Майн Рид
Скватерите (13)

XIII
Замръкналите пътници

Пътниците биха говорили много по-дълго за лъвовете, ако не беше печалното състояние на конете им; трябваше да се погрижат за нещастните животни. С изключение на малкото часове, които бяха прекарали на пасището в новия лагер, тези бедни животни не бяха яли нищо още от появата на скакалците. А междувременно, макар че пътешествениците ги силеха, колкото можеше, все пак по-рано от късна нощ не можеха да разчитат да стигнат до лагера.

Беше вече съвсем тъмно, когато наближиха мястото, където бяха почивали през нощта. Беше много тъмно. На небето не се виждаше нито луна, нито дори звезди. Целият небесен свод бе покрит от гъсти, тъмни облаци. Сякаш се готвеше силна буря, но дъжд още нямаше.

Пътешествениците решиха да спрат тук, за да дадат на конете възможност да се подкрепят с трева. С тази цел те слязоха от конете, но трева не намериха. Гледаха почвата на едно, на друго място — навсякъде гола земя, ни стръкче трева.

Това беше много странно. Защото до вчера тук беше добро пасище, нали бяха спирали тук. А днес — пустиня.

Конете наведоха глави към земята, но тутакси се изправиха, като пръхтяха, явно разочаровани. Те с наслада биха яли и най-твърдата трева, защото бяха така гладни, че жадно се нахвърляха върху листата на храстите, които срещаха по пътя.

Но какво се беше случило? Нима скакалците бяха дохождали и тук? Не. Растящите тук мимози бяха запазили нежните си листа, което не можеше да бъде, ако скакалците бяха дохождали.

Пътешествениците съвсем не можеха да разберат защо беше изчезнала тревата. До вчера с положителност имаше трева тук. Впрочем така ли бе? Дали наистина вчера бяха тук? Може би бяха сбъркали пътя?

Мракът им пречеше да видят повърхността на земята. Но Фон Блум не можеше да сбърка, той вече трети път минаваше оттук. Макар че тъмнината не му позволяваше да вижда, все пак от време на време различаваше познати форми на някои дървета и храсти, които по една или друга причина бяха обърнали вниманието му при предишните му пътувания.

Учудени от това странно изчезване на тревата там, където я беше имало до снощи, те бяха готови да спрат временно, за да разгледат по-добре почвата. Но настоятелната необходимост по-скоро да стигнат до водата, ги накара да се откажат от това намерение. Запасът вода, който бяха взели, отдавна се беше свършил и сега, както самите те, така и конете им, се измъчваха от жажда.

При това Фон Блум все се безпокоеше за децата, оставени при фургона. Той отсъстваше вече ден и половина, а в това време биха могли да станат много промени, да се появят много опасности. Той дори съжаляваше и се упрекваше, задето ги беше оставил сами. „По-добре да се бях отказал от добитъка“, мислеше си сега. Започна да го измъчва предчувствие, че в лагера не всичко е в ред и колкото повече мислеше, толкова по-силно ставаше безпокойството му.

Конниците яздеха мълчаливо. Най-после Хендрик изказа предположение, че са сбъркали пътя. Свартбой също мислеше, че вървят в лъжлива посока.

Фон Блум отначало решително уверяваше, че са на правия път. Но като изминаха още една миля и самият той започна да се съмнява, а след още половин час направо заяви, че е сбъркал пътя.

Най-доброто, което можеха да направят при подобни обстоятелства, беше да оставят конете сами да дирят пътя: и тримата бяха единодушни в това. Но животните се измъчваха от глад и щом ги оставеха свободно да вървят накъдето искат, те не отиваха напред, а се нахвърляха върху храстите „мимози“ и жадно започваха да обират листата им.

Ставаше нужда да ги подгонват с шпорите или камшика: а при такива условия не можеха да разчитат на техния инстинкт.

Минаха още няколко часа. Нашите самотни конници през всичкото време яздеха в същата посока, но не виждаха и най-малка следа от фургона или лагерния огън. Решиха най-после да спрат. Безполезно беше да вървят нататък. Че лагерът е някъде наблизо, не се съмняваха, но дали беше напред или вече зад тях, в това никой не беше сигурен. Затова решиха, че е най-добре да спрат и дочакат зората.

И тримата слязоха от конете и ги завързаха за мимозовите храсти, за да могат да се наслаждават, на листата им до съмване, което щеше да стане скоро. А сами те се увиха в плащовете си и легнаха на земята.

