Майн Рид
Скватерите (45)

II
Бушменът и зулусът

Както вече казахме, нашите приятели се бяха разположили край брега на Оранжевата река. Какво ли ги беше довело тук?

Бивакът беше твърде далече от бащините им имения. Наблизо нямаше нито една ферма, нито един скватер не беше идвал тук преди тях, освен може би някой случаен търговец, проникнал навътре в Африка за разменна търговия, или пък някой скитник пастир със стадата си се беше появявал в тази почти непозната местност, която въпреки тези случайни посещения беше необитаема и продължава да си бъде, както е била пустиня.

С каква цел нашите приятели бяха дошли в тази пустиня?

Само за лов.

Това пътуване беше решено отдавна. Не бяха ходили на лов откакто беше завършил големият лов на слонове. Хендрик и Аренд се върнаха при знамената си, Ханс и Ян, както и Клаас ходеха на училище. Само на Вилхелм Дебелия му се случваше понякога да отиде на лов за антилопи или други животни наблизо до именията. Сега младите ловци бяха решили да се отдалечат от границите на Капската колония. Без да се придържат в определени граници, те се насочиха накъдето им хареса. За това бяха получили съгласието и на семействата си, които им бяха осигурили и нужните средства. Всеки скватер имаше добър кон, а две грамадни коли превозваха лагерните принадлежности и служеха за нощуване. Всяка кола се водеше от колар и от десет вола. Воловете пасяха наблизо, пазени от малка група кучета, сърдити и с остра козина, предназначени специално за лов на антилопи. Воловете и конете бяха привързани за колите и околните дървета, а кучетата лежаха около огъня.

Трябва да не забравяме и други две важни личности, без които щеше да е трудно движението на колите. Това бяха коларите, които седяха на капрата с не по-малка важност от тази на кочияшите от каляските с гербове. Единият от тях беше с голяма глвава, с изпъкнали скули, сплескан нос, полегати очи, типични за монголоидната раса, с къси кичури коса, които растяха тук-там по огромния му череп, с жълтеникав цвят на лицето, нисък на ръст — най-много метър и десетина сантиметра. Тялото му беше покрито едва-едва от платнена червена риза и панталони от тъмна кожа. Това беше старият слуга на Фон Блумови — Фацетане.

Верен слуга, ловък колар, остроумен мъжага, той караше колата на Фон Блум.

Коларят на Фон Дик се различаваше от Фацетане толкова, колкото се отличава еленът от мечето. Първо, той беше с около една трета по-висок от него и носеше не обувки, а сандали. Лицето му беше по-тъмно, макар че беше по-скоро бронзово, отколкото черно. Косите му, също къдрави, бяха по-дълги от тези на бушмена, а носът му беше почти орлов. Очите му изглеждаха красиви, зъбите — бели и правилно подредени, устните — средно дебели, телосложението — пропорционално, с благородна и горда походка. Всичко това правеше този човек пълна противоположност на ниския и уродлив бушмен. Облеклото му не беше лишено от изящество. То се състоеше от блуза, пристегната в кръста и стигаща до коленете, която беше направена от нещо като бели ресни — истинско дивашко облекло. Това бяха опашки от антилопи гну. На раменете си имаше също такова наметало. На ръцете и краката му бяха нанизани медни гривни. Върху главата му се развяваха щраусови пера, а на шията си носеше огърлица от стъклени мъниста. Този човек се казваше Конго, бе кафър и колар на Фондикови.

„Кафър — колар? Това не е възможно!, ще помислите вие, недопустимо е един воин с толкова възвишена душа да изпълнява такава нищожна длъжност“. Но такава бе истината. И днес хиляди кафри са на служба у капските колонисти и понякога заемат длъжности, много по-лоши от тази на колар, която за колонистите пък съвсем не е проста работа. Човек може често да срещне синове на най-заможни скватери, седнали на капрата на някоя кола, ловко да я управляват с бамбуков камшик. Затова никак не е чудно, че коларят на Фон Дик беше кафър. Конго беше потърсил убежище на английска територия, където беше приет и защитен от колонистите. От този момент той беше станал полезен член на цивилизованото общество, макар че споменът за родината му беше толкова силен, че той не можеше да се раздели с родната си носия.

