Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bush Boys, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и начална редакция
vens (2009)
Корекция
Boman (2009)

Издание:

Осакатен преразказ на оригинала

Майн Рид. Скватерите

Поредица „Екзотика и приключения“

Албатрос ТБ, София

ISBN 954–8838–06–0

История

  1. — Добавяне

XXVI
Битка между дропли

Сега вече нищо не възпираше Фон Блум и той можеше да посвети всичкото си време на главната работа, заради която се бе заселил тук — лов на слонове. И той реши да я започне незабавно, защото не можеше да се чувства добре, докато не убие няколко от тези грамадни животни. И трябваше да се убеди дали ще може да убие поне едно от тях. Иначе какво щеше да стане с всичките му велики надежди и сметки? Несполуката в този случай щеше да ги постави в положение по-лошо от всеки друг път. Наистина по-лошо, защото този неуспех щеше да отнеме не само време, но и енергия.

Фон Блум не беше сигурен, че предприятието му е осъществимо. Но той нямаше избор; не виждаше никакво друго средство за живот и бе решил да опита това.

Рано сутринта всички бяха вече на крак. Фон Блум тръгна само с Хендрик и Свартбой, защото още не можеше да се реши да остави децата само на грижите на Тоти, която беше още почти дете. Ето защо той оставяше в лагера Ханс.

Най-напред ловците тръгнаха по течението на поточето, което изтичаше от езерото. Избраха този път, защото в тази посока растяха много храсти; а известно бе, че слоновете предпочитат залесените места пред откритите равнини. Бреговете на потока бяха покрити с широк пояс от храсти; по-нататък се виждаха на места групи големи дървета, а още по-нататък се простираше открита, почти незалесена равнина, покрита с чуден килим от трева и цветя. Оттатък тези ливади започваше пустинята, която се простираше до края на хоризонта на запад и изток. В северния й край се виждаше верига хълмове, а зад тях имаше безводна, суха степ. На юг се срещаха малки гори, макар че те не можеха да се нарекат изобщо гори, все пак можеха да служат за убежище на слонове.

Ловците забелязаха, че коритото на потока с разширяваше и че в дъждовното годишно време той сигурно се превръщаше в грамадна река. Но сега, с разширяването на коритото количеството на течащата вода в него постоянно намаляваше и на края, приблизително на една миля от лагера, потокът изчезваше съвсем.

Около половин миля по-нататък, Блум отново намери вода, но не течаща, а застояли локви. Но широкото сухо корито продължаваше както и по-рано; от двете му страни растяха такива гъсти храсти, че ловците можеха да се движат само по сухото.

По пътя те срещнаха различен дребен дивеч. Хендрик много искаше да даде няколко изстрела по него, но баща му забрани да стреля сега. На връщане можеше да прави каквото си ще; баща му сам щеше да помогне да убие някоя антилопа, за да имат прясно месо за вечеря. Но най-напред трябваше да се сдобият поне с няколко зъба.

Впрочем на Свартбой не забраняваха да си служи с лъка, защото това оръжие не издаваше никакъв шум. Свартбой бе взет не толкова за лова, колкото за да носи секирата и другите необходими за лова неща. Разбира се, той не забрави да си вземе лъка и стрелите. През всичкото време се взираше по кого да пусне малка отровна стрела.

Най-после срещна дивеч, достоен за вниманието му. На едно място коритото на реката правеше много голям завой; за да го избегнат, ловците излязоха в една доста голяма открита равнина. Насред тази равнина стоеше грамадна птица.

— Щраус! — извика Хендрик.

— Не — възрази бушменът, — това е паун.

— Да — потвърди Фон Блум, — той има право: това е паун.

Но и тримата се лъжеха. В Южна Африка няма пауни. В диво състояние тези птици се срещат само в Южна Азия и по островите на Индийския архипелаг. Затова птицата, която видяха, не можеше да бъде паун.

И тя наистина не беше паун, макар че имаше известна прилика с него по дългата, тежка опашка, петнистите криле на очи и мраморните пера на гърба. Но тя имаше онези ярки цветове, с които се отличава най-гордата от всички птици, макар че беше също така величествена и значително по-голяма по ръст. Именно благодарение на височината й Хендрик се заблуди, като я взе за щраус.

