Майн Рид
Скватерите (50)

VII
Борбата на Конго с лъвицата

Напълно обяснимо бе всеобщото внимание към зулуса и вълнението, което обхвана зрителите, докато той се приготвяше за битката. Всички си спомняха как той определи дълбочината на реката и как я премина, но сега нещата бяха много по-различни и по-опасни.

Приготовленията не траяха дълго. Зулуският воин се напъха в колата и излезе оттам в пълно бойно снаряжение, което си заслужава да бъде описано.

В дясната си ръка Конго държеше шест асагая. Асагай, това е копие, по-късо и по-леко от обикновените, и се хвърля срещу противника от доста далеч.

Трудно е човек да си представи колко ловко действат с това копие всички диви племена в Африка, и особено кафрите. Те го хвърлят с една ръка от около сто метра разстояние и улучват целта с такава точност и сила, както и стрелата или куршумът.

И тъй, Конго държеше в дясната си ръка шест такива асагая, а в лявата — някакъв продълговат предмет, дълъг около два метра и широк около един. Той беше направен от кожа и беше огънат така, че напомняте лодка. Това беше зулуски щит, макар и малко по-голям от тези, които кафрите употребяват в бой. Въпреки големината си щитът беше лек и едновременно с това толкова здрав, че не биха го пробили нито куршум нито копие, нито стрела. Посредством два здрави кожени ремъка щитът можеше да бъде придвижван свободно. Зад него можеше да се скрие и най-високият зулус.

Конго се отдалечи мълчаливо от лагера, като държеше в едната си ръка щита и петте копия, а в другата — шестото копие, готово за хвърляне.

През това време не бяха настъпили никакви промени. Лъвицата продължаваше да се върти наоколо с ужасен рев, а хиените се опитваха да се приближат до труповете, без да свалят очи от нея.

Като видяха зулуса, хиените страхливо побягнаха към близките храсталаци. А лъвицата сякаш изобщо не забелязваше ловеца. Тя дори не обърна глава, а само продължаваше да реве.

Зулусът се приближи и спря на около двадесет стъпки от нея, опря щита на земята и го задържа отвесно, а после хвърли с дясната си ръка асагая толкова силно, че той изсвири във въздуха. Копието се заби между ребрата на лъвицата. Тя приклекна, захапа копието и го пречупи със зъбите си като сламка. Железният връх обаче остана в раната. Лъвицата повече не се опита да го извади, защото беше забелязала зулуса. Тя изрева и се хвърли към него. С един скок успя да измине три четвърти от разстоянието между тях и със следващия скок сигурно щеше да бъде вече върху раменете му, но кафърът беше готов и когато тя скочи, той като че ли изчезна.

Това негово изчезване беше странно, но ако младите скватери не бяха следили всяко негово движение, нямаше да знаят, че той се бе скрил зад щита, също както костенурка в черупката си, и напрягаше всичките си сили да издържи на силния удар.

Лъвицата беше още по-учудена. Вместо върху плячката, тя се намери върху нещо твърдо, което изкънтя от удара, но не се поддаде на ноктите й. Измамена по този начин, тя се хвърли встрани и започна да оглежда чудния предмет. После изрази недоволството си със странен рев и се отдалечи с големи и бързи крачки.

Като разбра, че лъвицата се е отдалечила, зулусът повдигна единия край на щита и като видя, че звярът е далеч, изправи се в цял ръст и хвърли второто копие.

И този асагай се заби в тялото на лъвицата. Без да губи време да го прегризва, тя бързо се обърна и с още по-голяма ярост се нахвърли върху противника си. Но както и първия път ноктите й срещнаха само една твърда повърхност. Съвсем разярена, лъвицата не тръгна да бяга, а се опитваше със силните си лапи да разкъса странния предмет, който скриваше врага й, или поне да го отмести. Човек лесно можеше да си представи колко голяма беше опасността. Ако лъвицата успееше да отхвърли щита, неизбежна смърт очакваше Конго. Осъзнавайки това, той държеше щита с всичките си сили.

В продължение на няколко минути опитите на лъвицата бяха безуспешни. Тя отново се отдалечи и по ръмженето й зулусът можеше да определи мястото, където тя се намираше. Той отново се надигна и във въздуха изсвири третият асагай, който улучи шията на лъвицата.

