Майн Рид
Скватерите (58)

XV
Ловът на антилопи

Пасящите антилопи бяха седем на брой. Мъжкарят, който силно се различаваше от другите с ръста си, имаше рога, дълги повече от метър, и вървейки начело, се беше запътил към някаква река, за да се спаси стадото с плуване. Ловците започнаха да кроят план за нападението, но в този момент едно младо и неопитно; куче се нахвърли върху животните със силен лай. По сигнала, подаден от водача, антилопите се обърнаха и мигом изчезнаха.

Ловците трябваше да се откажат от всякакви ловджийски хитрости и да се задоволят засега само да; преследват животните.

Преследването беше ожесточено. Веднага след антилопите тичаха кучетата, а след тях — конниците. Но бързината на животните беше толкова голяма, че скоро ловците започнаха да изостават. Най-напред се умориха дребните кончета на Ян и Клаас. После конят на Ханс, който беше кротък и издръжлив при пътуване, но не и при такова препускане. Накрая изостана и Аренд, но не и защото конят му се беше изморил, а защото на самия него не му харесваше това бясно преследване в тази горещина. И той предпочете да спре под сянката на една акация и да си отдъхне.

Страстните ловци обаче, Вилхелм и Хендрик, не изоставаха от кучетата и явно бяха решили да довършат преследването успешно.

Конете и на двамата бяха отлични. Този на Хендрик беше черен, среден на ръст, с малко арабска кръв, с чудесни качества за ловджийски кон, но не и за надбягване. Конят на Вилхелм Дебелия беше съвсем различен: едър, не особено красив, с дълги кокалести крака. Тялото му беше съвсем плоско, главата — ъгловата и с изпъкнала муцуна, с тънка и суха опашка. Трудно можеше да се намери по-некрасив кон, но Вилхелм не би го заменил за никой друг. Самият Вилхелм също не беше особено хубав, но когато трябваше да се действа, надминаваше всякакви очаквания. Също такъв беше и конят му: можеше да настигне и антилопи и кваги, изпреварваше кучетата и другите ловци, въпреки големия товар на гърба си. За това не беше за учудване привързаността на Вилхелм Дебелия към него.

Хендрик обичаше своя кон също толкова много. Двамата братовчеди често водеха спорове за достойнствата на конете си. Единствено неоспорима беше красотата на Хенриховия кон.

Досега не бяха имали възможност да сравнят двата коня по бързина и издръжливост. Тичащите пред тях антилопи сякаш нямаха намерение да спрат, преди да изминат много километри. Вилхелм беше уверен, че конят му ще издържи.

Също така си мислеше и не по-малко самолюбивият Хендрик, но не смееше много да пришпорва своя кон, защото беше ясно, че щяха на тичат много дълго.

Известно време съперниците препускаха един до Друг, пред тях тичаха кучетата. Антилопите минаха покрай малка горичка, но не направиха опит да се скрият в нея, а продължиха право напред в посока към водата. Някои от кучетата вече ги настигаха и животните се пръснаха в различни посоки. Редът се промени: всяко от кучетата беше подгонило най-близката до него, антилопа и бързината на преследването намаляващото тичаха на различни страни. Това даде възможност на: двамата ловци да си набележат жертва и да се насочат към нея. Все още препускаха редом и не се отказваха от състезателната страст. И конете, усещайки че се оценява тяхната издръжливост, сякаш се поглеждаха един друг недоверчиво. Двамата ловци бяха си избрали една и съща жертва — старият мъжкар, който продължаваше да бяга напред, преследван от две кучета.