Тази птица не беше нито щраус, нито паун, а съвсем друг вид — дропла. Именно това беше дропла — кори, голяма южноафриканска дропла; холандските колонисти я наричат паун заради перата й като очи и някои други сходни признаци.

И Свартбой, и Фон Блум знаеха, че кори е много вкусна. Но в същото време знаеха, че тя е една от най-страхливите птици и че е много трудно да се приближи човек до нея на разстояние един изстрел. А как щеше да я настигне стрелата на бушмена?

Ловците бяха на триста крачки от птицата и ако ги забележеше, тя веднага щеше за избяга най-малко на двойно по-голямо разстояние. Казвам „щеше да избяга“, защото птиците от семейството на дроплите рядко летят, а повечето си служат с дългите си крака, за да се скрият от враговете. Ето защо обикновено ги преследват с кучета, които с голяма мъка могат да ги настигнат. Дроплата още не беше забелязала ловците, защото те я видяха, преди да бяха излезли от храстите и веднага се притаиха.

Как можеха да се приближат към нея? Местността беше съвсем открита като току-що окосена ливада. Наистина, равнината не беше много голяма, а Свартбой дори се учуди като видя тук дропла, понеже те обикновено се срещаха по големите равнини, където можеха да видят врага на далечно разстояние. Долината не беше широка и птицата стоеше по средата й, без да приближава до краищата, обрасли с храсти.

Всеки друг би се отказал от мисълта да убие дроплата; но Свартбой не се отчайваше. Като помоли останалите да седят мирно, той се промъкна към края на гората, приседна зад гъстия храсталак и започна забележително добре да подражава на вика на кори, с който той вика противника си на бой.

Дроплата, както и глухарят, през известно време на годината е много раздразнителна. Свартбой знаеше, че именно сега настъпва за кори това време на битки и се надяваше с предизвикателния си вик да накара птицата да приближи повече, на разстояние изстрел със стрела.

Щом кори чу вика, тя в миг се изправи цяла, разпери грамадната си опашка, отпусна крила така, че долните пера допираха до земята, и отговори на вика със също такъв вик.

Но Свартбой бе учуден от това, че в отговор на неговия вик не се чу един, както очакваше той, а два едновременно.

Най-напред бушменът си помисли, че така му се е сторило. Но не. Ето, кори извика още веднъж и в отговор веднага се чу също такъв вик от отсрещната страна.

Свартбой погледа нататък и видя втора кори, която сякаш беше паднала от небето. Навярно се бе крила в храстите и сега, чула виковете, бе излязла оттам.

Както и да е, той приближаваше вече към средата на равнината.

Двете кори сега се виждаха една друга и по позите им личеше, че боят е неизбежен.

Като видя това, Свартбой мълчаливо се скри в храстите.

Известно време птиците ходеха гордо една около друга в кръг, вземаха най-застрашаващите пози, издаваха най-закачливи викове и най-после толкова се раздразниха, че започнаха боя. Хвърлиха се една върху друга, като пуснаха в ход трите вида оръжие — нокти, клюнове и криле. Те ту се биеха с криле, ту се кълвяха с клюнове, а когато имаха възможност, нанасяха удари със силните си мускулести нозе.

След не повече от пет минути птиците бяха само на около тридесет крачки от бушмена, а след още една секунда, едната лежеше вече мъртва, пронизана от отровната стрела.

Противничката й, малко учудена от такава бърза победа, започна да обикаля падналия враг с най-тържествен вид — беше уверена, че тя го е убила. Но ето че погледът й спря на стрелата, забила се в главата на противника. Какво бе това?

Може би в следната минута мнимата победителка щеше да хукне да бяга, но във въздуха наново изсвири стрела и втората кори легна до първата.

Тогава Свартбой изскочи из храстите и взе двете птици. Те бяха две млади мъжки птици, които обещаваха много вкусно печено.

Бушменът ги окачи на много висок клон, за да ги запази от чакали и хиени, а после ловците продължиха пътя си.