Майн Рид
Скватерите (78)

XXXV
Гираксът

Над главите им се извисяваше онази остра скала, която бяха видели отдалеч. Висока около десет метра, с изронени стени, стесняваща се към върха, като най-горе беше само около тридесетина сантиметра широка, тя беше обградена от множество също такива остри върхове и изцяло приличаше на голяма готическа кула, оградена от по-малки кулички.

Ловците изобщо не си и помислиха, че биха могли да се изкачат на тази игла, защото това беше по силите само на котка или птица.

След като се огледаха, младите скватери започнаха да изучават основата на скалата. Успяха да се покатерят на скалистата площадка, от която тя започваше. В този момент видяха на гранитния връх една едра птица, цялата почти съвсем черна, с изключение на едно белоснежно петно на раменете и кафявите пера по краката.

— Орел! — завикаха някои от ловците.

Това беше наистина орел, и то най-едрия от всички видове орли, хищникът веро.

Отдалечен на около двеста метра от ловците, той изглежда и не подозираше, че те са толкова близо. Вниманието му беше погълнато от нещо, което той зорко следеше с глава, наведена към земята. Можеше Да се предположи, че хищникът дебнеше плячката си.

Точно така беше. След малко, на тясната площадка, двадесет метра по-ниско от мястото на орела, се появи малко, четирикрако животно, сивокафяво на цвят, с по-светъл корем, малко по-голямо от заек, и с по-къси уши от неговите. То беше без опашка. Четирите пръста на предните му крака образуваха копито, а от трите пръста на задните му крака, два бяха сраснали в копито, а средният завършваше с нокът.

Разбира се, всички тези подробности не бяха веднага забелязани от ловците, които бяха доста далеч от животното. При това то постоянно се местеше от място на място и си похапваше листа. За всичко това по-късно им разказа Ханс, а също им съобщи и името на животното — гиракс. То обитаваше скалистите планини, живееше на групи, криеше се из пукнатините на скалите и излизаше да се погрее на слънце или да се нахрани с трева и листа от някои храсти. Поради недостъпността на своето убежище, това животинче, наречено още черен заек, благополучно избягваше нападенията на читирикраките хищници, но не и на орлите.

Щом се появиха три или четири такива животинки, орелът се стрелна към тях. Чу се остър писък, но нито едно от тях не попадна в страшните му нокти — толкова бързо се разбягаха те и се изпокриха из дупките си. Нашите ловци бяха страшно учудени, а орелът прелетя на другия склон на планината.