Кой можеше да го упрекне за това? Загърнат в широкото каросо (наметка на туземците от Южна Африка) от леопардова кожа, която лежеше на раменете му като тога, с блуза от свободно развяващи се сребристи опашки, с металните гривни, бляскащи от светлината на огъня, той наистина имаше див, но и чудно величествен вид. Несъмнено никой нямаше да упрекне зулуса Конго, че желае да покаже прекрасната си фигура след като е в такова неподходящо за това облекло. Всички млади скватери се възхищаваха от него и едва не му завиждаха.

Но не, между спътниците на великолепния зулус имаше един, чиито чувства не бяха никак приятелски и който не беше в състояние да слуша похвали за Конго. Това беше хотентотът Фацетане. Споменахме вече за съперничеството между Вилхелм Дебелия и Хендрик по отношение на лова, между Клаас и Малкия Ян заради лова на птици; всички тези чувства, многократно умножени, не могат да се сравняват с постоянната завист и съперничество между бушмена и зулуса.

Конго и Фацетане бяха единствените слуги, които тръгнаха с младите скватери, не защото богатият Фон Блум, който сега беше старши съдия в окръга, или приятелят му Фон Вик, който беше още по-богат, нямаха достатъчно средства, за да осигурят на синовете си дори много повече слуги. Просто двамата стари войници не искаха да създават излишен разкош за синовете си. „Щом момчетата искат до отидат на лов — говореха помежду си двамата приятели, — нека изпитат не само радостите, но и неволите. И като им пожелаха успех, двамата бащи снабдиха синовете си с по един добър кон за езда и коли за превозване на провизиите и убитите животни в случай на сполучлив лов.“

Всъщност нашите млади скватери не се нуждаеха от прислуга. Те можеха сами да вършат всичко. Дори най-младият от тях можеше да одере антилопа и да я опече на огън, който е стъкмил сам. Тези скромни готварски умения задоволяваха напълно здравите им стомаси и благодарение на апетита, който се поражда от лова, такава храна им беше по-вкусна дори и от тези, приготвени от най-добрите готвачи.

Младежите бяха напуснали Грааф-Райнет преди няколко седмици. Макар че ходеха често на лов, все още не бяха попаднали на едър дивеч и досега не се беше случило нищо интересно. През последните няколко дни бяха започнали спор дали да минат оттатък реката и запътили се на север, да търсят жирафи и слонове, или пък да останат на южния бряг и да се задоволят с лов на антилопи. Най-сетне след дълги разногласия беше решено да преминат Оранжевата река и да тръгнат на север.

Вилхелм Дебелия горещо настояваше за това решение, поддържан от Ханс. Вилхелм се привличаше от лова на слонове и биволи, в какъвто не беше участвал до сега. Младият ботаник Ханс също беше привлечен от възможността да посети непознати места и да открие неизвестна растителност.

Макар и изненадващо, Аренд изрази мнението да се върнат в Грааф-Райнет, а също така мислеше и Хендрик, въпреки страстта си към лова. Ханс изказа предположение, че брюнетката Вилхелмина е причината за това желание на брат му, а Вилхелм Дебелия твърдеше, че хубавецът Аренд иска да се върне в къщи заради братовчедка си Гертруда.

Тези думи засрамиха Хендрик и Аренд и те повече не се противопоставяха на плана за по-нататъшния маршрут.

— И тъй, напред на север! — викнаха ловците. — Натам, където има леопарди, слонове и биволи!

Ние намерихме младите скватери точно в момента на взимане на това решение на левия бряг на Оранжевата река, срещу брода, който трябваше да преминат. За съжаление, равнището на водата неочаквано се беше повишило и ловците трябваше да изчакат спадането й.