му беше липсвало…

— Открих още една категорична разлика между хората и илдирийците, паметителю Антон — чу той зад гърба си плътния глас на Вао’сх. — Когато ние илдирийците сме в беда, търсим компанията на другите, докато вие явно предпочитате уединението.

Антон се обърна и видя застаналия на входа историк, огрян от ярката светлина. Усмихна се унило.

— О просто се опитвам да осъзная промяната. Потъвам в спомени и си давам сметка за неща, които би трябвало да разбера отдавна.

Беше едва осемгодишен, когато придружи за първи път родителите си при една от археологическите им експедиции. Планетата се казваше Пим, свят с подобни на термитни могили руини, издигнати от изчезналата насекомоподобна раса. Въздухът на Пим беше сух, а нощем небето беше осеяно от безброй звезди. Работниците по разкопките и университетските сътрудници прекарваха вечерите в обсъждане на езотерични исторически проблеми, сравняваха записките си, а понякога си разказваха неприлични истории.

В лагера нямаше други деца, освен него. Другите археолози бяха доста по-възрастни и синовете и дъщерите им бяха пораснали достатъчно, за да тръгнат на училище или вече да работят, затова Антон беше оставен сам на себе си като резервно колело — доволен, че е заедно с родителите си, но не прекалено зависим от тях.

Скиташе из разкопките, завираше се в пролуки и малки дупки сред руините, в които възрастните не можеха да проникнат. Веднъж откри помещение с няколко потънали в прах предмета, но изследователите смъмриха първо него, а след това и родителите му, че позволяват на детето си да се разхожда из прашните чупливи отломки.

— Понякога вечер баща ми оставаше с мен — продължи Антон. — Правехме си малък лагерен огън с изсъхналата като прахан трева около кликиските кули. Беше добър човек, но изобщо не знаеше какво да си говори с някой, който не е негов колега, да не говорим за дете. Не откъсвах очи от подскачащите към небето искри, докато той бъбреше за кликиски теории и университетски проблеми.

Вао’сх седна до него и заговори с искрено и дълбоко съчувствие:

— Нали ти казах, че някога Марата Прайм е бил известен като Граничния град, разположен между дневната светлина и нощния мрак? Тук вътре се радваме на безопасност и подслон под нашите куполи с цялата тази разпръсквана от нашите блестители ярка светлина и мога да разказвам моите истории на захласнатата публика. Никой паметител не би желал нещо повече. — Изражението му се промени и изпъкналостите върху лицето му затрептяха като многоцветна палитра. — Но независимо колко ярка е светлината тук вътре, неумолимата и непрогледна нощ продължава да ни обгражда отвън.

Антон откъсна очи от печалното си отражение.

— Мракът отвън изобщо не е опасен, Вао’сх. С всички тези хидроги из космоса и разрушените от тях планети има достатъчно истински опасности, които да ни тревожат.

— Може и да си прав, паметителю Антон, но страховете не се основават единствено на логиката. — Вао’сх го докосна по рамото с човешки жест, който беше научил от него. — Ела с мен. Губернаторът Ави’х дава прием и желае всички да присъстват.

— Пак ли?

— Пак.

— В такъв случай да се заемем с работата си. Би ли разказал… някоя история, която да ме разсее тази вечер? Какво ще кажеш за някоя история за призраци? Би ми се искало.

Вао’сх се замисли.

— Не съм сигурен, че на другите ще им допадне особено, но ще го направя заради теб, Антон.

В централната банкетна зала, направена за огромните тълпи по време на разгара на дневния сезон, бяха подредени няколко малки маси за трийсет и седемте останали обитатели. За губернатора залата явно бе приятно място за увеселения, но в огромното пространство малобройната компания изглеждаше съвсем незначителна.

Вечерята се състоеше от свежи зеленчуци и консервирано месо. Двамата земеделци Мхас’к и Сил’к се гордееха с изобилната си продукция, но губернаторът нагъваше пресните провизии в такива количества, че много скоро щяха да останат без хранителни запаси.

Инженер Нур’оф изнесе оптимистичен доклад за новите турбини, които беше инсталирал в откритите под Марата Прайм древни тунели, но губернаторът нито се впечатли, нито показа особен интерес и след като Нур’оф свърши, вдигна ръце.

— Време е за нещо забавно! Моят баща изпрати най-великия си паметител да ни прави компания на Марата Прайм. Хайде, Вао’сх, разкажи ни най-добрата си история.

Седналият до губернатора Бхали’в повтори нареждането официално. Вао’сх хвърли поглед към Антон и каза:

— В знак на уважение към нашия човешки гост ще разкажа една… смразяваща история.

