Майн Рид
Скватерите (57)

XIV
Блайбоките

Младежите не бяха доволни само от лисицата като ловен трофей. Но още същия ден им провървя с едно друго, много по-интересно животно.

Отвъд гората, където ловците се бяха разположили, имаше обширна равнина, заобиколена от дървета. Тяхната зеленина ясно се различаваше на фона на започващата след тях пустиня. Далеч на хоризонта се виждаше акациева горичка и тези няколко храста с перести, светлозелени листа оживяваха донякъде пустинната местност. Сигурно имаше живи същества по тези чудесни пасища. Макар че нямаше и следа от присъствието на човек, тук би трябвало да има животни и птици.

Видяха птица-секретар, която се хранеше със змии, тя дебнеше из тревата своята пълзяща и отровна плячка. На нея не й трябваше да си служи с криле, за да избяга от враговете си: дългите й крака успяваха да я отнесат Далеч от хиените, леопардите и чакалите. Тя тичаше бързо, почти колкото щрауса. Редом с нея се виждаше една дропла, също едра птица, която бурите наричаха „Див паун“.

Орляци токачки, които пасяха по поляната между храстите, вдигаха голяма врява, напомняща стържене на желязо. От храст на храст прелитаха пъстри папагали, зелени гълъби, гургулици и колибри. По дървета висяха много птичи гнезда.

Но в това чудно кътче имаше не само птици, зелените поляни се разхождаха грациозни четирикраки или си почиваха под сянката на дърветата. Можеха да с& срещнат стада газели, които побягваха с огромни скокове, щом усетеха някаква опасност. Чудните антилопи гну, с гъста, белезникава грива, препускаха из равнината, като описваха големи кръгове. Виждаха се стада от кваги и зебри. Из тревата и храстите дебнеха леопарди и, разбира се, също и страшните лъвове, които взимаха кървавия си данък от беззащитните тревопасни.

Цялата местност беше пълна противоположност на пустинята, която започваше в съседство и се губеше далеч зад хоризонта.

Малко разочаровани от това, от бягството на щраусите, недоволни и от лисицата, ловците решиха да подгонят някои от животните наоколо. Бяха сигурни, че ще намерят поне газели. Още предната вечер, като водиха животните на водопой, по многобройните следи бяха се убедили, че в равнината има много и разнообразен дивеч.

Оставиха двамата туземци да пазят лагера, яхнаха конете, повикаха кучетата и се запътиха към равнината.

Не бяха изминали и стотина крачки, когато вървящият отпред даде знак за спиране, Пред тях пасяха няколко толкова красиви животни, каквито не бяха виждали. Познаха само, че са антилопи, по рогата и формата на тялото. Бяха високи малко повече от метър. Рогата им, подобни на саби, бяха насочени назад, и имаха пръстеновидна форма. Тъмната им и лъскава кожа проблясваше през светлосивата козина.

Макар че по-възрастните скватери преди това не бяха виждали такава антилопа, те знаеха как се казва и бяха чували за нея от родителите си. Преди години този вид често бе срещан в Капската колония и бурите го бяха нарекли „блайбок“, което на холандски означава „син козел“.

Тези антилопи са пет вида. Всички те обитават долината на Оранжевата река в Южна Африка. Първият вид — „водният козел“ — има синкавосива козина, живее покрай реките, обича водата и смело се хвърля да плува, затова са го нарекли така. Това силно и храбро животно, когато бъде ранено, толкова се разярява, че става опасно за ловеца.

Другият вид е „тахеце“, която има грива и дълга брада. И тя е също толкова храбра и опасна като водния козел, но живее по високите места, не обича водата и се храни с акациеви листа.

Третият вид е антилопата-кон. Силно, свирепо животно, с рога насочени назад и извити много повече. Живее в планините и в равнините изобщо не слиза.

Най-красивата порода, несъмнено, е черната антилопа. Тя е по-едра от другите, рогата й са извити като ятаган и са дълги близо един метър. Козината й е тъмна, с бели петна по корема, и по шията и главата. Черните антилопи не се събират на стада и затова много рядко могат да бъдат срещнати.

Най-рядко срещан, особено в колонизираните части на Африка, е последният вид — блайбокът.