Майн Рид
Скватерите (42)

XLII
Диви кучета

С опитомяването на квагите ловът на слонове тръгна доста успешно за самотните конници. Всяка седмица към запаса се прибавяше най-малко чифт хубави зъби, а понякога и два, и дори три. Те се трупаха под голямата нвана и бяха образували вече малка пирамида. Но Фон Блум не беше съвсем доволен.

— Ако имах кучета, ловът щеше да върви много по-добре — казваше той неведнъж — Разбира се, квагите са много полезни и ние често настигаме слоновете: но често ги и изпускаме. А ако имахме кучета, това не би могло да се случи.

— Нима кучетата биха могли да уловят слон? — попита Хендрик.

— Не, не да го уловят, не и да го наранят дори. Но те ще го следват по петите накъдето и да тръгне и с лая си в края на краищата ще го накарат да спре.

— При това кучетата ще отвлекат вниманието на слона от ловците — додаде Ханс — Разсвирепелият слон е много опасен. Той ще сметне, че кучетата го нападат и ще обърне към тях яростта си. Благодарение на това ловецът може да избере най-удобната минута за изстрел.

И наистина, ловците често се излагаха на голяма опасност. Квагите не бяха нито толкова послушни, нито толкова бързи като конете, а това усилваше опасността в значителна степен. И Фон Блум беше в постоянен страх, че някоя случайност може да се окаже фатална за някого от тях. Ето защо той на драго сърце би дал един голям зъб за няколко кучета, макар и най-прости дворни. Защото породата нямаше никакво значение — трябваше само да тичат подир слона и да лаят.

През ума на Фон Блум минаваше дори мисълта да опитоми за тая цел хиени. В това нямаше нищо невъзможно. Хиените често се опитомяват за лов и действат понякога по-добре от кучетата.

Веднъж Фон Блум седеше в стаята си за пушене. Така наричаше той на шега малката площадка, която си бе направил почти на върха на нвана. Оттам се виждаше цялата равнина на много далечно разстояние и старият скватер обичаше да си почива тук вечер с лула в устата.

Той спокойно пушеше и мислеше за работите си, когато изведнъж в равнината се показаха няколко животни, блестящият цвят на които му обърна внимание. Гърбът и хълбоците им бяха с цвета на сиенска пръст, коремът — бял, горните части на краката бяха оградени с черни ивици, а на муцуните също имаха черни ивици, сякаш ги бе нарисувал изкусен художник. Главите им бяха необикновено дълги и тесни и от върха им се издигаха право нагоре груби, възлести рога, извиващи се после като сърп. Предната част на тялото беше значително по-висока от задната като на жирафа, само че не толкова много: изобщо не можеше да ги нарече човек красиви. Те бяха високи от копитата до плешките пет фута, а дълги не по-малко от девет. Това бяха антилопи каами. Около петдесет.

Известно време пасяха спокойно, но изведнъж се засуетиха, затичаха насам-натам, като разтревожени от някакъв враг. След това хукнаха да бягат.

Тогава Фон Блум забеляза, че ги преследва стадо кучета! Фон Блум тутакси позна, че бяха диви кучета, които естествениците съвсем неправилно наричат хиени-ловци, а понякога кучета-ловци.

И двете названия могат да се смятат съвсем нелепи: тези животни съвсем не приличат на хиени, а куче-ловец може да бъде наречен всеки вид куче. Много по-добро е названието „диви кучета“, дадено им от бурите.

Да се нарекат хиени, значи да се клеветят тези прекрасни животни. Те нямат щръкнала козина, нито тромави форми, нито отвратителните навици на хиените. Те приличат най-много на ловджийски кучета. Козината им е светложълта, на тъмни петна. Ушите дълги като на ловджийските кучета, но не висят надолу, а стърчат нагоре, както изобщо у всички диви животни от кучешкия род.

Когато дирят плячка, дивите кучета винаги се събират на големи глутници и действат така ловко и хитро, сякаш ги ръководят най-изкусни ловци.

Фон Блум с най-голямо удоволствие следеше техните действия.

Кучетата нападнаха антилопите неочаквано и почти веднага отбиха една от стадото: тя хукна на друга страна. Това беше всичко, което искаха умните кучета, и цялата глутница тутакси заряза стадото и полетя подир нея.

Но каамите, въпреки тромавата си външност, минават за един от най-бързите видове антилопи и кучетата с голяма мъка можеха да я настигнат. Собствено, те съвсем не биха могли да я стигнат, ако беше въпрос само за бързо бягане. Но кучетата притежават забележителна пресметливост и именно благодарение на това си качество побеждават каамата.

Каамата, когато я преследват, тича не винаги по права линия, а от време на време завива ту на една, ту на друга страна. Този навик е нейната слабост и кучетата веднага я използват, благодарение на една особена хватка, която доказва тяхната съобразителност. Фон Блум има случай да се убеди в това, понеже от своя висок пост можеше да следи всичките движения, както на каамата, така и на нейните преследвачи.

Отначало каамата хукна по права линия и цялата глутница тръгна подир нея. Но те не тичаха дълго. Скоро Фон Блум забеляза, че едно от кучетата изпревари другите. Значеше ли това, че то е по-бързо от другите? Не, фермерът скоро се убеди, че то бе определено от глутницата сякаш да преследва каамата, докато другите си пазеха силите.

Наистина, с извънредни усилия, след известно време то почти настигна антилопата и я принуди да извие настрана от правия път. Като забеляза това, цялата глутница също измени посоката си и се спусна да й пресече пътя. След това от глутницата се отдели друго куче и се втурна с всички сили подир антилопата, докато първото се върна при другарите си и тичаше сега с тях.

