Майн Рид
Скватерите (8)

VIII
Участта на стадото

Но животните избягаха.

Когато се съмна и пътешествениците се събудиха, никъде наоколо не се виждаше нито едно от животните — не, едно бе останало — дойна крава, една от цялото стадо. Предната вечер Тоти я бе издоила и я бе вързала за един храст, затова тя не бе могла да избяга. А всичкия останал добитък, всичките овце и кози бяха избягали.

Но къде бяха отишли?

Тутакси оседлаха конете и тръгнаха да ги дирят. Овцете и козите бяха намерени скоро между храстите. Но останалите животни, както стана ясно, бяха отишли надалеч.

Следите им бяха намерени на две мили от мястото на нощуването и личеше, че животните се бяха отправили назад към краала по същия път, по който бяха дошли тук.

Да ги настигнат преди краала беше вече много трудно, ако не съвсем невъзможно. Следите показваха, че бяха тръгнали рано през нощта и бяха препускали бързо, така че по всяка вероятност сега бяха вече при краала.

Това откритие беше много печално. Да отидат подир тях с конете, измъчени от глад и жажда, беше невъзможно. Но от друга страна невъзможно бе и да стигнат до извора без биковете. Кой щеше да влачи тежкия фургон?

Тази задача изглеждаше трудна за разрешение, но находчивият Ханс след кратко мислене намери изход.

— Не можем ли да впрегнем конете във фургона? — попита той. — Пет добри коня по всяка вероятност ще го дотеглят до извора.

— Как! Да оставим всичкия добитък там? — извика Хендрик. — Ако не отидем незабавно, всичкият ще изгине.

— Ще отидем за него, но после — възрази Ханс. — Не е ли по-добре най-напред да стигнем до водата, да напоим конете, да ги оставим малко да си отпочинат и тогава да тръгнем да гоним добитъка? Животните сега са стигнали вече до краала; там ще намерят вода и с водата ще могат лесно да издържат до нашето пристигане.

Предложението на Ханс изглеждаше доста практично. Във всеки случай този план беше най-добрият, който можеше да се измисли; затова веднага започнаха да го привеждат в изпълнение. Конете бяха впрегнати във фургона; за щастие Свартбой беше взел старите конски хамути, които сега послужиха.

Впрегнаха конете по два, а петия отпред. Когато всичко бе готово, Свартбой се покачи на капрата, събра поводите, плесна с бича и фургонът потегли. За общо удоволствие такъв грамаден и наглед тежък фургон, при това натоварен с багаж, се плъзна така леко, като че ли го караха пълен брой коне.

Фон Блум, Хендрик и Ханс гледаха Как потегля и бързо тръгнаха подир него, като подгониха пред себе си кравата и овцете. Малкият Ян и Гертруда пак седяха във фургона, но останалите сега вървяха пеш, за да не увеличават теглото на фургона и главно, за да карат стадото.

Всички се измъчваха страшно от жажда, но мъченията им биха били още по-силни, ако не беше скъпоценното животно, което вървеше зад фургона — кравата „баба Грааф“ — както й викаха. Много кани мляко даде тя и то значително облекчаваше страданията на пътниците.

Конете вървяха прекрасно. Макар че хамутите съвсем не бяха в ред и много нещо липсваше, те мъкнеха фургона така, като че всичко беше в изправност. Умните животни сякаш разбираха, че добрият им господар е в бедствено положение и сякаш бяха решили да го спасят. Така или иначе, след няколко часа фургонът стоеше вече сред прекрасна зелена долина край брега на един извор с чиста, студена вода.

Всички жадно утолиха жаждата си, след което се почувстваха много по-бодри. Пуснаха животните да пасат на свобода. На брега на потока накладоха огън и опекоха останалата от сутринта част от овена, а после всички спокойно се разположиха да отпочинат.

Фон Блум седна на един от сандъците и с наслада запуши голямата си лула. Той би се чувствал напълно щастлив, ако не липсваше добитъкът му.

Намираха се в чудесно пасище, сякаш оазис сред дивата равнина. Тук имаше изобилно вода, дървета, трева, с една дума всичко, което можеше да пожелае душата на скитника-бур. Разбира се, тази долина не изглеждаше особено голяма, но във всеки случай беше достатъчна за изхранването на няколкостотин глави добитък, т.е. за уреждането на прекрасна ферма, за каквато мечтаеше Фон Блум. И ако успееше да си върне добитъка и воловете, той можеше да бъде щастлив. Но ако останеше без добитък, какъв смисъл щеше да има за него това чудно пасище? Какво можеше да направи той без добитък? Стадата бяха цялото му богатство, с тях поне би могъл да разчита, че ще стане богат в бъдеще, защото, макар че сега имаше малко добитък, той бе от прекрасна порода. Освен дванадесетте впрегатни волове, имаше два дългороги разплодни бика, бечуанска порода, и много породисти млади крави, така че можеше да се надява, че при добри условия стадото му скоро силно ще се размножи.

