Майн Рид
Скватерите (16)

XVI
Мухата цеце

Зеленият килим, постлан наоколо, зелените листа на дърветата, цветята около извора, чистата като кристал вода, черните голи скали, издигнали се в далечината — всичко това представляваше прекрасна картина. И погледите на нашите пътешественици с удоволствие спираха на нея. Докато разпрягаха фургона, високо изказваха възхищението си.

Местността се хареса много на всички. Ханс се възхищаваше от тишината и красотата на мястото; то беше точно такова, където би било приятно да поскита с книга в ръце, да помечтае. Хендрик с радост забеляза следите на много от най-големите диви животни на Африка и мечтаеше за интересен лов. Малката Гертруда с възторг се любуваше на прелестните цветя. Тук имаше и големи, яркочервени гераниуми, и звездовидни жасмини, които издаваха чудесен аромат, и бяла, и розова беладона. И не само цветята, не, и храстите, и дори дърветата бяха покрити с ароматни цветове; тук растеше прекрасен захарен храст — с големи цветове, бели, зелени и розови. Тук се виждаше и сребърно дърво, листата на което, полюшвани от лекия ветрец, приличаха отдалече на грамадни букети копринени цветове. Имаше и мимози, златистожълтите цветове на които издаваха силна и приятна миризма.

Цялата младеж се чувстваше щастлива; но всички се мъчеха да сдържат радостта си, понеже забелязваха скръбта по лицето на баща си. Фон Блум седеше сам под грамадното дърво, потънал в тежки размисли. Това беше явно за всички.

И наистина, не можеше да не бъде загрижен! Оставаше му само един изход — да се върне в града и да започне живота отново. Но как да започне? С какво да се залови? Цялото му имущество бе загинало, оставаше само да се пазари да слугува при някой богат съсед. А за човек, който цял живот бе живял самостоятелно, независимо, това беше, разбира се, много тежко.

Той погледна конете си — и петте жадно пасяха разкошната трева, която растеше в сянката на скалите.

Кога ли щяха да заякнат толкова, че да откарат грамадния фургон назад в града? След три-четири дена навярно щяха да успеят да тръгнат. Всички бяха прекрасни, силни животни и тогава биха подкарали фургона леко.

Такива бяха мислите на Фон Блум. Можеше ли той да мисли в този момент, че конете му никога няма да понесат нито фургона, нито какъвто и да било друг екипаж? И на ум не му минаваше, че тези пет силни животни са вече обречени на смърт.

И все пак, така беше. В този именно момент, когато господарят им ги гледаше замислен, те получаваха смъртни рани и отровата проникваше в кръвта им.

Уви! Още един удар очакваше Фон Блум!

Той забелязваше от време на време, че конете му бяха неспокойни. Те внезапно потрепваха, махаха дългите си опашки, триеха глави о храстите.

„Безпокоят ги мухите“ — помисли си скватерът, без да обръща внимание.

И предположението му беше съвсем право — наистина ги безпокояха мухите. Но ако Фон Блум знаеше какви бяха тези мухи, той съвсем нямаше да бъде спокоен, а щеше да улови конете и да ги отведе колкото може по-надалеч от мрачните скали. Но той не познаваше мухата цеце.

Слънцето вече залязваше. Оставиха конете да пасат свободни, макар че Фон Блум забелязваше, че те стават все по-неспокойни — удряха с копита земята, ту изведнъж хукваха да тичат, ту сърдито пръхтяха.

Най-после странното им поведение принуди Блум да отиде при тях. Ханс и Хендрик тръгнаха заедно с него.

Като доближиха животните, бяха учудени от това, което видяха: всеки кон беше покрит като с калъф от маса пчели.

Но скоро видяха, че това не са пчели: тези насекоми бяха по-малки от пчелите, тъмни и с необикновено бързи движения. Хиляди се виеха над животните и стотици се бяха полепили вече по главите, шиите, хълбоците и краката им — с една дума по цялото тяло. Очевидно, те силно жилеха конете, нищо чудно, че нещастните животни бяха раздразнени.

Той мислеше, че мухите само безпокоят животните. Хендрик също не подозираше нищо, само Ханс отгатна истината. Той бе чел за ужасното насекомо, което се среща в някои местности на Южна Африка, и при първия поглед върху тези мухи, заподозря, че може би са същите.

Той съобщи подозренията си на другите.

— По-бързо извикайте тук Свартбой! — силно обезпокоен, викна Фон Блум.

Бушменът беше зает при фургона, вадеше от него някои нужни вещи и не обръщаше внимание на конете. Като чу вика, той тутакси изтърча при господаря си. Щом видя рояците насекоми, които се виеха над конете, малките му очи се разшириха и на лицето му се изписа мъка и смущение.

— Какво е това, Свартбой? — попита господарят му.

— О, баас! Мой баас! Това е цеце!

— И защо толкова се уплаши от тези цеце?

— О, баас! Всички ще измрат, всички, нито един кон няма да остане жив!

И Свартбой с високи, горчиви възклицания обясни, че ухапването на тези мухи е смъртоносно, че конете сега сигурно ще умрат, по-рано или по-късно в зависимост от това дали са получили много рани. Бушменът и най-малко не се съмняваше, че тази рояци мухи са наистина цеце и че за не повече от една седмица и петте коня ще измрат.

— Ще видите, баас! Още утре ще проличи!

И наистина още на другия ден до обяд целите тела на животните, дори главите им подпухнаха страшно, така че очите им съвсем не се виждаха. Те не искаха да ядат и скитаха из чудното пасище, и с тихо и тъжно цвилене изразяваха силната си болка, която чувстваха. На всички беше ясно, че те ще измрат.

Фон Блум се опита да им пусне кръв, употреби и други средства. Нищо не помагаше. Ухапването на мухата цеце бе неизлечимо.