Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon Storms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Буреносни хоризонти

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2005

ISBN 954–585–605-Х

История

  1. — Добавяне

33.
Джес Тамблин

Колкото повече приближаваше Рандеву със своя удивителен водно-перлен кораб, толкова по-различен му се струваше астероидният куп на скитниците. Може би защото го виждаше през очите на венталите. Зад прозрачните стени на кораба астероидите трептяха като през воал от сълзи. Възбудата от предстоящата среща го обземаше все по-осезаемо.

Нямаше представа нито дали Ческа е там, нито дали като по чудо все още не се е омъжила за Рейналд от Терок. В абсолютно реалния смисъл той вече не беше част от скитниците, нито пък изобщо напълно човек. Не можеше да си представи как двамата биха могли да се справят с промените.

Но скитниците умееха да се справят и с най-невъзможните проблеми, нали?

Клановете щяха да се изумят както от самия него, така и от странния му кораб. Не беше изключено да го помислят за нахлуващ извънземен, за потенциална заплаха и да се разпръснат. Джес се опитваше да намери начин да ги предупреди, но нямаше никаква възможност за пряка комуникация — въпреки всичките си чудеса водно-перленият космически кораб не разполагаше със стандартна комуникационна система, за да се свърже със скитниците.

Корабът се носеше към астероидния пояс. По-отдалечените скални отломъци образуваха нещо като димна завеса, която да обърква дебнещите сензори на корабите на Голямата гъска. Централните обитавани скали на Рандеву бяха свързани с масивни конструктивни скоби, а по-дребните бяха привързани или оставени на притеглянето на междинната гравитация. Щом се приближи до централното ядро, Джес започна да забелязва множество скитнически кораби: совалки за средни разстояния, екти ескорти и товарни кораби за далечни пътувания, които доставяха оборудване и продоволствие като пчели, които обикалят около кошера.

„Най-после у дома“.

Приближи се бавно до главния пръстен за кацане. В съзнанието му нахлуваха все повече въпроси. Как щеше да влезе? Огледа енергизираното си тяло и блещукащата си кожа. С проникването на венталите в тъканите му се беше сдобил с многобройни предимства и способности, непритежавани от никое човешко същество. Препускащата по вените му кръв беше свръхнаелектризирана, а кожата му беше защитена от електрическо поле. За да съхранят живота му, венталите го бяха превърнали в нещо повече от човек. Запита се дали изобщо ще оцелее в открития вакуум.

„Да. Ние ще те опазим“.

Но все пак не бяха в състояние да му помогнат с отговорите на въпросите, с които щяха да го засипят скитниците. С тях трябваше да се справи сам. Ческа щеше да му помогне, щом отново се съберяха.

Корабите на клановете се стрелкаха панически от пътя му, обитателите на Рандеву бързаха към защитните скривалища и се подготвяха за евакуация. Джес се насочи към един овален входен кратер. Надяваше се, че корабите на клановете няма предприемат стрелба срещу него — въпреки че съдът на венталите по всяка вероятност би устоял на подобно нападение. Обичайно за скитниците беше да се скрият, вместо да се втурнат в открито сражение. Щяха да изчакат и да разберат какви са намеренията му. Поне така се надяваше.

Светлините на астероидния куп блещукаха като очи през амбразурите на грубите стени. Сигурно бяха пуснали и сирените. Тълпи скитници тичаха из тунелите, подготвяйки се да се евакуират или да се сражават.

Корабът на Джес увисна неподвижно, без да предприема никакви заплашителни маневри, за да предостави възможност на скитниците да свикнат с присъствието му. Другите космически кораби се отдалечиха в очакване да разберат какво ще последва.

Най-накрая един малък кораб с любопитен екипаж се приближи и прелетя покрай него. През потрепващата водна стена Джес зърна младия скитник, който го пилотираше. Имаше азиатски черти и на лицето му се четеше по-скоро любопитство, отколкото страх. Нико Чан Тайлар. Джес го беше срещал на събиранията на клановете… толкова отдавна, когато самият той беше нормален човек.

Джес плавно се придвижи през водата към прозрачната овална стена и вдигна ръка за поздрав, убеден, че Нико ще различи човешкия му силует. И помаха — сърдечно и приятелски. Изуменото лице на Нико му подсказа, че го е познал.

В същия момент си даде сметка, че освен мистериозно проблясващата му плът, голото му тяло по всяка вероятност е предизвикало у него успокоителна изненада, придружена от насмешка. Скитниците обичаха да се окичват, да бродират дрехите си, да се разкрасяват с всевъзможни крещящи шалчета. Не обичаха да се превземат, но ако се появеше съвсем гол на Рандеву, щеше да предизвика доста по-различен смут от очаквания.

„На това не е трудно да се намери решение“.

Във водата пред него се образува нишка от подредени молекули, извлечени от минералите в затворената океанска вода и от метализираните корали в конструкцията. Нишката се понесе като сребриста паяжина, издължи се, усука се и затрептя.

