Майн Рид
Скватерите (39)

XXXIX
Каана

Кааната е най-едрият вид антилопа. Тя не отстъпва по големина на голям кон. Животното е тежко и тича не бързо, така че конен ловец лесно го настига.

Общите размери на тялото й напомнят размерите на коня: но рогата й са по-прави, издигат се от челото почти вертикално и едва забележимо се отдалечават един от друг. Мъжкият има два фута дълги рога, женската по-дълги.

Очите на каана, както на повечето антилопи, са по-големи, влажни и много кротки. И наистина, при всичката си сила и големина това животно е във висша степен миролюбиво и влиза в борба само в краен случай. Цветът му е обикновено тъмноръждив, понякога сивопепеляв, леко жълтеникав.

Месото на каана е много вкусно, ни най-малко не отстъпва на месото на сърната. То има вкус на говеждо, при което малко напомня дивеч. Поради това е понятно защо усърдно ходят на лов за нея.

А тъй като този лов не е труден — тя тича много бавно — броят на тези животни е намалял много и сега стадата им се срещат много нарядко и то главно в отдалечени местности.

Нашите ловци нито веднъж не бяха срещали тая антилопа, макар че бяха виждали следи. Хендрик много искаше да убие поне една каана. Той никога не беше стрелял по това животно и при това искаше да похапне от месото му.

И ето, веднъж той с радост чу от Свартбой, че в долината, недалече от езерото, се е появило стадо каани. Без да губи време, младият ловец скочи на квага и препусна нататък.

Недалече от езерото имаше възвишение; по него именно слизаха във водата квагите, зебрите и другите животни, които предпочитат пустинните местности; а от другата страна на тази височина се простираше пустинна степ.

Като се изкачи на тази височина, Хендрик видя на не повече от една миля стадо антилопи — седем стари мъжкари. Равнината там беше открита, дори лисица нямаше къде да се скрие. Единствените растения, които се срещаха там, бяха алое, евфорбий и стръкчета суха трева, разхвърляни тук-таме, както обикновено в пустините. Нямаше нито един храст, зад който да може да се скрие ловецът, и Хендрик тутакси съобрази, че не бе възможно да се доближи незабелязано до антилопите.

Но макар че Хендрик никога не бе ходил на лов за тези красиви животни, той познаваше техните навици и знаеше как да ги лови. Той знаеше колко лошо тичат те, знаеше, че дори стар кон лесно ги настигна; а неговата квага, най-бързата от четириногите опитомени, разбира се, лесно ще направи това.

Цялата работа беше там — да ги накара да тичат в известна посока и да не ги разтревожи отдалече, да не им даде много да го изпреварят.

Като опитен ловец Хендрик не тръгна направо към антилопите, а направи голям кръг, за да не попаднат те между него и скалите, после бързо подкара своята квага напред.

Самият той съвсем се приведе на седлото, така че докосваше с гърди гривата на квага. Разчиташе, че в това положение ще успее да измами кааните, които иначе веднага щяха да видят в него враг. А сега те нямаше да познаят оседланата квага и докато я разглеждат учудени, той щеше да успее да се приближи към тях значително.

Наистина, антилопите го допуснаха на петстотин крачки и едва тогава препуснаха със своя тежък, тромав галоп.

Хендрик се изправи бързо, пришпори квагата и полетя след тях. Стана така, както бе разчитал той. Кааните хукнаха към скалите, право към мястото, където нямаше проход. Като дотърчаха към тази преграда, те трябваше да кривнат на друга страна. Хендрик пусна квага да им пресече пътя и скоро ги догони. Той възнамеряваше да отдели от стадото само един мъжкар и да остави другите да бягат накъдето си щат.

И това му се удаде много скоро: най-тлъстият се отдели от останалите и хукна на друга страна. Хендрик тутакси изви подир него и около миля препускаха из равнината. Вълната на животното от червеникава стана оловна, от устата му течеше обилна слюнка, по широките му гърди летяха парцали пяна, от очите му се лееха едри сълзи. Малко по малко галопът му премина в тежък тръс. Той явно изнемогваше.

Още една минута и квагата щеше да го настигне. Тогава животното, като видя, че бягството нямаше да му помогне вече, спря отчаяно и се обърна към преследвача си.

Разбира се, вие вече сте сигурни, че Хендрик веднага ще насочи към него пушката си, ще стреля и ще го е повали.

Лъжете се. Той не направи нищо подобно.

Беше истински ловец и жалеше куршумите си. Той знаеше друг начин да убие каана на място. Знаеше, че сега животното е напълно в неговата власт и можеше да го подкара пред себе си като питомен вол. За да го убие, трябваше първо да изхаби голям заряд барут и второ; трябваше после да мъкне трупа му до лагера. Сам той не би имал сили да направи това: трябваше значи да се върне за помощ, а в това време хиените можеха да го изядат. Много по-просто щеше да бъде да го подкара живо към лагера.

И той принуди животното да се обърне и го подкара към прохода в скалите.