Майн Рид
Скватерите (28)

XXVIII
Слонът-скитник

Той стоеше сред група мохали. Тези дървета не приличат на мимозата. Стъблото им е много високо и на върха е с гъсти листа, образуващи сякаш чадър. Тези перести листа са любимата храна на жирафите, поради което това дърво е известно на ботаниците под името „жирафова акация“.

Високата жирафа, благодарение на дългата си шия може лесно да достигне тези листа. Но хоботът на слона не ги достига и, за да похапне от тях, гигантът трябва да изтръгне дървото с корен, което и прави, ако само дървото не му се противопостави с особено грамадните си размери.

Ловците видяха слона тъкмо в момента, когато той, строшил грамадната акация до самия й корен, обираше сочните листа.

— Пазете се! — бързо прошепна Свартбой, като дойде малко на себе си. — Пазете се, мой баас! Не доближавайте, баас Блум. Това е стар слон. Стар скитник и зъл като самия дявол!

Как бе могъл бушменът да узнае това, спътниците му не разбираха; на тях слонът им се виждаше най-обикновен. Но те познаваха опитността на бушмена и напълно му се доверяваха.

А и те самите като се вгледаха, забелязаха, че погледът на животното е някак особено зъл. Затова останаха в храстите и гледаха оттам грамадата. И колкото повече гледаха, толкова повече се разгаряше в тях желанието да го завладеят. Видът на грамадните му зъби беше много съблазнителен и Фон Блум нито за момент не допускаше мисълта да се откаже от тях без борба. Поне няколко куршума ще изпрати в него, за всеки случай. А ако се удаде възможност и много повече, в случай че те се окажеха недостатъчни.

Не, решително невъзможно бе за него да се откаже без борба от такива прекрасни зъби!

И той се залови да обмисля най-малко опасния план за нападение. Но не успя да направи това. Слонът беше неспокоен и личеше, че се готвеше да продължи пътя си; след малко той можеше да тръгне и изчезне в гъсталака, като отнесе чудните си зъби.

Тези опасения накараха Фон Блум да се реши да действа незабавно — да се промъкне колкото е възможно по-близо до животното и да стреля. Той бе чувал, че е достатъчен и един куршум в челото, за да бъде убит слонът; и ако можеше само да застане така, че да се прицели добре, слонът щеше да бъде убит; защото скватерът се смяташе за добър стрелец.

Но сведението, че един куршум убива слона, за нещастие не беше вярно. Фон Блум го бе почерпил от учени, които бяха ходили на лов за слонове, без да излизат от кабинетите си. Ако те знаеха строежа на черепа на слона и положението на мозъка му, биха разбрали, че това е невъзможно.

Фон Блум вярваше на разказите им и направи голяма грешка. Вместо да стреля отстрана, което беше много лесно, той заобиколи храстите и скоро се намери на пътечката, по която щеше да мине животното. И наистина, едва избра мястото на засадата, когато видя, че слонът бавно иде насреща му. Още някакви десет, дванадесет грамадни крачки и гигантът щеше да бъде до мястото, където беше ловецът. Животното вървеше тихо, чуваше се само как водата се плискаше в стомаха му.

Фон Блум седеше зад едно голямо дърво. Слонът още не го виждаше и може би щеше да си отмине, ако ловецът бе допуснал това. За момент дори подобна мисъл мина през ума на Фон Блум; защото макар че той беше безусловно много смел, видът на гиганта не можеше да не му подейства.

Но ето, погледът му попадна върху прекрасните зъби. Той си спомни какво го бе принудило да стане ловец, помисли за изгубеното имущество, за решението си пак да стане богат, за съдбата на децата си.

И тези мисли го накараха да се реши. Той се прицели точно в челото на приближаващото животно; блесна светлинка, чу се изстрел и кълбета дим за миг скриха всичко от погледа му.

Но той чу високия вик на слона, трясък на трошещи се клони и когато димът се разпръсна, със съжаление видя, че животното беше изправено и куршумът очевидно бе попаднал право в челото, но вместо да убие животното, се бе сплескал и отскочил като бе накарал звяра да побеснее.

Той се мяташе от една страна на друга, поваляше дървета, трошеше клоните им и ги подхвърляше с хобота си нагоре, но, очевидно, не разбираше какво го бе ударило в челото.

За щастие, голямото дебело дърво скриваше Фон Блум, защото ако разяреното животно го бе видяло в този момент, фермерът нямаше да съществува вече. Ловецът разбираше и затова седеше без да помръдне, притиснат до дебелото стъбло.

Но Свартбой не излезе така благоразумен. Когато слонът тръгна напред, Хендрик го последва към храстите, където се бе скрил Фон Блум. Като чу изстрела и видя, че слонът остана невредим, бушменът изгуби мъжеството си, остави Хендрик и с вик хукна назад към групата акации.

Слонът чу виковете му, бързо се обърна, след малко беше вече на поляната, видя тичащия по нея бушмен и с ярост го подгони. Хендрик беше на старото си място, прикрит от храстите и благодарение на това остана незабелязан. Когато слонът тичаше край него, той гръмна и го нарани в плешката, което още повече усили яростта на животното. Без да спира, то тичаше подир Свартбой, като без съмнение смяташе, че нещастният бушмен му бе причинил болката, която чувстваше, без да разбира причината й.