Новата рана още повече разяри звяра. За трети път той се хвърли към недостъпния си противник, който едва успя да удържи щита прав пред себе си. Още секунда и той щеше да бъде разкъсан. Но горкият зулус беше спасен от здравината на биволската кожа, от която бе направен щитът. Лъвицата трябваше отново да се откаже от нападението си. Но сега, вместо да се отдалечи, тя започна да заобикаля непроницаемата броня, зад която се криеше врагът й. Горкият Конго, той се озова в обсада!

Макар че не бяха съвсем близо, младите скватери разбраха, че звярът е решил твърдо да не напуска поста си, без да победи, и че Конго е попаднал в собствения си капан.

Какво ли щеше да стане с него, ако лъвицата вземеше решение да продължи обсадата? Ясно беше, че ако Конго повдигне щита, за да се опита да хвърли ново копие, с него ще бъде свършено.

Имаше дори нещо комично в наблюдаваната картина: лъвицата, която яростно ревеше на две крачки от щита и го гледаше втренчено и злобно, и до нея грамадната броня, под която неподвижен и мълчалив лежеше кафърът.

Младите ловци се развикаха да го предупредят, като мислеха, че той не я вижда. Но това не беше вярно — по рева и тежкото дишане Конго много точно усещаше къде се намира противникът му и можеше да разбере, че не бива да се показва извън прикритието си.

Беше изминал вече половин час от началото на обсадата, но страшният звяр не показваше никакво намерение да напусне поста си. Нашите приятели решиха да се намесят и да се опитат, ако не да убият, то поне да прогонят лъвицата.

Слънцето залезе, нощта наближаваше. Какво щеше да се случи в нощната тъмнина? Конго можеше да се умори, да задреме и тогава безжалостната лъвица щеше да победи. Трябваше да нападнат веднага, за да успеят да освободят кафъра, като използваха последната Дневна светлина.

Вече бяха оседлали конете, но ботаникът, който имаше много остър поглед, видя, че разстоянието между щита и разярения звяр се е увеличило. Явно беше, че лъвицата, която най-внимателно пазеше врага си, не се е помръднала от мястото си.

— Я вижте — викна Ханс с поглед, вперен в звяра. — Щитът се отдалечава!

Това беше съвсем вярно. Бронята, макар и наведена към земята както преди, бавно се отместваше също като грамадна костенурка.

Скватерите задържаха конете и със замрели сърца зачакаха по-нататъшното развитие на драмата, която се разиграваше пред очите им. След няколко минути щитът престана да се движи. Звярът, който или не забелязваше какво става, или не се безпокоеше от това, си стоеше, както и преди, твърдо уверен, че жертвата не може да избяга по никакъв начин. Може би след малко лъвицата би направила нещо, но в този момент щитът се повдигна и отново изсвири нов асагай, хвърлен от ръката на храбрия Конго.

Този път зулусът се прицели по-добре. Лъвицата беше изложила на прицел гърдите си и желязното острие прониза сърцето й. Последва остър, къс рев, могъща въздишка, последно потреперване — и страшният звяр вече лежеше неподвижен на земята…

Победните викове на всички се сляха с последната въздишка на лъвицата. Ловците долетяха на мястото на сражението и горещо поздравиха зулуса с чудесната победа.

Като стигнаха до мястото, където лъвицата пазеше от хиените трите трупа, бяха поразени от нова изненада: начинът, по който бяха преплетени телата на мъртвия лъв и пронизалия го орикс. Антилопата не беше успяла да извади рогата си от тялото на своята жертва и беше посрещнала смъртта си още преди да е нанесла смъртоносния си удар лъвицата.

Както разказаха Конго и Фацетане, такъв край на борбата между лъв и орикс се срещаше често. Случвало се е победителят орикс дори да загине от глад, защото не е успявал да извади рогата си от тялото на победения звяр.

Ловците одраха веднага женския орикс, чието месо беше по-крехко. Пренесоха го в лагера нарязано на сочни късове и докато го печаха, весело си припомняха подробностите от току-що преживяното.