С. Джей-Джоунс
Зимна песен (9)

7
Идеалната мечта

Нищо не обещавам, каза Горския цар. Очите ти ще останат отворени, но не можеш да ми забраниш да замъгля паметта на другите, ако това е в моя полза.

Докато Йозеф се приготвяше за пътуването си с майстер Антониус и Франсоа, мама настоя да остана в стаята си и да се „възстановявам“.

— Заслужаваш почивка, скъпа моя — повтаряше тя. — Толкова дълго се товари с грижи за нас, нека сега ние се погрижим за теб.

Не съм болна! опитвах се да кажа, но беше излишно. Колкото повече упорствах да върна спомените им за сестра ми, толкова по-дълбоко те се убеждаваха, че съм загубила разсъдъка си.

Но не разсъдъкът ми беше размътен.

Или пък беше?

Кете я нямаше, ала тя не само липсваше, тя никога не беше съществувала. Всички следи от нея бяха заличени от живота ни, нищо не беше останало, нямаше дори косъм от златистата й коса. Никакви изсушени цветя. Никакви панделки. Дантели. Нищо.

Тя просто никога не беше съществувала.

Очите ти ще останат отворени.

Очите ми бяха отворени, но вече не вярваха на онова, което виждат, защото то не беше това, което помнят.

Една сутрин се събудих и установих, че пианото от стаята на Йозеф е в стаята ми.

— Кой го сложи тук? — попитах Ханс. — Как го преместихте, без да чуя?

— Пианото винаги е стояло в стаята ти, Лизл — сбърчи той чело.

— Не, няма такова нещо. С Йозеф се упражнявахме в неговата стая.

— Вие с Йозеф се упражнявахте на пианото долу — поясни Ханс. Тонът му бе търпелив, но очите издаваха тревогата му. — Това тук е твоят клавир, Лизл. Ето виж. — И той посочи купчина нотни листове върху капака, изписани с моя почерк.

— Никога не съм… — вдигнах аз листовете. — Бе началото на композиция, която не помнех да съм писала. — Вдигнах леко нотния текст. Мажорен септакорд.

В съзнанието ми връхлетя споменът за един кратък миг преди прослушването на брат ми.

Някаква кратка мелодия, за да помня обещанието ти, бе казал тогава той. Мажорен септакорд. Типично начало за теб.

Истина ли беше, или фалшив спомен? Бях ли започнала да го пиша преди нашия разговор? Или бе просто поредната мечта, която исках да стане реалност.

Ханс сложи длани на раменете ми и ме заведе до стола отпред. Докосването му бе проява на интимност, но аз вътрешно се дръпнах. Той не беше мой. Никога не е бил.

— Ето, свири. Композирай — нежно продума той. — Музиката винаги те е успокоявала.

Лизл. Винаги ли е било така? Помнех много добре думи като фройлайн и Елизабет от неговите уста — дистанция толкова голяма, че можеше да се преодолее единствено с неудобство.

— Ханс… Ханзл. — Езикът ми трудно произнасяше галеното име.

— Да? — погледът му бе нежен и някак специален. Не беше редно да ме гледа така.

— Нищо — промълвих най-накрая. — Няма значение.

Бях се събудила в един нов свят. Реалността се бе разцепила на две: истина от едната страна и лъжи — от другата. Но как да ги различиш? Полагах усилия да срещна накъсаните краища, ала така и не се получаваше.

„Възстановяването“ ми налагаше да си стоя в стаята, където можех да се занимавам единствено с композиране. Опитите ми да изляза навън, за да намеря Йозеф или Констанце, да изтичам до Дъбравата на гоблините бяха посрещани с мила, но категорична съпротива. Горския цар ме бе предупредил, че няма да е лесно. Очаквах нечовешки задачи, свръхестествени издирвания, епични битки да препречват пътя ми, но не очаквах обикновено човешко състрадание. Почивай си, скъпа, повтаряха близките ми непрестанно. Почивай си.

А аз… Аз не можех да направя нищо, освен да се оставя да ме глезят.

Оказа се лесно. Беше дяволски лесно да седя пред пианото и да забравя за света навън. Дрънках по клавишите и оставях мисълта ми да се рее, да превръща объркването, копнежите ми и неспокойните ми желания в музика. Лесно ми бе да композирам… и да забравя.

Такъв трябваше да е животът.

Такъв трябва да е бил винаги.

Меланхолията, обещанието, дадено на Йозеф, прераснаха в кратка, тъжна багатела. Избрах за тоналност ла минор, в обичайния размер… но се опитвах, доколкото способностите ми позволяваха, останалата част да не е съвсем обичайна.

Мелодията и темите ми се отдадоха най-лесно. Колкото до съответната хармония, разчитах най-вече на възможностите на клавира. Не бях Йозеф, не съумявах да я държа в главата си, но пък умеех да я нотирам така… по-скоро така, както чувствах… Както ми се струваше правилно.

След известно време спрях да записвам идеите си фраза по фраза и засвирих, без да спирам. Импровизирах, експериментирах, лутах се. Папа твърдеше, че истинските композитори изготвят първо структурата на произведението, но аз исках да съм свободна. Да пресътворя нещата така, че да отразяват музиката в душата ми.

Никога не бях композирала нещо сама. Обикновено Зеперл седеше на стола до мен и поправяше грешките ми в структурата на произведението и теорията. Музиката на Бах, Хендел и Хайдн бе сътворена от ума, докато аз пишех със сърцето си. Не бях като Моцарт, осенена от божествено вдъхновение. Аз бях Мария Елизабет Ингеборг Фоглер — смъртна и грешна.

Забелязах, че някой е застанал на пътя на светлината, процеждаща се под вратата на стаята ми.

Спрях веднага.

— Кой е там?

Мълчание, нечии провлачени стъпки освободиха притока на светлина.

Констанце.

— Какво има? — продължавах да питам.

Стъпките се поколебаха и спряха. Страх се сви на ледена топка в стомаха ми и отново бях дете, уловено да бърка в буркана със захар. Музиката е забавление и прекалено количество от това удоволствие щеше да ме разглези. Имах други задачи, други задължения, за които отговарях.

Кете.

За миг настъпи тишина. Станах и изтичах до вратата. Констанце вярваше в Ерлкьониг. Тя щеше да помни.

Но…

Мислех си как баба сипваше сол по первазите на прозорците, как всяка година по време на жътва оставяше канче с мляко и парче сладкиш. Мислех си за нейните странности, по-скоро ритуал, отколкото религия, и колко се дразнеше майка ми от тях. Ханс я гледаше със съжаление, селяните — също, дори с презрение. Констанце вярваше в Горския цар, а какво й носеше тази вяра?

Нищо.

Огледах стаята си — пиано в центъра, поднос с обяда ми, оставен от мама на малката масичка, букетче изсушени цветя от Ханс.

Време беше за композиране. Получавах внимание от най-хубавия мъж в селото. Той не се срамуваше от мен, не даваше оценки за моята личност, не критикуваше онова, което обичам. Беше само началото на всичко, което някога съм желала, а и се откриваше възможност за щастие — истинско щастие.

И какво бях спечелила от липсата на вяра?

Всичко.

Изведнъж загубих ясен поглед върху нещата.

Стояхме от двете страни на един праг — баба ми и аз, всяка очакваше другата да го прекрачи първа.