Всичко това стана за не повече от две-три минути; Свартбой беше вече на десет крачки напред. Той искаше да дотърчи до горичката и да се покатери на върха на някое грамадно дърво. Това беше единственото средство да се спаси.

Но сега нещастникът разбра, че няма да успее: той едва бе достигнал до половината от поляната, гората бе още далеч, а слонът вече го настигаше. Той чуваше тежките стъпки на разярения гигант, чуваше глухото му ръмжене и сякаш чувстваше горещото му дишане. Не, не можеше да се мисли за спасение сред клоните на дърво — нямаше никаква надежда!

Всичко това мина бързо през ума на бушмена и той изведнъж се спря, обърна се и застана лице срещу лице със слона.

Направи това не защото беше намислил някакъв план за спасение и не от храброст. Не, това беше отчаяние. Той знаеше, че бягството няма да го спаси, слонът сигурно щеше да го настигне. Ако той се обърнеше, нямаше да бъде по-лошо, а може би и някоя ловка маневра можеше да го спаси.

Бушменът се намираше тъкмо сред поляната. Слонът се носеше право срещу него.

Бушменът нямаше никакво оръжие, което да може да противопостави на гигантския си враг. За да тича по-леко, той бе хвърлил и лъка и секирата си. Нима те биха могли да помогнат? Беше само със своя карос; тази дреха забавяше тичането му, нарочно си я беше оставил.

Но ето че слонът наближи, грамадният хобот беше вече на не повече от три фута от лицето му. Тогава бушменът в миг хвърли отгоре му кароса си, а сам с всички сили хукна в противната посока.

Много бе възможно хитростта да сполучеше. Но занещастие слонът улови кароса с хобота си и като замете с него земята, като с четка, улучи през нозете бушмена и го повали.

Същата секунда бушменът беше наново на крака и хукна да бяга. Но слонът разбра, че е измамен с кароса, захвърли го и забърза към бушмена. Свартбой не бе успял да направи и три крачки, когато грамадните зъби минаха между краката му и той полетя високо във въздуха.

В този момент Фон Блум и Хендрик изтичаха към края на поляната. Видяха как верният им слуга полетя във въздуха, но за тяхно учудване — не падна обратно на земята. Може би бе паднал върху зъбите на слона или той го държеше с хобота си? Не. Главата на животното се виждаше ясно. Бушменът го нямаше там; нито на главата, нито на гърба, а и нийде по тялото на животното. И самият слон изглеждаше не по-малко учуден от изчезването на жертвата си. Той се озърташе на всички страни да я дири.

И наистина, къде бе могъл да се загуби Свартбой? Но ето, слонът с яростен рев се нахвърли към едно от дърветата, обгърна го с хобота си и с невероятна сила започна да го тресе.

Фон Блум и Хендрик погледнаха към върха му и наистина там, сред листата и клоните, видяха нещастния бушмен, който бе увиснал. На лицето му се четеше ужас, защото той съзнаваше, че положението му не е безопасно. Но нямаше време да изрази страха си: следният миг грамадното дърво с трясък се пречупи и падна ведно със седящия сред него Свартбой.

Падна върху туловището на слона. Клоните значително отслабиха силата на падането, така че Свартбой не бе ранен. Но той се намираше сега напълно във властта на врага. Нямаше никаква надежда за бягство! Очевидно беше загубен.

Но навярно отчаянието му внуши нова мисъл. Той бързо скочи на единия от задните крака на слона и като го обгърна с ръце, с всички сили се държеше за него, опрял в същото време босите си крака върху издатината на копитото.

Слонът, който нямаше възможност нито да го хвърли, нито да го достигне с хобота си и съвсем учуден и уплашен от този нов и странен начин на нападение, наддаде остър вик и като вдигна хобота и опашката си нагоре, хукна към храстите.

Свартбой здраво се държеше за крака му, докато му се удаде удобен момент да се скрие. Щом слонът дотърча до храстите, той се пусна предпазливо на земята, тутакси скочи и хукна да бяга на противната страна.

Разбира се, беше излишно да се бяга, защото слонът, силно уплашен, бързаше с всички сили, като разчистваше настрана клони и дървета и спря едва когато се намери на няколко мили от мястото на своето неприятно приключение.

Между това Фон Блум и синът му напълниха пушките, побързаха да отидат на помощ на Свартбой и почти се сблъскаха с него, когато той се връщаше след чудесното си спасение.

Ловците искаха да преследват слона, но Свартбой нямаше никакво желание пак да се срещне с него.

— Не — възрази той. — От това няма да излезе нищо, защото без коне и кучета е невъзможно да го настигнем. А тъй като нямаме нито едното, нито другото, няма защо да го преследваме!

Фон Блум разбра, че тази забележка е справедлива и повече от всеки друг път съжали за загубата на конете. С конете бе лесно да се настигне слон, но пеша това бе невъзможно и всеки опит щеше да бъде напусто губене на време.

Денят преваляше, беше вече късно да дирят други слонове и нашите ловци с чувство на разочарование се отправиха към къщи.