Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon Storms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Буреносни хоризонти

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2005

ISBN 954–585–605-Х

История

  1. — Добавяне

48.
Рлинда Кет

Да лети с „Ненаситно любопитство“ й доставяше неизменно удоволствие и Рлинда би полетяла с кораба си навсякъде, където би поискала Ханзата. Двамата с БиБоб имаха достъп до необходимото за целта екти, тъй като превозваха продоволствие и колонисти до новата мрежа от населени светове.

В момента изпълняваше товарен полет, но по специалната молба на самия председател Венцеслас целият й маршрут беше в строга зависимост от единствения пътник на борда. Тя се усмихна на настанилия се в седалката на втория пилот мъж.

— Приятно ми е, че отново си на борда, Дейвлин.

— Признавам, че и на мен ми е приятно да се срещнем отново, Рлинда. Странно, не съм ли прав?

— Председателят знае, че сме стари дружки. Или не си падаш много-много по приятели?

— Не са много. Особено след като започнах да работя за Ханзата.

Тя включи на автопилот и се отпусна върху облегалката на подсилената седалка.

— Значи е дошло време за малко почивка и истински живот. Искаш ли да поиграем на една игра, докато летим? Имам голям избор развлекателни опции.

— Не.

Тонът му не беше груб, а безразличен.

Рлинда се усмихна сдържано — знаеше, че е костелив орех.

— Да искаш да ти приготвя нещо специално за вечеря? Имам доста рецепти.

— Не.

Тя потри ръце.

— Ами в такъв случай да побъбрим за разтуха?

— Не.

Тя примигна.

— Май само ти досаждам, Дейвлин. Признай си.

— Да.

— Мислех си, че шпионите са любезни и се нагаждат към всякакви ситуации.

— Не съм шпионин, а специалист по смътни загадки и екзосоциологичен изследовател.

— С други думи, тотално лишен от възпитание шпионин.

— Това май обобщава всичко.

Той я изненада с ослепително лъчезарната си усмивка — за първи път го виждаше да се усмихва.

— Имаш изумителна усмивка, Дейвлин. Трябва да я използваш по-често.

— Тъкмо затова не го правя. Твърде много хора биха се впечатлили.

Рлинда въздъхна и го потупа майчински по китката. Да поддържаш разговор с него беше все едно да ти вадят зъб, но тя все пак се забавляваше.

Дейвлин беше уравновесен, прям и дискретен. Косата му беше късо подстригана, а по лицето му човек би могъл да определи възрастта му в широката граница между двайсет и четирийсет години. Беше висок, със съразмерно тяло. Забележителното в чертите му беше, че не бяха забележителни с нищо. Нищо чудно, че другите колонисти не го забелязваха много-много.

— Крена е много приятна. Била съм само няколко пъти там, но ми се струва уютно местенце.

— Така е. Спокойно. Обикновено. Хората там ми допадат. — Дейвлин погледна осеялите пространството звезди. — В сравнение със скоковете през кликиските транспортали и проучването на неизвестни координатни плочки ще е перфектна почивка. Свърших достатъчно работа за Ханзата — от шпионаж до пряко участие в сражения. Някои от ранните ми мисии като оперативна сребърна барета бяха доста… гадни.

Рлинда се изненада.

— Сребърна барета? Не си споменавал, че имаш подобно обучение. А си мислех, че си ми разказал биографията си от игла до конец.

Дейвлин я погледна. Лицето му беше съвсем безизразно.

— Пропуснах някои подробности.

— Така и не мога да разбера кога да ти вярвам, Дейвлин.

Той отново се усмихна.

— Това е добре.

Постепенно слънцето на Крена се очертаваше все по-отчетливо сред останалите звезди. Когато ярката топка изпълни екрана, Рлинда включи светлинните филтри.

— Все още има слаба слънчева активност, но нищо опасно. Когато пристигнах миналия път в системата на Крена, за да те взема, се натресох на няколко хидроги, които обикаляха около слънцето. Не знам какво търсеха. Изглежда, проверяваха за необичайна слънчева активност.

— Нападнаха ли те?

— Не. Изключих всичко и се направих на умряла. Или не забелязаха „Любопитство“, или не му обърнаха внимание.

— Прегледах последните съобщения от колонията — каза Дейвлин. — Не се споменава за забелязани напоследък хидроги.

— Това е добре. БиБоб също харесва това местенце. — Тя повдигна вежди. — Помниш ли Брансън Робъртс?

— Да, помня капитан Робъртс.

— Сега лети с мен. Изпълнява товарни полети със „Сляпа вяра“. Но само неофициално. Все още се води дезертьор от ЗВС. Беше истинска загуба на време да се опитват да го правят разузнавач.

— Сигурен съм, че генерал Ланиан не вижда нещата по този начин.

— Генералът има отлично зрение, но не вижда по-далеч от носа си. Той не ни притеснява.

През последните дни двамата с БиБоб бяха ангажирани с доставяне на конструктивни съоръжения и тежко машинно оборудване. От Крена Рлинда трябваше да качи десетина доброволци за колонизаторската инициатива, макар самата тя да не можеше да проумее защо им е да напускат един спокоен свят и да предпочетат абсолютната неизвестност. Някои хора непрекъснато се надяваха, че късметът им другаде ще е по-добър. Други избираха предизвикателството да организират свое общество и да започнат нов живот на един неопитомен свят. Не можеше да си даде отговор към коя група да причисли Дейвлин.

— Бас ловя, че след една година тук вече ще ти е дотегнало.

— Досадата би била… изключително привлекателно преживяване. Очаквам я с нетърпение.

Рлинда се приближаваше към планетата, следвайки орбитата й около слънцето. След малко колониалният свят грейна пред тях като увиснало в пространството бижу.

— Ето, че пристигна, Дейвлин. Сега ти предстои по-трудното. Преди да изчезнеш оттук, всички тези хора си мислеха, че си най-обикновен колонист с повърхностни инженерни умения. Ще имат много въпроси към теб. Ще си признаеш ли, че си шпионин?

— Специалист по смътни загадки — напомни й той.

— Каквото и да е.

Той я погледна равнодушно.

— Отлично се справям с трудни ситуации. Колонистите са добронамерени хора. Ще ме приемат.

„Ненаситно любопитство“ навлезе с вираж в атмосферата на Крена. Рлинда протегна ръка и приятелски потупа Дейвлин по коляното.

— Беше ми приятно, че пътувахме заедно. Не забравяй, че ако имаш нужда от нещо, съм готова да ти се притека на помощ.

Беше формална фраза, която беше използвала стотици пъти, но Дейвлин й се стори изненадан.

— Твърде рисковано предложение.

— Ти също се опита да се представиш за опасен мъж — изхъмка тя, обърна се към контролното табло и добави: — Все пак мисля да рискувам.