Майн Рид
Скватерите (33)

XXXIII
Безпомощното животно

— Какво можех да направя? Как да избягам от тези два ужасни врага? Ако слезех долу, гну навярно щеше да ме убие. Той все още беше тук, свирепият му поглед все още бе отправен към мене. Но ако останех на мястото, където бях, тези безброй отвратителни насекоми щяха да ме изхапят и изядат.

Чувствах вече техните ужасни зъби. Тези, които бяха най-напред, вече започваха да изпълзяват по краката ми. Старателно ги отърсвах, но все някои успяха да ме ухапят през дебелата сукнена дреха.

Изкачих се на самия връх на конуса. Той беше така тесен, че едва можех да се задържа на него; но аз танцувах като акробат — така силно ме хапеха постепенно изкачващите се мравки.

Какво щеше да стане като ме нападнеха всички тези пълчища? Ето — те се изкачиха на последната тераса! Скоро щяха да бъдат вече на върха, където бях аз. Милиарди от тях щяха да ме покрият…

Казах си: не, не съм в състояние да мисля какво ще правят те. По-добре да имам работа с гну. Ще скоча долу. Може би някой щастлив случай ще ми помогне. Ще се боря с гну, ще пусна в ход пушката си. Може би ще успея да се покатеря на друг мравуняк. Може би…

Готвех се вече да скоча, когато нова мисъл ми дойде на ум. Как не можах да се сетя по-рано: „Тези мравки нямат криле, значи могат само да пълзят по конуса. Но какво може да ми попречи да ги хвърлям, както се изкачват? Мога са си послужа с куртката вместо с четка и да ги смитам с нея. Разбира се, мога. Прекрасна мисъл!“

И още същата минута куртката бе свалена и като действах с нея като с парцал, за няколко минути изчистих конуса от страшните насекоми, хиляди от които полетяха с глава надолу към земята.

И колко просто бе всичко това! И защо не ми беше дошло по-рано на ум? С един размах можех да отхвърля от себе си милиарди от тях.

Наистина няколко все пак бяха успели да се примъкнат в дрехите ми и ме хапеха; но това бе дребна работа.

Така стоях аз на върха на конуса, като ту се навеждах да помета тълпите воини, които идеха отдолу, ту се мъчех да се избавя от онези, които вече бяха успели да се покатерят по мене.

Насекомите не ме плашеха повече. Животното долу също явно започваше да се уморява. Навярно то скоро щеше да си отиде. Тази надежда ме ободряваше.

Но изведнъж нова беда! Пак затреперих от ужас. Докато тъпчех на върха на конуса, сухата глина се продъни и започнах да потъвам в мравуняка. Невъзможно беше да се удържа, все повече се спусках; най-после краката ми достигаха дъното, като смачкаха навярно кралицата в покоите й. Учуден и малко уплашен от падането, стоях в мравуняка до шия. Разбира се, скоро щях да дойда на себе си. Но изведнъж дъното, на което стоях, започна да се движи, издигна се и после бързо се измъкна изпод краката ми, а аз паднах още по-надълбоко.

Какво можеше да е това? Нима под краката ми беше грамаден куп мравки, които бях смачкал? Не, не можеше да бъде. Чувствах, че стоя на нещо дебело, яко, което би могло за няколко секунди да издържи тежестта на тялото ми преди да се измъкне изпод краката ми.

Но каквото и да беше това, във всеки случай аз бях поразен от ужас и нито за секунда не исках да оставя краката си в съседство с него. Не, за нищо на света! С такава бързина ги издърпах, че ако бяха върху нажежена пещ, едва ли биха успели да се опарят. Не минаха и пет секунди и бях пак на стената, на върха на продънения конус, и спрях учуден.

Сега беше вече невъзможно да се пъдят мравките. Като надзърнах в тъмния отвор, видях гъстите им тълпи, които излизаха от там.

Преместих поглед към гну. Той стоеше на три или четири крачки от основата на мравуняка и го гледаше с безпокойство. Цялата му поза и дори, както ми се стори, и изразът на очите му съвсем се бяха променили — той явно също бе ужасен.

