Майн Рид
Скватерите (34)

XXXIV
Спалнята на слона

Фон Блум съвсем не беше доволен от деня си; първият му опит за лов на слонове се оказа неуспешен. Какво ли щеше да бъде, ако вървеше така и нататък!

Макар че разказът на Ханс го интересуваше много, все пак той не можеше да не мисли за собствените си приключения.

Слонът се бе отървал толкова леко. Куршумите изглежда съвсем не му бяха навредили, а само го бяха раздразнили. Макар че двата куршума бяха попаднали на такива места, че трябваше да го повалят мъртъв — нищо подобно не се случи. Слонът си отиде явно така здрав, сякаш бяха стреляли по него с грах.

Нима щеше да бъде все така?

Наистина в него бяха изпратени само два куршума. Два добре отправени изстрела могат да повалят женски слон и понякога и млад мъжкар. По-често са нужни дванадесет изстрела, за да бъде убит стар мъжкар. Но кой слон ще седне да го чака да пълнят пушките си и да стрелят по него? А да го гонят пеша — не си струва и да започват. Бидейки ранен, слонът обикновено хуква да бяга и не се спира, преди да измине няколко мили от мястото, където са стреляли по него. И може да бъде настигнат само с кон.

Как жалеше сега Фон Блум за нещастните си кончета! Повече от всеки друг път почувства нужда от тях и повече от всякога съжаляваше за загубата им.

Но той бе чувал, че слонът не винаги бяга, когато го нападнат. Старият скитник не бе проявил намерение да избяга, когато бе ранен. Само странният фокус на Свартбой го бе накарал да избяга; но ако не беше това, той сигурно щеше да остане и може би втори изстрел щеше да го убие.

Тези мисли успокоиха Фон Блум. Може би следния път ловът щеше да бъде по-сполучлив, може би чифт хубави зъби щяха да го възнаградят.

Надеждата, че това може да стане и странното му желание, накараха Фон Блум да се реши, без да губи време, да направи нов опит. Ето защо още на другия ден, преди изгрев слънце, нашите ловци тръгнаха по следите на своя гигантски лов и този път взеха предпазните мерки, които бяха пропуснали миналия път.

Всички те бяха чували, че обикновеният оловен куршум не пробива дебелата кожа да слона. Може би именно заради това първият опит излезе неуспешен. Сега те решиха да поправят грешката си и да приготвят нов запас куршуми от по-твърд материал, за да не се сплескват. Но от какво да ги направят? За щастие, Фон Блум бе запазил едни съдове, които бяха украсявали масата му в по-щастливите времена от живота му в Грааф-Райнет — съдинки, блюда, свещници, щипци и други неща, направени от твърд холандски метал.

Някои от тях бяха стопени веднага заедно с олово и от тази смес излязоха толкова твърди куршуми, че биха станали и за носорог. С този нов запас ловците същия ден тръгнаха по същата посока, която бяха държали и предния ден — към гората.

Не бяха изминали и една миля и видяха съвсем пресни следи от гиганта. Следите минаваха през най-гъстия бодлив храсталак; никой, освен слон, носорог или човек със секира, не би могъл да мине оттам. По всяка вероятност беше минало цяло семейство мъжки, една или две женски и няколко рожби, различно големи. Те бяха вървели един след друг, както обикновено ходят слоновете. Старият мъжкар, по думите на Свартбой, бе вървял напред, разчиствайки пътя си с хобот и зъби. Наистина, от двете страни се търкаляха грамадни, строшени клони.

Такива пътища водят обикновено към вода, при което те се прокарват винаги по най-късата права посока, което доказва забележителния инстинкт или ум на тези животни.

Като изминаха още четвърт миля, ловците стигнаха друг също такъв път, който пресичаше първия. Той беше прокаран също така от цяло семейство и следите бяха съвсем пресни.

За малко те се спряха, като размисляха по кой път да вървят и решиха да тръгнат направо. Но за голяма тяхна досада скоро този път ги изведе на по-открито място, където следите се разотиваха на различни страни. Те тръгнаха на една страна по едни следи, после на друга — все без успех и най-после съвсем ги изгубиха.

Като диреше изчезналите следи, Свартбой отиде настрана, където растяха редки храсталаци, и изведнъж изтича оттам и започна да вика другите. Фон Блум и Хендрик веднага отидоха нататък, като помислиха, че той е видял слон, а може би два.

Но никакъв слон нямаше там. Свартбой стоеше под едно голямо дърво и сочеше почвата в основата му. Ловците погледнаха нататък. Земята от едната страна беше така силно изтъпкана, като че много коне или други животни дълго я бяха тъпкали и бяха смачкали с копита всичката трева. Кората на дървото беше до известна височина обелена също, както става, когато добитъкът се трие о стъблото.

— Кой е направил това? — в един глас попитаха Фон Блум и Хендрик.

— Това е спалнята на слона — отвърна Свартбой.

От по-нататъшни обяснения нямаше нужда. Ловите си спомняха слушани по-рано разкази за странния навик на слона да спи прав, опрян на някое дърво.

Очевидно, тук бе спал великанът. Но каква полза за тях от това — сега животното го нямаше.

— О, старият слон ще се върне — рече Свартбой.

— Мислиш ли? — попита Фон Блум.

— Да, баас, непременно ще се върне! Гледайте, следите са още съвсем пресни. Грамадният слон е спал тук тази нощ.

— Какво да правим сега? Да се скрием някъде наблизо и да стреляме когато дойде пак?

— Не, не, не бива да стреляме, баас. Ще направим по-добре да му постелим леглото и да видим как ще си легне — със смях възрази бушменът.

— Да постелим легло! Какво искаш да кажеш с това? — попита го Фон Блум.

— О, баас, оставете стария Свартбой да действа и ще видите, че слонът ще бъде наш. Наистина. Ще ви кажа как ще го завладеем, без да хабим ни куршум, ни барут.

Бушменът обясни плана си и Фон Блум, помнейки неуспеха си от снощи, охотно го възприе.

За щастие, те имаха подръка всички инструменти, необходими за привеждането му в изпълнение — остра секира, здрави ремъци, ножове — така че можеха незабавно да пристъпят към работа.