Хендрик и Свартбой заспаха скоро. Фон Блум беше много уморен, но тревогата за оставените деца го измъчваше силно и той не можеше да заспи. Лежеше с отворени очи и с нетърпение очакваше да се съмне.

Най-после започна да просветва. Бурът веднага скочи и с бърз поглед огледа равнината във всички посоки. Случайно пътниците бяха спрели на едно малко възвишение, от което се откриваше гледка на няколко мили наоколо. Но Фон Блум не успя да огледа и половината кръг на хоризонта и радостен вик се изтръгна от гърдите му: той видя бялата палатка на фургона си.

Викът на Фон Блум разбуди спътниците му. Двамата веднага скочиха на крака и учудено гледаха познатата местност.

И колкото се вглеждаха, радостта им се заменяше от други чувства. Наистина ли техният фургон бе това?

Разбира се, приличаше на него. Но на разстояние половин миля, на каквото беше той, всички фургони изглеждат еднакви.

Всъщност какво ги бе накарало да се съмняват, че този е техният собствен? Видът на местността, сред която стоеше той?

Не, това не можеше да бъде мястото, където бяха направили лагера си.

Долината, в която се бяха разположили те, беше продълговата, от двете страни оградена от ниски хълмове и се напояваше от прекрасен извор, който образуваше голямо езеро. И тази долина беше продълговата, оградена от двете страни с ниски хълмове, и се напояваше от извор, който образуваше езеро. Но онази долина, в която бяха оставили фургона, беше покрита като с килим от чудна трева: докато тази беше съвсем гола — нийде ни стръкче тревичка. Единствената зеленина бяха дърветата, покрити с листа; дори храстите, които изглеждаха по-ниски, бяха оголени. И поради това общият вид на долината съвсем не приличаше на този, където бяха разположили лагера. Очевидно, фургонът не бе техният, някой друг си беше направил тук лагер.

Така решиха те. Но изведнъж погледът на Свартбой, който през всичкото това време внимателно се озърташе наоколо, се спря на почвата под нозете. Като се вгледа по-внимателно — което сега беше явно възможно, тъй като беше достатъчно светло — той се обърна бързо към господаря си:

— Баас, гледайте тук!

Фон Блум и Хендрик се наведоха и учудени видяха, че земята е покрита от множество следи, сякаш хиляди животни бяха минали току-що. И докъдето погледът стигаше, навсякъде се виждаха следи от копита.

— Какво би могло да означава това? — попита Хендрик баща си.

— Не разбирам — с недоумение отвърна Фон Блум.

Но Свартбой тутакси се досети. Не за пръв път виждаше той тия следи.

— Не се безпокойте, баас! Всичко е чудесно. Старият фургон е нашият, това е същата долина, където го оставихме, само че оттук са минали шпрингбоки!

— Шпрингбоки! — в един глас извикаха Фон Блум и Хендрик.

— Да, да, баас, шпрингбоки и то много, извънредно много. Ето следите на тези антилопи. Гледайте!

Сега всичко стана ясно за Фон Блум: и оголената местност, и липсата на листа по ниските храсти, и следите от безбройните копита по земята. Всичко се обясняваше. Антилопи-преселници бяха минали през долината и поради това придвижване тя съвсем бе изменила вида си. Сега нямаше съмнение, че фургонът беше техният.

Без да губят време, те туриха юздите на конете, яхнаха ги и препуснаха бързо към фургона.

Тревогата на Фон Блум, макар и да намаля, все пак не беше съвсем изчезнала.

Ето, те се бяха вече толкова приближили, че ясно различаваха двата останали коня: стояха до фургона, завързани за колелата му. И старата крава бе тук. Но къде бяха овцете и козите? Не се виждаше нито една.

Зад задните колела гореше огън, под фургона лежеше някаква черна маса, но нито една човешка фигура!

Сърцата на конниците биеха силно. Очите им внимателно следяха фургона. Всички бяха страшно разтревожени.

Ето, бяха на не повече от триста крачки от фургона и все още никой не се показваше, не се виждаше никаква човешка фигура.

Тревогата на Фон Блум и Хендрик започна да преминава в ужас.

В това време конете до фургона зацвилиха високо. Тъмната маса под фургона се задвижи, изпълзя оттам, вдигна се и се изправи. Всички познаха в нея Тоти.

Бързо след това се отдръпна задната завеска на фургона и през отвора се подадоха три млади, усмихващи се личица.

Нашите конници високо и радостно извикаха. След миг малкият Ян и Гертруда се хвърлиха в прегръдките на баща си, докато Хендрик прегръщаше Ханс, а Свартбой поздравяваше Тоти. Общата радост не се поддаваше на описание.