„Ще създадем материя, която да издържи на енергията в плътта ти“.

Нишките се преплитаха във фина тъкан с лъскавината и цвета на седеф. Тя се уви около тялото му като втора кожа, покри ръцете и краката, торса и ханша и най-накрая само стъпалата и ръцете му останаха непокрити.

— Много елегантно — каза той.

„Това е достатъчно“.

Джес внимателно спусна кораба на венталите в кратера. Тънката стена опря в огромните врати на хангара и промени формата си така, че Джес да може да хване дръжката и да отвори.

Прекрачи през мембраната като през желатин и пристъпи под ярките изкуствени светлини на площадката за кацане на Рандеву. Кожата му беше влажна, но водата не потече по него — сякаш беше жив фосфоресциращ енергиен скафандър. Въпреки че не изпитваше потребност да диша, Джес вдъхна дълбоко и усети вкуса на прашния репродуциран и филтриран въздух. Усещането беше странно, великолепно.

Връхлетяха го стотици спомени и чувства. За първи път бе срещнал Ческа именно тук, когато беше дошъл по работа като представител на клана Тамблин. Участваше в събиранията и помагаше на семействата да решават основните въпроси за търговията, експанзията и бъдещето си. Изпита огромно облекчение, че отново е тук. У дома.

В същия момент венталите в съзнанието му заговориха — и заредиха предупреждения, които мигновено вледениха надеждите му.

„Не си позволявай да влезеш във физически контакт с друг човек. Трябва да останеш недосегаем. Иначе е опасно“.

— Защо?

Единственото, за което мислеше, беше възможността отново да срещне Ческа, дори вече да е омъжена. Бяха толкова близки някога…

„В теб има прекалено много неконтролируема мощ. Тялото ти едва удържа водата на венталите в клетките ти и всяко докосване до кожата ти може да наводни другия човек като рукнала от разрушена язовирна стена вода“.

— Искате да кажете, че не мога… да докосна никого? Дори да му стисна ръката?

„Или да го целуна“, мина му през ума.

„Ще е фатално за другия. Енергията ще прелее от теб и ще разруши крехкото човешко същество. Не бихме могли да предотвратим бедата“.

Джес беше зашеметен. Нито едно докосване!

— Трябваше да ме предупредите!

„Не би трябвало да ти е трудно да останеш недосегаем за други човешки същества. Ще ти помагаме. Мисията ти е важна“.

Той си спомни призванието си да доведе великия съюзник при клановете, а следователно и при цялата човешка раса.

— Добре, ще се справя.

Щеше да му е достатъчно само да вижда Ческа, докато решат какво да правят. Надяваше се, че е тук.

В този момент чу тропота на краката на десетки мъже, жени и любопитни деца — подскачаха като газели поради слабата гравитация на астероида. Бяха едновременно уплашени и любопитни, но тичаха към него — Нико сигурно беше съобщил какво е видял. Завръщането на Джес Тамблин, и то в такъв удивителен кораб, неминуемо бе предизвикало фурор.

Джес видя широко отворените им очи и се усмихна. Някои скитници носеха оръжия — от енергийни поразители до гранатомети. Въпреки че нито едно от тях не можеше да му стори нищо, той не направи никакво движение, което биха могли да възприемат като заплаха. Само разпери ръце. Странната перлена одежда проблесна на изкуственото осветление.

— Знам, че завръщането ми ви се струва някак неочаквано и… необичайно, но няма от какво да се страхувате. Гарантирам.

Още и още скитници се стичаха на оградената със стени площадка и спираха инстинктивно възможно по-далече от странно блестящото му тяло.

— Върнах се… Наистина, върнах се. И ще ви разкажа толкова странна история, че дори илдирийските паметители няма да знаят какво да правят с нея.

И най-после видя Ческа.

Тя си проправи път напред с очевидна за всички припряност. Лицето й, сочните й устни, кръшната й фигура му подействаха като живителна глътка вода на умиращ от жажда човек. Колко много спомени… Много от скитниците знаеха или се досещаха за тайната им любов, но точно в този момент подобни клюки изобщо не ги впечатляваха.

Джес копнееше да я прегърне, но венталите го спряха.

— Спри, Ческа. Колкото и да искам да те прегърна, не се приближавай до мен.

И вдигна лъчистата си ръка, за да покаже прелитащите между пръстите му искри.

Ческа спря. Сякаш го поглъщаше с изразителните си кафяви очи; а лицето й преливаше от радост. Почти черната й коса беше станала по-дълга, а маслинената й кожа беше все така гладка и съвършена. Но изглеждаше уморена — личеше й колко тежко е бремето да си говорителка.

Защо не беше при Рейналд?

— Е, най-после намери време да се върнеш, Джес Тамблин. Очакваме те от месеци. Толкова много… — Думите я задавиха, но тя преглътна и продължи: — Толкова много неща се промениха.

Той не можа да сдържи смеха си. Тъжен смях.

— Наистина много, Ческа.