Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bush Boys, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и начална редакция
vens (2009)
Корекция
Boman (2009)

Издание:

Осакатен преразказ на оригинала

Майн Рид. Скватерите

Поредица „Екзотика и приключения“

Албатрос ТБ, София

ISBN 954–8838–06–0

История

  1. — Добавяне

XXIX
Черният носорог

Лесно може да се допусне какво преживяваше Хендрик. Чувстваше се унизен и страшно ядосан. Той съжаляваше, че изобщо се е срещнал с тези проклети блесбоки! Как щеше да се завърне в лагера? Много добре умееше да се присмива на другите, сега дойде и неговият ред да бъде осмян! Ханс и Аренд щяха да си върнат всичките подигравки с лихвите! Ами Вилхелм, чиито предложения той беше посрещал с присмех? Дебеланкото, както му казваше той, несъмнено щеше да си отмъсти за пренебрежението. На всичко отгоре конят му беше страшно изморен, дори преуморен. Щеше ли да може да го пренесе до лагера? В най-добрия случай едва-едва щеше да стигне до там и без ездач.

Погълнат от тези мрачни мисли, Хендрик неочаквано беше откъснат от тях от един особен шум, който достигна до него и го накара веднага да скочи от мястото си. Този шум беше подплашил и коня — той вдигна глава, замърда уши, зацвили високо, заудря с копито по земята и се понесе в галоп напред през тесния проход, през който бяха минали животните. Хендрик не му обърна никакво внимание. Изцяло беше погълнат от внезапната поява на животното, което беше предизвикало с рева си такъв страх у него. Грухтенето и шумното дишане, като от ковашки мехове, бяха много добре познати на ловеца и той знаеше, че като се обърнеше, щеше да види зад себе си черен носорог. И наистина, огромното животно вече излизаше иззад скалите.

Отначало Хендрик не се уплаши прекалено много. Той и друг път беше участвал в лов на носорози и не ги смяташе за чак толкова опасни, колкото бяха всъщност. Хендрик винаги беше успявал да избегне приближаването на животното. Но той беше забравил, че в тези случаи яздеше чудесен кон и на него бе дължал спасението си. А сега беше сам между скалите. Сам-самичък, без кон, на двадесетина метра от свирепото животно, животът му висеше на косъм.

Първата мисъл, която му хрумна, беше да се покатери по планинския склон и така да се спаси. Но като погледна почти отвесните скали, недостъпни дори и за котка, разбра, че такова бягство е неосъществимо.

Невъзможно беше и да се скрие в прохода. Едва много далече в долината се виждаха няколко дървета, или по-скоро храсти, но и да беше се оказал там в миг, по някакво чудо, и тях носорогът щеше да помете с един удар.

Нямаше смисъл да мисли за спасение чрез бягство. Хендрик знаеше, че носорогът ще изпревари всеки бегач. За нещастие, беше оставил и пушката си, привързана за седлото на коня, който пък вече беше някъде далече оттатък планината. Единственото му оръжие, което му беше останало, беше ловджийският нож. Но какво можеше да направи един нож срещу носорог? Все едно да се опитваше да се защити с игла!

Единствената надежда на нещастника беше да остане незабелязан от звяра.

Носорогът няма добре развито зрение. Очите му са малки, макар че добре виждат предметите, които са съвсем близо. Очите му са разположени така, че не може да вижда добре настрани, вратът му също трудно се завърта, както и тромавото му тяло. Поради това Хендрик можеше да се надява, че ще остане незабелязан от страшния звяр.

Можеше да се приеме, че звярът все още не е открил присъствието му, защото иначе щеше вече да го е нападнал. Черният носорог напада всичко, което му попадне пред очите, независимо от това дали се защитава или не; той напада поради вродената си жестокост и гневът му се насочва дори срещу най-невинните и кротки същества.

Стараейки се да се отдръпне колкото е възможно от пътя на страшилището, Хендрик се прилепи до скалата.

Носорогът нямаше силно зрение, но природата го беше надарила с тънко обоняние и слух. Дори и най-слабият шум на листата, и най-тихите крачки можеха да насочат носорога към набелязаната жертва. Ако и зрението му беше така добро, както обонянието и слуха му, носорогът щеше да бъде най-страшният звяр на света.

Затова не е чудно, че нашият носорог много скоро подуши Хендрик и очите му веднага се насочиха към мястото, където стоеше той. Щом го видя, чудовището спря, заръмжа глухо, размърда уши, размаха късата си опашка, приготви се за нападение и яростно се нахвърли върху младежа.

Ловецът трябваше да прояви голямо хладнокръвие и да направи нещо, за да избегне смъртта си. Когато звярът го връхлетя, той бързо и ловко отскочи встрани. Ако малко беше закъснял, страшният рог щеше да прониже гърдите му.

Хендрик не направи опит за бягство — знаеше, че това би било безполезно — а се запъти към средата на прохода и зае позиция срещу страшния враг. Носорогът го последва. Хендрик смело дочака, без да помръдне, оня миг, в който рогът почти се докосна до него, и едва тогава, отскачайки встрани, се размина с носорога и се насочи към противоположната стена на прохода. Звярът бързо се обърна и се приготви за ново нападение. Маневрата на Хендрик беше повторена по същия начин. Някога той беше запомнил от разкази на стари ловци, че това е единственият начин да се спаси човек от носорог, когато са се срещнали на ограничено и равно място. Той си припомни също така, че трябваше да се изчаква най-последния момент за отскачането настрани, за да се избегне погледа на носорога. Отскачайки от едната стена на прохода до другата, Хендрик се движеше и напред и така успя да се измести на около двеста метра по продължението на прохода. При поредната си атака страшният звяр май че се досети най-после по какъв начин успяваше да му избяга жертвата и да се окаже зад него.

И сега вече, вместо да се хвърли напред, когато вече я беше загубил от поглед, той спокойно се завърташе обратно. Това намаляваше надеждите на Хендрик за спасение. Нещастният ловец не биваше нито за миг да остава неподвижен, трябваше непрекъснато да отскача вляво и вдясно, а противникът му все повече се приближаваше. Ако само се препънеше и паднеше, с младежа беше свършено.

Хендрик започна да се отчайва. Запъхтян, изпотен, изнемогващ от умора, с подкосяващи се крака, той вече усещаше, че няма да бъде в състояние да продължи тази своя защита. А в същото време нямаше никакви признаци носорогът да се откаже от преследването, той съвсем не беше уморен, изпълваше го само раздразнение.

Нещастникът си припомни за семейството си, за сестрите и братята, за Вилхелмина, за Грааф-Райнет, които може би повече нямаше да види. Далеч от всички тях щеше да загине тук, разкъсан от звяра, който не го оставяше и настървено го преследваше в тесния проход. Това беше наистина ужасно!

— Ах! — неочаквано извика той, озарен от щастлива мисъл.

Дебненето продължаваше вече четвърт час, когато Хендрик случайно погледна нагоре и забеляза нещо като стъпало на около два метра от земята и също около два метра широко. Точно то го беше накарало да извика от радост. В дъното на тази издатина се виждаше тъмнееща се вдлъбнатина — пукнатина или дори пещера. Без повече да се колебае, Хендрик подскочи и се залови за ръба на издатината, и бързо се покатери на тази спасителна за него площадка, която го отърва от страшния звяр.

Оттам той можеше без страх да погледне разярения си противник, който вече не можеше да му навреди.