Губернаторът Ави’х се начумери — явно се бе надявал да чуе някоя героична или непочтителна история, но се облегна назад и се заслуша.

— Спиралният ръкав пази много мистерии. Много отдавна, докато Империята все още се разраствала, нашите неустрашими изследователи прекосявали огромни разстояния, за да осветлят най-неразгадаемите въпроси на вселената. Нашият тизм се разпрострял надалеч и нишките му достигнали до много звездни системи. Магът-император искал да разбере вселената, да даде възможност на народа си да я докосне от край до край… Така че изпратили една септа с изследователски екип на борда към една непрогледна мъглявина, Устата на космоса — черна загадка, която не се поддавала на анализите дори на най-добрите ни астрономи. Магът-император искал да разбере тайните на това загадъчно кътче сред звездите. И тъй като илдирийците изпитват ужас от мрака, бойните лайнери били осеяни с допълнителни блестители както отвътре, така и отвън, и седемте кораба се отправили към черната зона.

Вао’сх замълча, лицевите му изпъкналости проблясваха в цяла симфония от цветове и чувства. Той промени тона си и заговори припряно, за да стресне слушателите си.

— Но изчезнали!

Антон го слушаше съсредоточено: разпознаваше някои от техниките, на които самият той беше научил стария паметител.

Вао’сх се наведе към публиката си.

— Цялата септа изчезнала за цели векове. Никой не знаел какво се е случило нито със седемте кораба, нито с членовете на храбрите им екипажи, но чрез тизма магът-император усещал, че се е случило нещо ужасяващо. Нещо мрачно и зловещо. Никой не посмял да рискува да тръгне към Устата на космоса, за да научи отговора. Черната мъглявина виснела като мрачно петно сред звездите, истинско проклятие за Извора на светлината.

Лицето на разказвача се обля в злокобни окраски, примесени с бледи отсенки, свидетелство за страх.

— Векове по-късно един изследователски екип открил седемте кораба. Без капка енергия, вкочанени, безжизнени. Носели се на огромно разстояние от всички познати звездни системи. Когато спасителите успели да проникнат през корпусите, установили, че всички илдирийци са мъртви. Били избити едновременно, мигновено и по ужасяващ начин! Сякаш се били изправили срещу най-кошмарните си страхове и били поразени от непонятно за никого оръжие, сграбчени от безпределна болка и ужас.

Вао’сх размаха пръст.

— Но не били само избити, не. Всички трупове били абсолютно бели. Израженията — както на най-низшия воин, така и на самия септар — били такива, сякаш в последния си миг всички видели нещо толкова кошмарно, че то изтръгнало Извора на светлината от тях, хвърлило в мрак душите им и лишило съзнанието им от последната искрица.

Той огледа слушателите си един по един и процеди зловещо:

— Сега вече знаем, че в дълбоката утроба на Устата на космоса тези кораби се срещнали за първи път с шана рей: обгърнати в мрак създания, които обитават сенките на мъртви звезди. Тяхната цивилизация била изсмукала цялата светлина от тази космическа зона. Но и до днес не знаем какво е направил изследователският екип, за да разгневи шана рей.

— Скоро след това създанията на мрака се появили и започнали да разпръскват своите сенки — приключи Вао’сх. — Така настъпило времето на истории, твърде страховити, за да ги разказвам сега. Това бил най-ужасният конфликт в историята на нашата империя. Допреди този с хидрогите.

Антон огледа стихналите слушатели, които явно бяха силно разтревожени. Вао’сх беше използвал познати разказвачески похвати, но отекващият му глас и емоциите върху изразителното му лице придаваха на зловещия разказ още по-страховито въздействие, въпреки постно предадения сюжет. Илдирийците просто не бяха майстори в този жанр.

Антон си даде сметка, че е единственият сред публиката, който се усмихва. Останалите изпитваха огромно притеснение от тази част от Сагата за седемте слънца. Докато хората можеха да слушат приказки за призраци край лагерния огън с известна тръпка, съзнавайки, че това са само измислици, илдирийците вярваха, че всяка дума в техния епос е абсолютна истина.

— Благодаря ти, Вао’сх. Отлично разказана приказка — каза той и гласът му като че ли свали напрежението.

Старият паметител го погледна и кимна признателно.

Преди илдирийците да са успели да въздъхнат облекчено и да се заемат с вечерята си, до слуха им достигна глух гръм. След няколко мига под куполния град отекна мощният тътен на втора експлозия.

Губернаторът Ави’х се надигна.

— Какво е пък това?

Генераторите спряха и всички светлини угаснаха, и мракът погълна целия Марата Прайм.