Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (113)

111.
Рлинда Кет

Тъй като в замръзналото небе над Крена не се появяваше слънце, беше трудно да се прецени колко дни вече продължава спасителната операция. Но накрая и последните колонисти най-после се наблъскаха в двата търговски кораба и Рлинда беше готова да тръгне.

„Сляпа вяра“ се издигна първа в навъсеното вкочанено небе. БиБоб предаде:

— Ужасно съм претоварен, Рлинда.

— Имаш ли желание да предложиш на неколцина от тези хора да останат тук?

— В никакъв случай. Забрави ли, че живеех тук? Всички са ми съседи.

Засега пътниците нямаха нищо против да стоят наблъскани в кораб, който ги отнасяше надалеч от техния мрачен и агонизиращ свят. Подпираха се на стените или седяха натъпкани един до друг в малкото пътнически каюти. Поне бяха живи и бяха успели да се измъкнат.

Докато включваше контролното табло, за да последва БиБоб, Рлинда погледна излъчващия задоволство шпионин.

— Добра работа свърши, Дейвлин. Може би трябва да си смениш професията.

И излетя право нагоре извън системата, далече от стихналия мъртъв глобус, който доскоро беше красива колония.

Дейвлин се намести на седалката на втория пилот.

— Харесвам тези хора. Как иначе бих могъл да постъпя? — По лицето му пробяга бегла усмивка. — Те са… мои приятели. Като пристигнем на Релекер, мисля да разкажа играта на онези бюрократични мерзавци за това, че не си помръднаха и пръста, когато ги помолих да ни помогнат. Мисля да кажа няколко думи на самия председател Венцеслас…

— Мамка му! Погледни, Рлинда! — изкрещя БиБоб по комуникацията. — Приближават ни право отпред!

Рлинда замръзна, сякаш беше застанала без скафандър върху Крена. Четири бойни кълба на хидрогите се носеха през пространството право насреща им.

— О, по дяволите! Тези приятелчета все така изневиделица ли са свикнали да се появяват?

Дейвлин стисна зъби.

— Какво още може да искат тук? Вече угасиха проклетото слънце.

Рлинда включи вътрешната комуникационна мрежа.

— Всички да се хванат здраво за нещо. Предстоят внезапни маневри.

И завъртя „Любопитство“ и се спусна отвесно надолу, а „Сляпа вяра“ полетя към Крена, сякаш се надяваше да се скрие там. Въпреки че непрекъснато се заяждаше с БиБоб, Рлинда знаеше, че благодарение на светкавичните си реакции той беше успявал да надхитри десетки неприятели и че е ненадминат в измъкването от невъзможни ситуации. Е, местните сили за сигурност бяха лесни за надхитряне. Но това надали беше валидно за хидрогите.

Тя смени рязко посоката и увеличи рисковано скоростта.

— Мисля да се мушна зад планетата. Може би в сянката… или това, което щеше да е сянка, ако го имаше слънцето…

— Нямам по-добро предложение — отвърна Дейвлин.

Тя насочи кораба в спираловидна маневра. Спасените колонисти не можеха да разберат къде е подът и къде таванът. Рлинда беше закопчана в ремъците и съсредоточена върху управлението на полета, но нещастните й пасажери надаваха отчаяни писъци и се мятаха във всички посоки. Двата кораба се събраха зад планетата, която поне ги прикриваше от сензорите на бойните кълба.

За тяхна изненада хидрогите профучаха право напред в преследване на някаква своя цел, не обърнаха никакво внимание на „Любопитство“ и „Вяра“ и продължиха като изстреляни снаряди към мъртвия въглен на слънцето. После се понесоха в орбита около мрачната звезда, като изстрелваха мощни енергийни струи срещу няколко проблясващи петна, където все още имаше остатъчна слънчева активност.

— Сега пък какво правят? — възкликна БиБоб. — Не че се оплаквам…

От угасналото слънце бликнаха няколко струи в инфрачервения спектър.

— Опитват се да вдигнат последните оцелели фероуи — отговори Дейвлин. — Довършителни дейности.

От изстиващото слънце излетяха няколко елипсовидни огнени тела и хидрогите се понесоха след тях като гладни вълци.

— Сега е моментът — каза Рлинда. — Хайде, БиБоб!

Двата кораба се измъкнаха иззад убежището на изстиналата планета и се понесоха към откритото пространство, надалеч от битката между титаните.

Бойните кълба обкръжиха един от опитващите да се измъкнат фероуи, обсипаха го с енергийни удари и изцедиха енергията му. Подложеното на безмилостна атака огнено кълбо проблесна за миг, а после заблещука като изгасващ въглен в мразовитото пространство.

— По-добре да увеличим скоростта, Рлинда — обади се БиБоб. — Нямаме много време, докато прочистят терена.

— С всички тези хора на борда това е максималната скорост на „Любопитство“.

Дейвлин не откъсваше поглед от екраните — наблюдаваше как отмъстителните бойни кълба методично обградиха и угасиха следващото огнено кълбо. След това още едно.

След като и последното огнено кълбо беше унищожено, бойните кълба се понесоха в посоката, от която бяха пристигнали. Рлинда въздъхна с облекчение… но в същия момент четирите диамантени сфери се поколебаха, промениха курса си и полетяха към двата отлитащи товарни кораба, сякаш ги бяха забелязали едва сега.

— Това не е хубаво — обади се БиБоб. — И не е случайно.

Рлинда зашари с пръсти по клавиатурата, но корабът беше достигнал максималната си скорост. След като дори дреднаутите на ЗВС и илдирийските бойни лайнери не можеха да се противопоставят на хидрогите, „Любопитство“ нямаше абсолютно никакъв шанс.

Зловещите диамантени сфери светкавично настигнаха и обкръжиха двата кораба, както бяха постъпили с вече ликвидираните фероуи. Рлинда преглътна мъчително. Извънземните кълба лумнаха като огромни планети. Дори не й хрумна да активира миниатюрните си оръжия.

— Някой да има бяло знаме? — попита тя.

Осеяните с шипове кълба проблясваха ослепително, без да помръдват. Рлинда се запита какво още чакат. Тя и пътниците й, както и тези на борда на „Сляпа вяра“, бяха обречени.

А после, с характерната за тях непонятност, хидрогите се отдалечиха с огромна скорост, сякаш реагираха на доловен единствено от тях сигнал. Рлинда трепереше неудържимо.

— Какво стана, по дяволите? — обади се БиБоб.

Тя само тръсна глава и пое дълбоко въздух, неспособна да промълви нито дума. Накрая изпъшка:

— Приключих с тази система… и с почивката.