Да, без съмнение нещо страшно го беше изплашило, защото не мина и минута и той издаде остър вик, отскочи, избяга, скачайки няколко крачки, после се спря, обърна се и пак започна да гледа в предишната посока.

Какво можеше да означава всичко това? Нима моето изчезване през покрива на мравуняка го беше толкова уплашило?

— Отначало си помислих така, но скоро забелязах, че той вече съвсем не гледа нагоре, към върха; погледът му беше отправен към нещо, което се намираше в основата на конуса. Но от мястото, където бях, не виждах какво беше то.

Аз нямах време да мисля какво е, защото гну наново страшно зарева, а после с вдигната нагоре опашка препусна из долината.

Зарадван от отстъплението му, съвсем не се грижех какво го бе накарало да си отиде. Вероятно причина за това беше моето внезапно падане, реших аз, и като си взех пушката, се приготвих да сляза от височината, където ми бе вече омръзнало да стоя.

Насред пътя случайно погледнах надолу и видях предмета, който така много бе изплашил стария гну. И нищо чудно: такова странно наглед създание ще ужаси всекиго! От отвора на мравуняка се подаваше дълга цилиндрична гола муцуна с почти толкова дълги уши, щръкнали право нагоре като рога на антилопа, което придаваше на животното във висша степен див и странен вид. То, разбира се, щеше да уплаши доста и мене, ако не бях познал в него веднага най-безобидното същество на света — земната свиня.

Нейното присъствие обясни бягството на гну и бързината, с която мравките бягаха от жилището си.

Без да издам нито звук, съвсем тихо улових пушката за цевта, наведох се и ударих с нея подадената муцуна. Това беше голяма неблагодарност от моя страна, като се вземе под внимание услугата, която току-що ми бе направило това животно, като бе пропъдило разярения гну. Но аз не се владеех в тази минута, помнех само, че месото на животното е много вкусно и нанесох удара.

Горкото създание! Без да издаде нито звук, то падна мъртво в отвора, изрит от собствените му нокти.

Но моите приключения не се свършиха с това. Струваше ми, че те никога няма да свършат.

Като нарамих мравояда, се приготвих да се връщам, когато изведнъж с учудване забелязах, че старият гну — не този, който ме държа обсаден, а другият, победеният от него, все още е на поляната и все в същото положение, с превити колене и навел глава до самата земя.

Особено странни бяха движенията му. Помислих, че той е ранен тежко от другаря си и не може да стане.

Отначало се боях да се приближа до него; макар и ранен, той можеше да е още достатъчно силен, за да се нахвърли върху мене, а празната ми пушка щеше да е лоша защита; затова реших да го оставя намира и да си тръгна.

Но странните му движения възбуждаха любопитството ми до такава степен, че забравих предпазливостта, приближих се до него на петдесетина крачки.

Представете си учудването ми, когато разбрах причината за странните му движения. Той нямаше никаква рана, нито дори драскотина, а беше съвсем осакатен, като че бе изгубил двата си крака. И това бе станало по много странен начин: по време на борбата с другия гну, единият от предните му крака се бе някак заклещил за рогата му и поради това той не само не можеше да си служи с него, но трябваше да държи и главата си, превита до самата земя.

Най-напред ми се поиска да му помогна като му освободя крака. Но следната минута си спомних разказа за селянина, който размразил замръзналата змия и измених намерението си.

После ми дойде на ум да го убия заради месото. Но нямах куршуми, а с приклада не бих могъл да направя нищо. А й да го убиех, трябваше да го оставя засега на мястото му, защото не можех да го домъкна до тук. А докато дойда да ви извикам, чакалите щяха да го изядат преди да успеем да се върнем.

Най-добре, помислих си, да го оставя както си е — като го видят жив, чакалите няма да смеят да се приближат до него. И така, оставих го с надеждата, че утре ще го намерим — завърши Ханс разказа си.