Майн Рид
Скватерите (54)

XI
Най-малката лисица

Ханс видя едно малко животно, колкото домашна котка, но съвсем неприличащо на нея. То имаше продълговата глава, остра муцуна, дълга, пухкава опашка и с крака, по-дълги отколкото на всички котешки представители. Но най-интересното нещо у него бяха ушите му, твърде дълги за тялото му, което беше най-много тридесет сантиметра дълго.

А само ушите бяха около петнадесет сантиметра, прави и широки, заострени към върха.

Гръбчето на малкото животно беше тъмножълто, а гърдите и корема — матовобели. Това не беше котка, но не беше и куче.

Веднага ще кажем, че то всъщност принадлежеше на кучешката порода. Това беше най-малката известна досега лисица, която в Южна Африка носи името каама.

Ту с долепване до земята и с пълзене като лисица, ту с притичване в лек тръс, а после пак със спиране и пълзене, сякаш криейки се, малкото животно продължаваше да се движи напред, очевидно по предварително определен път.

Накъде ли отиваше то? Каква ли плячка дебнеше?

Ханс продължаваше да следи животното и с голямо учудване забеляза, че каамата съобразяваше придвижването си с това на щраусите. Тя вървеше след тях и непрекъснато ги следеше с поглед. Щом щраусите се спираха, каамата се притискаше до земята, за да се скрие от тях, и пак се затичваше, когато птиците тръгваха напред. Каамата се криеше във всеки срещнат храст, без да сваля очи от трите двукраки пред себе си. Явно каамата ги преследваше. Но с каква цел? Макар че проявяваше голяма предпазливост, не можеше да се мисли, че това малко животно има неприятелски намерения към грамадните щрауси. Сигурно то много добре знаеше, че само един удар с крак на огромната птица ще го запрати надалеч.

Но все пак защо вървеше след тях? Каамата дебнеше щраусите за голямо учудване на Ханс, който не можеше да разбере причините, които караха мъничката лисица да преследва опасните за нея животни.

Когато щраусите и преследващата ги каама се отдалечиха твърде много, ботаникът извади далекогледа си, с който не се разделяше никога, и успя да забележи, че малкото животно продължаваше преследването си.

Изведнъж трите щрауса се спряха. Сякаш се посъветваха за нещо, а после мъжкият приседна на земята. Дългите му крака се скриха и като че ли той стана по-дебел и по-широк. Сякаш мътеше яйца. Ако се съдеше по местността, можеше да се предположи, че на това място може би има гнездо. Наоколо се виждаха и някакви купчинки, също като краищата на гнездо. На щраусите им е достатъчна само една дупка в пясъка, където да снесат яйцата си, и затова гнездата им трудно можеха да бъдат забелязани. През далекогледа се виждаха и някакви бели предмети наоколо, които много напомняха яйца. Те бяха кръгли и големи, колкото топки за билярд. Ханс съобрази, че всъщност са много по-големи и са именно щраусови яйца.

Като минаха малко по-настрани, женските на свой ред приседнаха, по-точно коленичиха, а мъжкият дори долепи гърдите си до земята. Това окончателно убеди Ханс, че мъжкият мътеше яйцата, а женските се приготвяха да спят.

Ханс не се учуди. Той знаеше, че при тези птици мъжкият участва в мътенето, обикновено нощем, когато ставаше студено и с по-голямото си тяло успяваше да затопли гнездото. Освен това, през нощта той беше и по-добър защитник в случай на нападение. На разсъмване щеше да го смени едната от женските. Често щраусът има повече от една другарка.

От всичко до тук Ханс заключаваше, че на това място се намира гнездото на щраусите, и че мътенето трае вече известно време. През деня птиците изоставяха гнездото и се отдалечаваха, но това не можеше да попречи на мътенето заради горещината. И колкото по-горещ беше климатът, толкова по-бързо се излюпваха яйцата.

Увлечен в наблюдението си, Ханс беше забравил за малката лисица и когато се сети за нея и потърси да я види с далекогледа си, намери я под един храст, сякаш легнала да нощува. Тя обикновено предпочиташе някаква дупка, но явно наоколо нямаше такава.

Беше се стъмнило вече съвсем и Ханс се отказа от наблюдението си. Като прибра далекогледа, той се присъедини към другите скватери.