Майн Рид
Скватерите (29)

XXIX
Гну

Мъдрата пословица казва: „Нещастието никога не идва само.“

Приближавайки към къщата си, ловците още отдалече забелязаха, че там не всичко е наред. Тоти, малката Гертруда и Ян стояха най-горе на стълбата, която водеше към къщата; но нещо в техните пози говореше, че не всичко е благополучно. Ханс не се виждаше. Къде беше той?

Когато ловците приближиха повече, децата се втурнаха насреща им. В погледите им личеше тревога.

— Ханс го няма! — завикаха те, като се прекъсваха едно друго. — Той излезе отдавна, преди няколко часа.

— И къде отиде? — попита разтревожен бащата.

— Не знаем — отговориха децата. — Навярно му се е случило нещо, страхуваме се да не е загинал.

— Но защо е излязъл от лагера? — учуден попита Фон Блум.

— Дойдоха някакви странни наглед животни, много странни и много на брой — обясняваха децата. — Те Дойдоха на езерото да пият вода. Ханс, щом ги видя, грабна пушката и бързо изтича подир тях, като ни поръча да не слизаме от дървото, каза да не се боим, защото скоро щял да се върне.

— И в каква посока отиде? — продължаваше да разпитва бащата.

— Най-напред към долния край на езерото. Но после храстите го скриха и вече не го видяхме.

— А кога беше това?

— А, отдавна, преди много време, още сутринта, скоро след като вие излязохте. Като мина час и повече, а него все го нямаше, започнахме да се безпокоим; но после помислихме, че той навярно ви е срещнал и сте отишли заедно на лов.

— А не чухте ли пушечни изстрели?

— Не. Ослушахме се, но не чухме нищо. Животните избягаха, преди Ханс да напълни пушката си. Навярно той ги е гонил надалече, затова и не чухме изстрели.

— А какви бяха животните, за които говорите? Разгледахте ли ги?

— О, да, добре ги разгледахме, докато пиеха вода. Но какви са те, не знаем; никога не сме виждали такива животни. Те бяха много големи, тъмножълти на цвят, с гъста грива и дълги снопчета вълна на гърдите. Тези снопчета падаха ниско между предните крака.

— Много приличаха на пони — додаде Ян. — И толкова големи, и се ритаха също като пони.

— А на мене ми се струва, че те повече приличаха на лъвове — прекъсна брат си малката Гертруда.

— Лъвове! — уплашено извикаха Фон Блум и Хендрик.

— Да, те много приличаха на лъвове — потвърди Гертруда.

— И на мене така ми се стори — прибави Тоти. — А много ли бяха?

— О, много! Не по-малко от петдесет, макар че не можехме да ги преброим, защото през всичкото време се движеха, тичаха от едно място на друго и се биеха едни други с рога.

— А! — извика Фон Блум, успокоен от тези думи. — Значи те имаха рога?

— Разбира се, имаха — в един глас отговориха и тримата.

— Да, ние добре забелязахме рогата им; те са остри на краищата; най-напред вървят право, а после извиват нагоре. Освен рога имаха гриви и дебелите им вратове са извити като на коне. На носа си имат голям сноп косми като четка. Дългите им бели опашки достигат до земята като на пони. Изобщо тялото им много прилича на пони. И наистина — продължаваше малкият Ян, — ако не бяха рогата и дългите снопчета вълна на носа и гърдите, щях да ги взема за пони. Те препускаха в галоп като пони, когато играят, ритаха се, развяваха гриви, пръхтяха — също като пони на ливада. Но понякога ревяха като волове. И наистина, главите им приличаха повече на волски. При това забелязах, че и копитата им са раздвоени, като на рогатия добитък. О! Аз добре ги разгледах, докато Ханс пълнеше пушката си; те стояха при водата, почти докато Ханс се приготви. А когато хукнаха да бягат, бягаха едни зад други по едно; при това отпред и отзад тичаха най-големите.

— О! — извика Хендрик. — Та това са били гну!

— Да — потвърди Свартбой, — сигурно гну.

— Разбира се — на свой ред издума съвсем успокоен Фон Блум — Описанието на Ян не може да се отнася за никое друго животно.

Наистина, малкият Ян съвсем правилно описа всички характерни особености на това най-оригинално от всички преживни животни: дълга вълна между предните крака, рога, които отначало слизат надолу, а после изведнъж извиват нагоре, тяло, което напомня кон, дълга белезникава опашка и гъста, развяваща се грива — всичко това характеризира гну.

Но и Гертруда не направи грешка като ги бе сметнала за лъвове. Гну, особено старите, много приличат на лъвове; така че дори опитни ловци отдалече понякога се излъгват.

Но определението на Ян беше по-право. Ако животните се бяха оказали по-наблизо, той щеше да забележи, че червеникавите им очи имат свиреп израз и че главата и рогата им напомнят африкански бизон, краката им са тънки като на елен, а по всичко друго те наистина приличат на пони. Освен това той щеше да види, че женските са по-малки и по-тъмни от мъжките. А ако в стадото има „телета“, той щеше да види, че техният цвят е много по-светъл, кремав, дори почти бял.

Гну, които бяха дошли на езерото, бяха най-обикновеният вид. Холандците ги наричат „диви бикове“, а хотентотите — „гну“, защото тези животни издават глухи звукове като „гнууу“.

Те скитат на големи стада из пустинните равнини на Южна Африка. В спокойно състояние те са съвсем безобидни; но когато са ранени, стават много опасни, особено старите мъжки, които се нахвърлят тогава върху ловеца и го удрят с рога и копита.

Те тичат забележително бързо; макар че при вида на неприятеля рядко избягват съвсем, а остават на известно разстояние, ритат, описват кръгове около него, с наведена глава почти до земята, застрашават го с рога и вдигат с крака цели облаци прах. Викът им прилича и на мучене на вол, и на лъвски рев. Когато стадото пасе, старите мъжкари стоят на стража отпред и отзад. Когато бягат, те вървят в една линия, както бе описал Ян. При опасност старите гну остават зад стадото, между него и ловеца. При това те обикновено се ритат и сякаш сериозно се бодат едни други с рога. Но щом ловецът започне да приближава, прекратяват свадата и побягват в галоп.

Ловът на гну е любимото занятие на младите скватери. Те подгонват грамадни стада от тези животни в долините, ограждат ги там и после избиват най-добрите от тях по избор. Понякога ги примамват и с къс червена материя; този цвят им е омразен и те с настървяване се нахвърлят върху него.

Гну лесно стават питомни домашни животни. Но фермерите от Капската колония не обичат да ги държат, защото те боледуват от една особена кожна болест и заразяват с нея и останалия добитък. Хиляди глави добитък всяка година загиват от тази заразителна болест. Но, разбира се, Фон Блум и другарите му не разсъждаваха върху тези животни. Те бяха твърде обезпокоени от отсъствието на Ханс. Готвеха се вече да тръгват да го дирят, когато той сам се зададе до езерото, превит под тежестта на някакъв товар.

Чуха се радостни викове и след малко Ханс беше при тях.