Второто куче също преследваше каамата дотогава, докато я отклони от правия път. И щом измени посоката си, глутницата наново се втурна по диагонал. След това и второто куче се присъедини към глутницата, а за да го смени излезе трето.

Тази маневра се повтори много пъти и в края на краищата кучетата постигнаха своето — каамата бе докарана до пълно изтощение. Тогава, сякаш съзнавайки, че тя е в пълна тяхна власт и че предишната тактика е вече ненужна, цялата глутница вкупом се втурна подир жертвата.

Антилопата направи отчаяно усилие да избяга, но като видя скоро, че това бе невъзможно, изведнъж спря и се обърна към преследвачите си, като зае отбранително положение. Очите й пламтяха като разгорени въглени, от устата й течеше пяна.

Кучетата в миг я заобиколиха.

— Каква великолепна глутница! — извика Фон Блум. — О, да имах такава!

И след малко, осенен от нова мисъл, прибави:

— А че защо не? Именно такава! Защо не? Дивите кучета много лесно могат да се опитомят. Още по-лесно ще бъде да се дресират за лов на слонове. Разбира се, това е много възможно. Колко пъти съм го виждал у бурите. Трябва само да се вземат малки кучета. Но къде да ги намеря? Ето въпросът. Пазят ги много внимателно. Майките им ги раждат в пещери сред скали, почти недостъпни за човека; докато не се научат да тичат добре, не им позволяват да излизат от къщи. Как можем да се снабдим с кученца? За това трябва да се помисли.

И Фон Блум реши непременно да намери няколко кученца за лов. Но как можеше да разбере къде ги държат?

Тук мислите на ловеца бяха прекъснати от странното поведение на дивите кучета, което беше ново доказателство за ума на тези животни.

Когато каамата спря и те я наобиколиха, Фон Блум бе уверен, че веднага ще я повалят и ще я разкъсат на късове. Така постъпваха те обикновено. Но какво бе учудването му, когато видя, че цялата глутница се отдръпва настрана от нея, сякаш искаше да остави антилопата сама. Някои кучета дори си легнаха да си отпочинат, а останалите стояха, изплезили дългите си езици, без да проявяват и най-малкото намерение да причинят зло на настигнатата каама.

Фон Блум можеше прекрасно да наблюдава всичко, което ставаше, защото антилопата беше по-близо до него, в посока към скалите, а кучетата — по-далече в равнината. Като видя, че те се отстраниха от каамата ловецът се учуди.

— Какво би могло да означава това? Нима се уплашиха от страшните рогове на антилопата? Или искат да си отпочинат, преди да пристъпят към кървавия пир?

Ловецът не сваляше напрегнатия си поглед от интересуващите го животни.

След известно време антилопата си почина малко и като видя, че кучетата се бяха отстранили, хукна наново да бяга. Но този път тя отърча в друга посока, към един от хълмовете. Очевидно тя разчиташе, че там ще се защитава по-удобно. Но едва тръгна от мястото си, кучетата я погнаха и пак я настигнаха, и накараха да спре, след което пак се отстраниха и я оставиха сама.

Минаха няколко минути и каамата отново се опита да бяга, хукна с последни сили. Цялата глутница тутакси я последва. Този път антилопата се отправи към скалите и понеже сега пътят й беше покрай нваната, ловците прекрасно можеха да виждат всичко, което ставаше.

Каамата тичаше по-бързо от всеки друг път и кучетата като че не можеха сега да я настигнат. Фон Блум и синовете му мислеха, че нещастното създание този път ще се спаси от неуморните си преследвачи. Дълго наблюдаваха тази гонитба: ето, голямата антилопа изглеждаше вече като малко жълто петънце на склоновете на скалите. А кучетата съвсем не се виждаха. После и жълтото петънце изведнъж изчезна и ловците не можеха вече да виждат нищо.

Нямаше съмнение, беше паднала и каамата!

Тогава в ума на Фон Блум се зароди странно подозрение. Той стана бързо, заповяда да оседлаят квагите, и, придружен от Хендрик и Ханс, препусна към мястото, където за последен път бяха видели каамата.

Наближиха мястото предпазливо и под прикритието на храстите можаха да доближат на двеста крачки и да видят всичко.

На двадесет и пет метра от скалата лежеше каамата, вече наполовина изядена, но не от тия кучета, които бяха я докарали тук, а от техните малки, на различна възраст.

Няколкостотин кученца бяха наобиколили трупа, караха се помежду си и късаха от месото. Някои от кучетата, взели участие в лова, лежаха наблизо и дишаха тежко. Но повечето от тях бяха изчезнали, пръснали се без съмнение из многобройните пещери, които се виждаха в скалите.

Излизаше, че дивите кучета всеки ден докарваха тук антилопи, за да хранят малките си и че те не ги умъртвяваха по-рано, за да не става нужда после да влачат труповете на такова разстояние.

Че те правеха това постоянно, доказваше голямата купчина кости и рогове от различни видове големи антилопи наоколо.

Като видяха малките кученца, Фон Блум и синовете му се втурнаха бързо напред да уловят няколко. Но напразно. Умни като бащите и майките си, кученцата, щом видяха ловците, в миг оставиха яденето и изчезнаха из пещерите си.

Но те не бяха толкова хитри, че да избегнат клопките, които ловците всеки ден им устройваха. И не мина и седмица и около дузина бяха вече уловени и поставени в яма, изровена в сянката на старата нвана нарочно за тях.

След шест месеца някои от тях придружаваха вече господарите си на лов за слонове и проявяваха толкова ум и смелост, колкото може да се очаква от кучетата от най-добра порода.