Естествено, безпокойството за изчезналия добитък му пречеше да се наслади на почивката си: с нетърпение очакваше времето, когато ще може да отиде да го дири. Но необходимо беше да оставят конете да си починат и да се подкрепят с храна. За да убие някак това тежко време, той запуши лулата. Но щом конете си починеха, той щеше да вземе трите най-добри от тях и да отиде с Хендрик и Свартбой назад, към стария краал.

И наистина, щом конете се подкрепиха толкова, че можеха да тръгнат на път, три от тях бяха оседлани и Фон Блум, бушменът и Хендрик препуснаха, като оставиха лагера на грижите на Ханс.

Тръгнаха в едър тръс, решили да не спират да нощуват, за да стигнат, ако е възможно, в краала преди настъпването на утрото. На края на долината, където започваше вече пустинята, те слязоха от конете и ги пуснаха още малко да попасат и да си отпочинат, а в това време сами изядоха по къс овнешко, което бяха взели със себе си. Не бяха забравили този път да напълнят манерките с вода, за да не се измъчват пак от жажда. След един час почивка продължиха по-нататък.

Мръкваше се вече, когато наближиха мястото, където бяха прекарали последната нощ. Но на небето грееше пълната луна и те лесно намираха следите от колелата на фургона. За по-голяма сигурност Фон Блум от време на време караше Свартбой да разгледа следите, за да се увери дали добитъкът беше минал в тази посока. Бушменът лесно можеше да отговори на тези въпроси. Той слизаше от коня и, приведен до земята, отговаряше след кратко мислене. И всеки път отговорът му беше утвърдителен. Животните очевидно бяха избягали назад в старото си жилище.

Фон Блум беше сигурен, че ще намери в краала добитъка си. Но дали жив — този въпрос го безпокоеше силно.

Вода, разбира се, щяха да имат там. Но храна? Нямаше ли да загинат от глад?

На разсъмване конниците приближиха вече напуснатото си жилище. Каква печална гледка представляваше то сега! Нито един от тримата конници не би го познал. След посещението на скакалците видът на краала се беше изменил, но сега имаше и нещо, което му придаваше още по-странен вид. Цял ред някакви черни предмети бяха разположени по покрива на краала и по стените му. Какви бяха тези предмети? Те, явно, не бяха части от постройката.

— Какво е това? — попита най-после Фон Блум.

— Ястреби! — печално отвърна Свартбой.

И наистина това беше грамадно ято ястреби, разположили се на покрива.

Присъствието на тези птици не предвещаваше нищо добро. Тревогата да Фон Блум се засили.

Какво можеха да правят тези зловещи птици тук? Навярно някъде наблизо имаше мърша.

Конниците приближиха. Беше вече съвсем съмнало и ястребите се раздвижиха. Те размахаха тъмните си криле, вдигнаха се от стените и се спуснаха на разни места около краала.

— Навярно има труп там — измърмори Фон Блум. Да, в краала имаше труп и дори не един, а много. Когато конниците приближиха, ястребите се вдигнаха във въздуха и на земята можеха да се видят цяла редица изядени трупове. Дългите, силни рога, които се търкаляха наоколо, показваха чии бяха тези трупове. В тези оглозгани скелети Фон Блум позна остатъците от своето изгубено стадо.

Нито едно животно не беше останало живо. Тук се виждаха скелетите на всички волове и крави, до обора или на съседната равнина.

Но как бяха умрели те? Това беше загадка. Нямаше съмнение, че те не бяха загинали от глад. Не можеха за загинат и от жажда, защото до краала имаше чудесен извор. Ястребите също така не биха могли да ги убият. Какво в такъв случай се беше случило?

Фон Блум не остана дълго в недоумение. Щом конниците слязоха от конете, тайната лесно стана ясна: по земята навсякъде се виждаха следи от лъвове, хиени, чакали и тези следи правеха всичко понятно. Много такива животни се бяха насъбрали около краала. Очевидно, след опустошението, извършено от скакалците, всичкият дивеч бе избягал от тази местност и хищниците се бяха обрекли, благодарение на това, да гладуват. Ето защо те се бяха нахвърлили върху добитъка с ярост.

Къде бяха тези хищни зверове сега? По всяка вероятност настъпването на деня и видът на постройките ги бяха накарали да бягат. Но следите им бяха още съвсем пресни. Явно, те се намираха някъде наблизо и навярно щяха да пристигнат наново тук следната нощ.

Фон Блум почувства силно желание да отмъсти на тези мръсни хищници. При други обстоятелства той би останал да се разправи с тях. Но сега това би било и неблагоразумно, и безполезно. Конете им имаха сили, колкото да се върнат назад в лагера за тази нощ. Така, без да влизат дори в стария си дом, пътниците напоиха конете, запасиха се с вода и печално тръгнаха назад.