Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (49)

47.
Сели

Носеха се върху лекотоварния хвърколет над унищожената световна гора. Сели се беше вкопчила в кръста на зеления жрец. Вече беше летяла със Солимар безброй пъти и отдавна беше преодоляла страха си от нестабилното превозно средство, което се тресеше от размахването на кондоровите криле.

Но не й беше неприятно да използва всеки повод да се притисне плътно към якия гръб на младия мъж. Ай се струваше, че и на Солимар не му е неприятно.

Зеленият жрец увеличи скоростта и двигателят забуботи още по-силно. Кръжаха над поредната изпепелена площ.

— Като че ли няма край — каза Солимар. — Летим вече часове, а разрухата се простира навсякъде.

Сели усещаше скръбта на приятеля си — тя беше сграбчила и нейното сърце. Приискай се да го утеши, да му каже, че всичко ще се оправи, че световната гора ще се съвземе, но макар да беше убедена, че това е самата истина, задачата по възстановяване на щетите й изглеждаше почти неизпълнима.

— Световната гора е ужасяващо наранена — отговори тя. — Може би най-важното, което можем да направим, е да вярваме. Нека дърветата черпят увереност от теб, Солимар. Ти си зелен жрец. Сигурно се нуждаят от надежда, както и от време, за да се излекуват.

Усети, че младият зелен жрец отпусна рамене.

— Права си, Сели. При първата война с хидрогите, много отдавна, световната гора е понесла още по-голямо поражение, но е успяла да се възстанови…

— Хей, внимавай къде летиш!

Солимар смени посоката, като едва избегна един дебел почернял клон.

— Няма да позволя да пострадаш, Сели. Твърде много усилия ми костваше спасяването ти първия път.

Тя го плесна закачливо по ръката и пак се притисна към него. Солимар винаги й се притичаше на помощ в необходимия момент.

По време на нападението на хидрогите срещу гората Сели се беше озовала заклещена в гъбения риф. Успя да избяга по ръбовете му и се запрехвърля с акробатични номера и дървотанцьорски движения от един опасен клон върху друг. Но пожарът се разпространяваше мълниеносно и прекъсваше всички възможности за бягство. Беше попаднала в капан, уплашена и безпомощна — и в същия момент до слуха й достигна пърпоренето на хвърколета. Погледна нагоре и разпери ръце с отчаяна надежда, а Солимар се спусна и я измъкна от челюстите на смъртта.

Сели почти не го беше забелязвала, преди да я спаси. Толкова високомерна и самовлюбена ли беше? Естара положително би отговорила утвърдително, но пък след нападението на хидрогите Сели се беше променила много.

Сега всеки ден двамата със Солимар яхваха хвърколета, за да огледат пораженията, докато зелените жреци под тях обикаляха обгорените гъсталаци, за да почистват опустошенията и да спасяват фиданки. Деца и млади жреци ровеха из пепелта, за да търсят оцелели обгорели семенници, други почистваха парникови участъци и грижливо засяваха семенниците, за да покълнат от тях нежни филизи.

— Само да имахме повече подкрепа — въздъхна Солимар.

Както Сели беше очаквала, ханзейските военни проявиха голям интерес към откритото от нея бойно кълбо. Техни учени и оръжейни инженери пристигнаха незабавно с пълен със спасително продоволствие кораб като утешителна награда за предоставянето на останките от неприятелския кораб. Но вместо да останат да помогнат за решаване на неотложните задачи, специалистите от ЗВС отлетяха с парчетата, за да ги анализират на Земята. Интересуваха се единствено от тях.

Хвърколетът изщрака и едното кондорово крило блокира. Солимар го нагласи с уверени движения и хвърколетът отново се стабилизира и се вдигна още по-нависоко.

За един зелен жрец това беше необичайно, но Солимар обичаше да се занимава с джунджурии и машинарии — ровеше се из останките на „Кайли“ и си купуваше донесени от ханзейски търговци инструменти. Харесваше му да преследва големи пеперуди над горския балдахин с хвърколети, които си конструираше сам. Веднъж го беше връхлетял лаком уайверн и той едва бе успял да се измъкне.

Световните дървета много се впечатляваха от всякакви механизми. Тъй като гората използваше само биоенергия, органичното й съзнание имаше ограничени познания за зъбни колела, бутала и шайби и младият жрец Солимар беше описал усърдно всяка част и елемент на многобройните двигатели и летателни уреди. Сега световната гора съхраняваше цялата информация и му я предоставяше при нужда, когато трябваше да ремонтира някоя повредена част. Достатъчно беше само да се включи в телевръзката, за да намери достъп до интересуващия го проблем.

Солимар направи още по-широка спирала, но опожарените пространства нямаха край.

— Май скоро няма да имаме възможност за тренировки по дървотанцьорство. Пък и време.

Двамата обичаха да разговарят за общата си страст към този спорт и за движенията, които владееха. Но в момента подобни забавления бяха немислими.

— Да — съгласи се Сели.

Няколко паднали дървета бяха заприщили един поток и водата беше наводнила ливадата и задушаваше оцелелите от огъня растения.

— Трябва да изпратим работници да разрушат бента. Водата трябва да потече надолу и да напоява земята.

Сели проследи пресъхналото корито.

— Това не е ли един от потоците, които се вливат в Огледалните езера? Селището там…

— Напълно е разрушено. Летях вече дотам. — Яките му рамене потръпнаха. — Червейните кошери са натрошени на трески. Не забелязах нито един оцелял.

Сели го прегърна по-силно. Въздухът миришеше на изгоряло. Плътните облаци се бяха скупчили и тя се надяваше да завали дъжд, ЗА да прогони миризмата и да изкъпе гората, да я освежи и почисти.

Но за това трябваше още много, много време.

— За днес достатъчно — каза Солимар. — Да се връщаме да докладваме.

Стрелнаха се обратно към далечния гъбен риф отвъд смътния хоризонт.