Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon Storms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Буреносни хоризонти

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2005

ISBN 954–585–605-Х

История

  1. — Добавяне

49.
Престолонаследникът Тор’х

Макар и все още белязана от нападението на хидрогите, Хирилка се възстановяваше сравнително бързо. Престолонаследникът Тор’х беше доволен, че се намира на този свят, където беше преживял щастливи мигове, наслаждавайки се на привилегиите на благородническия сан, неограничаван от неприятни задължения. Хирилка беше негов дом много повече от Призматичния палат в Миджистра.

Яркото първично слънце вече беше залязло, а вторичното се беше спуснало ниско над хоризонта и обагряше въздуха в сумрачни огненооранжеви краски, които Тор’х не харесваше. Тиарата на блещукащите звезди от близкия Хоризонтен куп осейваше смраченото небе. Блестителите по улиците и в помещенията действаха успокоително на илдирийците. Усърдният Пери’х беше останал вътре, за да изучава документите и докладите за историята и производствените мощности на Хирилка. Младият кандидат-губернатор беше отличен администратор, фанатично посветен на работата си.

Но Тор’х се наслаждаваше на всеки прекаран с чичо си момент. Скоро трябваше да се прибере у дома.

Двамата с Руса’х крачеха из засадените с ниалия полета далеч от гроздовете ярки блещукащи светлини. При възстановяването на Хирилка Тор’х беше вложил най-големи усилия за реконструирането на превърнатия в купчина чакъл орнаментиран цитаделен палат. Тъй като отчаяно му се искаше Хирилка да си е същата, каквато я помнеше от най-щастливите си години, беше отделил почти цялото си време и усилия за възстановяването на скулптурите, фризовете, мозайките, фонтаните и мебелировката, включително пълзящите растения, които покриваха статуите в градината. Усилията му бяха заличили белезите от раните, които хидрогите бяха причинили пред собствените му ужасени очи. Беше постигнал нещо.

Нямаше никакво желание да изостави този очарователен свят заради задълженията си в Призматичния палат, макар да знаеше, че това е неминуемо. Но не и сега…

Руса’х крачеше малко пред него. Възстановяващият силите си губернатор беше необичайно мълчалив, докато се разхождаше под сенките между дългите редици дебели пълзящи ниалии. Крилцата на мъжките насекоморастения потрепваха при всеки полъх на вятъра, а гроздовете на вкоренените в земята женски се поклащаха възбудено.

— Продукцията на шайинг вече е възстановена, чичо — обади се Тор’х.

Наркотикът беше популярен в Илдирийската империя благодарение на упойващото си еуфорично въздействие, съчетано с отчуждена яснота на съзнанието и ярки зрителни халюцинации, сякаш погълналият го се приближаваше до Извора на светлината.

— Ниалията расте много бързо и не съм похарчил никакви средства за торове и химикали. Ледените вълни на хидрогите смразиха и умъртвиха полетата, но реколтата тази година ще е почти нормална. Шайинг ще си остане основният ни износ.

Руса’х продължи да крачи напред, безмълвен и равнодушен. Разговорите като че ли не доставяха предишната наслада на губернатора. Навремето двамата с Тор’х еднакво се възторгваха от историите на паметителите и изпълненията на танцьорите, артистите и певците, както и от небесните паради при всяко пристигане на Слънчевия флот на Хирилка. Губернатор Руса’х страстно обожаваше своите любимки и едва не загина, докато се опитваше да ги спаси.

Но след като най-после се бяха завърнали на Хирилка, Руса’х отказваше да участва в грандиозните празненства. Беше отчужден, безразличен към подобни неща, сякаш само частица от него се беше върнала от наситеното със светлина ниво, където беше прекарал дълго време в безсъзнание. Любимките му го придружаваха в цитаделния палат, но въпреки че приемаше компанията им, Руса’х не проявяваше никакъв интерес към съблазнителните им хитрини.

Тор’х се намръщи. Необщителността на губернатора го тревожеше.

— Какво… какво има, чичо?

Руса’х погали с пръсти месестите листа на една ниалия.

— Слушам насекоморастенията. Шайинг не е просто наркотик, Тор’х. Шайинг съдържа важен компонент на Извора на светлината — като трептяща струя кръв.

Гласът му беше тих и отчужден.

Тор’х огледа познатите растения, надвиснали над сребристите напоителни канали. Под дрезгавата оранжева светлина на слънцето сред дългите редици ниалии пърполеха новоизлюпени прелитащи насекоморастения — търсеха подходящия си партньор.

