Майн Рид
Скватерите (37)

XXXVII
Кваги и хиена

Сега стана въпрос как да уловят кваги! И четиримата — Фон Блум, Ханс, Хендрик и бушменът се заловиха да се съвещават. Разбира се, тази вечер не можеше да се направи вече нищо, така че стадото спокойно се върна от водопой. Но утре, по същия час, те пак щяха да дойдат и трябваше да се измисли нещо до тогава.

Хендрик предложи да стрелят: ако изстрелът попадне в горната част на шията, животното няма да умре, а ще могат да го хванат. То скоро ще се оправи и ще могат да го научат да ходи със седло. Макар че след подобна рана квага завинаги остава слаб.

Ханс намери този начин за много жесток. Навярно много кваги ще бъдат убити, преди да успеят да ги улучат където трябва. При това трябваше да изразходват много барут и куршуми.

Защо да не се опитат да ги уловят в капан? Той бе чувал, че големи кваги се улавяли в капан.

— О, не — възрази Хендрик, — примките в капаните не са подходящи! В тях може да попадне едно животно, по всяка вероятност водачът, който върви отпред. А всички други като видят, че той се е уловил, веднага ще избягат и вече няма да се върнат при езерото, Но една квага във всеки случай е малко, а къде тогава ще намерим други? Може би ще мине много време, преди да можем да открием новия им водопой.

Свартбой предложи да изкопаят ров край водопоя, където да изпадат животните.

— Нашите бушмени винаги така ловят кваги. И аз прекрасно знам как да го направя.

— Не — пак възрази Хендрик, — това е все едно като капан. Първото животно ще попадне в него, а всички останали ще се разбягат. Няма да са толкова глупави да влизат в него, след като видят, че водачът им е паднал там и не може да се изкачи. Разбира се, те всички ще избягат и няма да се върнат вече.

— Ако е нощем — потвърди Ханс, — тогава, разбира се, много ще изпадат в ямата, преди да видят в тъмното опасността. Но квагите идат на водопой винаги през деня, следователно наистина може да се улови само първият, а останалите да се разбягат.

— Да — съгласи се Фон Блум, — така е. Но забелязали ли сте, деца, че квагите идват до водата и си отиват все по един и съши път? Дохождат винаги по онзи проход, където се бориха слонът и носорогът, а след като се напият с вода, си отиват през друга теснина, която се намира на няколко метра по-нататък.

Този факт беше много важен и всички веднага разбраха това. Ако изкопаеха рова по пътя, по който квагите отиваха към езерото, тогава, разбира се, щеше да стане това, което предсказваше Хендрик: предният щеше да падне в него, а останалите щяха да се разбягат. Но ако изкопаеха рова на пътя, по който те си отиваха от езерото, тогава резултатът щеше да бъде съвсем друг.

— Ние ще се крием в засада и ще ги оставим спокойно да се напият — обясни плана си Фон Блум, — а когато те започнат да излизат от водата, веднага ще се нахвърлим върху тях по пътя, по който са влезли във водата. Уплашеното стадо ще хукне да бяга и тогава много животни ще попаднат в рова.

Това мнение беше толкова правдоподобно, че всички в един глас се съгласиха с него. Оставаше само да изкопаят рова и да чакат.

А квагите през всичкото време си пасяха пред очите на ловците. На Хендрик много му се искаше да покаже изкуството си на добър стрелец; но той разбираше, че би било неблагоразумно да стреля в тях сега, понеже те можеха да не се върнат тук след изстрела. И тъй, той се сдържа и заедно с другите наблюдаваше тези животни и интерес, какъвто никога не бе проявявал към тях.

Квагите, макар ида бяха много близо до грамадната нвана, не виждаха ловците, защото те седяха на клоните на дървото, накъдето животните не гледаха; а долу нямаше нищо, което би могло да вдъхне опасение. Дори колелата на фургона отдавна вече бяха скрити в храстите, едно, за да ги завардят от слънчевите лъчи, и друго, за да не паднат животните, които често приближаваха до дървото на разстояние един изстрел. Така че на земята нямаше и най-малка следа от съществуването на хората на дървото.

Можеше да се мине до самата нвана, без да се подозира, че на клоните й е построено въздушното жилище на семейството на ловеца.

Фон Блум се грижеше много за това, защото още не познаваше добре местността и се страхуваше да не би в нея да се окажат и врагове, по-лоши от хиени и лъвове.

Изведнъж вниманието на семейството бе привлечено от странните движения на едно от животните. Квагата спокойно пасеше по равнината и приближи до малък храсталак. Като отиде до самия него, животното направи скок и почти в същия момент от храстите изтърча отвратителна ивичеста хиена. Вместо да се нахвърли върху квага, както би могло да се очаква от такова силно и свирепо животно, хиената с жален вой се хвърли да бяга с всички сили.

Но не избяга надалече; очевидно, тя бе искала да се скрие в гъстата горичка, която се виждаше в далечината. Но преди да бе успяла да измине и половината разстояние до нея, квагата със силен вик „куааг“ се хвърли подире й, настигна я, и като скочи с предните си нозе на гърба й, я залови със зъби за шията.

Всички гледаха с интерес, уверени, че хиената веднага ще се освободи и наново ще избяга. Ала напразно. Хиената никога вече нямаше да тича, квагата й бе прогризала шията с острите си зъби.

Квагата не изпускаше трептящата си жертва, тъпчеше я с краката и я гризеше с ужасните си зъби, докато виковете на хиената затихнаха. Тогава квагата остави обезобразения й труп на поляната.

Този случай даде на ловците да разберат, че трябва да бъдат по-предпазливи с квагите.

Но те знаеха, че тези животни хранят някаква особена омраза към хиените, така че само видът на хиените ги кара да побесняват. А към човека те се държат съвсем другояче. Омразата им към хиените е така голяма, че пограничните фермери често я използват и държат в стадата си по няколко кваги като пазачи от набезите на хиените. И наистина те изпълняват тази длъжност прекрасно.