Ниалията беше необикновена растително-животинска форма на живот. Основният дървесен ствол израстваше от корен, а подвижният самец беше сребристобяло насекомо. Щом настъпеше моментът, пъпката се разтваряше и от нея излиташе мъжкото насекоморастение и се наслаждаваше на светлината.

Големите колкото длан женски цветове на ниалията растяха върху дебелите усукани стъбла и имаха лавандуловосини венчелистчета. В центъра имаха бял пръстен от пухкави тичинки с цветен прашец, сякаш протегнати пръсти, които подмамваха самците със силния си аромат, съблазняваха ги да се откажат от свободата си, да кацнат върху женския цвят и да го оплодят.

Един самец закръжи над ароматните цветове. Губернаторът се беше втренчил напрегнато, сякаш се опитваше с усилие на волята си да го накара да кацне. Най-накрая сребристобялото насекомо се спусна върху един цвят и мушна крачета дълбоко в пръстена тичинки. Женските венчелистчета го обгърнаха бавно и нежно, издърпаха го навътре и се събраха. Месестият цвят запулсира и се заизвива, докато самецът и самката обменяха флуидите си. Скоро крилцата на самеца щяха да окапят и от оплодения цвят щеше да узрее плодът на ниалията.

Руса’х посегна с рязко хищно движение и сграбчи току-що чифтосалата се двойка. Вдигна стиснатия си юмрук над главата си към оранжевото небе и отвори уста. Загълта сребристобелия сок — част от него се размаза по устните, бузите и брадичката му. Очите му грейнаха с мътен блясък.

След като приключи, погледна Тор’х, без да изтрие мъзгата от устата си.

— Пресният шайинг е най-добър и най-силен. Много по-… наситен от преработения. Усещам още по-близо Извора на светлината.

Тор’х беше опитвал само преработен шайинг. В големи дози наркотикът замъгляваше връзката с мрежата на тизма. За някои временният ефект беше успокояващ, но Тор’х усещаше някакво освобождение. Светлината грейваше по-ярко, мислите му се избистряха. Под въздействието на наркотика изпитваше някакво жизнерадостно въодушевление, сякаш гравитацията падаше на нула.

Смесената кръвна мъзга беше чиста и просмукала със стимуланти. Но той не посмя да пробва.

Дълбокото, притихнало безмълвие на полетата го безпокоеше. Той изпитваше нужда от разговор, за да разсее неудобството от току-що стореното от Руса’х.

— Въпреки че съм престолонаследник, бих искал да остана при теб, чичо. По-добре би било Пери’х да се върне в Призматичния палат, но той е твоят кандидат-губернатор.

Руса’х го изгледа някак особено и изтри лепкавите капки от брадичката си. После захвърли смачканото насекоморастение на земята и облиза пръстите си.

— Трябва да направиш онова, което е най-добро за илдирийския народ. Такава е твоята орис.

Тор’х знаеше какво трябва да отговори, въпреки че не беше съгласен с него.

— Да, ще се подчиня на мага-император, моя баща. Ще служа… и ще направя Империята по-могъща.

Отговорът на чичо му го изненада.

— Да се подчиниш на мага-император може да не е най-доброто, което би могъл да направиш, Тор’х. Понякога не всеки вижда ясно Извора на светлината и всеки може да се окаже заслепен и заблуден. Дори баща ти.

Тор’х не знаеше какво да отговори.

— Но той е магът-император…

— Той е… Джора’х.

Тор’х се намръщи. Изпитваше дълбоко смущение.

— Може би да се върнем в цитаделния палат, чичо? Там е по-светло.

— Можеш да се върнеш, щом искаш. Аз предпочитам да остана сам тук.

— Сам?

Тор’х изобщо не можеше да проумее как илдириец би могъл да желае подобно нещо. — Сам.

— Сенките не са ли прекалено потискащи за теб? След няколко часа първичното слънце отново ще изгрее и можем да се върнем, когато се развидели…

Руса’х го погледна. Изглежда, не изпитваше никакво безпокойство от сенките.

— След като нося светлината в себе си, няма защо да се боя от мрака.

Тор’х повдигна рамене.

— Е, след като си бил в царството на Извора на светлината, знаеш много неща, които никога няма да проумея.

— О, ще ги проумееш, Тор’х.

Засъхващият сок блестеше по лицето на Руса’х.

— Ще ти помогна да ги проумееш.